Елизабет Ноутън
Свързани (6)

Глава пет

Изадора излезе от банята, увила разкошна розова хавлия около тялото си. След сцената в бащиния кабинет се усещаше мръсна, затова имаше нужда да измие от себе си целия позор от случилото се. Начинът, по който всички гледаха към нея, както и онова, което Деметрий каза…

Тя хвана още една хавлия и започна да подсушава косата си, за да забрави думите му, след което я захвърли мокра на пода.

Влезе в спалнята и погледна към дългата рокля, която Сафира, нейната лична прислужница, беше оставила окачена на вратата на гардеробната. Стомахът й се преобърна. Тя дори не можеше да я гледа, камо ли да я облече. Ненавиждаше тежестта, структурата на плата и усещането му върху кожата си. Гадеше й се дори само от мисълта, че отново послушно трябваше да следва нечии заповеди. Вместо това, захвърли хавлията на леглото и дълбоко въздъхна.

Панталони; искаше да обуе панталони. Но къде да ги намери? Принцесата захапа нокътя на палеца си. Можеше да пита Кейси. Доведената й сестра с радост щеше да й помогне. Разбира се, ако баща й видеше наследницата си в нещо различно от рокля, можеше да получи инфаркт.

— Изадора?

Зандер се обърна към нея от коридора секунда преди да отвори вратата и да влезе. След което застина неподвижно.

Ама че проклетия! Страните на принцесата пламнаха от притеснение. Той беше първият мъж, който я виждаше гола. Изадора бързо грабна хавлията и плътно се загърна с нея, съжалявайки, че не си е взела халата от банята.

Милостиви богове, какво го беше довяло тук? И защо, в името на всичко свято, тя се държеше като плаха девственица?

Защото ти физически си точно такава, Иза!

— Аз, хм… извинете. Не знаех, че не сте облечена — измърмори Зандер.

Това й стана ясно, но защо Аргонавтът не си тръгваше?

— Всичко… всичко е наред. Аз просто не очаквах, че вие… а и само вие, ще влезете толкова бързо.

Къде, по дяволите, беше Сафира?

Зандер не отговори. И когато Изадора най-накрая се обърна към него, видя, че той се беше втренчил в нея с невъзмутимо изражение върху лицето. И нямаше защо да бъде толкова изненадана. Тя знаеше, че не беше толкова сексапилна. Имаше прекалено бледна кожа и беше прекадено слаба — кокалите й стърчаха там, където трябваше да има месо. И ето че и на Зандер видяното не му беше харесало. Иза не беше разменила с него и десетина думи през целия си живот, а сега стоеше пред него полугола. За капак над двамата тегнеше бъдещият брак и това, че след няколко дни щеше да им се наложи да се заемат със… секс.

Аргонавтът мълчаливо стоеше и я гледаше с каменно изражение на лицето, така че Изадора събра смелост и попита:

— Зандер, вие… трябва ли ви нещо?

Страхотно, Иза! Той е мъж, Арголеец, който току-що нахлу в стаята ти сякаш е господар на двореца. А ти си почти гола. Познай какво иска?

Или поне искаше, докато не те видя…

Иза по-здраво стисна хавлията, зарови пръстите на краката си в пухкавия килим и зачака.

Най-накрая, след известно време — едва ли не цял час според нейните мерки, Зандер отвори уста, възнамерявайки да каже нещо, но бързо я затвори. Наведе глава и прокара ръка през челото си.

— Не зная какво правя тук — промърмори той. След което гръмко добави: — Не, зная! — и погледна към нея. — Вашият баща ви задължава да се омъжите за мен. Но вие не го искате, нали?

— Аз… — Изадора не знаеше какво да отговори. Ако се съгласеше с него, той щеше да узнае истината. И брачната им церемония щеше да започне с враждебни чувства.

Но ако излъжеше, никога нямаше да бъдат на равни начала, И макар че баща й не го разбра, принцесата не смяташе повече да се подчинява на никого, включително и на този а̀ндрас.

— Не — решително отговори тя и изправи гръб. — Не искам!

— Така си и мислех. — Зандер отпусна ръка и я погледна право в очите. Аргонавтът беше много красив — загорял, силен и светлокос, но тя никога не беше усещала привличане помежду им. Никога. — Радвам се, че си признахте. Но колкото и архаично да звучи, в тази ситуация последната дума принадлежи на баща ви.

И аз ли точно да не го зная? — без особен възторг и стиснала зъби си помисли Изадора.

— Но не ми харесва, че давате насила съгласието си, така че… — продължи Зандер, докато гледаше ръцете си. — … Деметрий постъпи гадно. И аз ви се извинявам, ако ви е разстроил. Ние също често не го разбираме — завърши женихът й, вгледан в кафявите й очи със своите сиви.

Изадора не отвърна, но кръвното й подскочи нагоре само при споменаването на името на Деметрий. За пръв път от няколко седмици, след посещението си при Хадес, когато се наложи заради спасението на Кейси да пожертва душата си и още много други неща, принцесата сякаш се отърси от транса, в който беше изпаднала. Горчива ненавист се разля по вените й. Преди това чувство беше насочено единствено към Хадес, заставил я да преживее за няколко часа нещо много неприятно, но сега се насочи към и Деметрий.

— Сигурен съм, че ако царят ви беше позволил, то вие не бихте се спрели на Деметрий — продължаваше Зандер. — Но ако искате да се омъжите за някого от другите Аргонавти или за когото й да е друг арголеец… по-добре си признайте сега.

Изадора присви очи.

— Вие също не искате да се ожените за мен?

Зандер припряно възрази:

— Не, работата не е в това. Аз искам да се оженя, истина е, иначе не бих се съгласил, аз… — и той пристъпи от крак на крак, отпусна ръце до тялото си и тежко въздъхна. — … аз просто смятам, че жената има право сама да избере спътника си в живота.

Изадора не очакваше подобен разговор с него. И изобщо с някого. Зандер предлагаше избор между себе си и някого другиго. За разлика от баща й, Аргонавтът нямаше да принуди Иза да се омъжи за него. И макар принцесата да усещаше, че той никога не би я избрал за своя съпруга по лични причини, Зандер се отнасяше към брака сериозно. И все пак… оставяше решението на нея.

Иза си спомни, че тя знаеше за него прекалено малко. Преди няколко години той си беше заработил репутацията на женкар, но в последно време се държеше дори скромно, по непонятни за Изадора причини. Ходеха слухове, че Зандер предпочиташе жени от света на смъртните и освен това никога не го бяха виждали с гинайка. А принцесата винаги научаваше слуховете за Аргонавтите от първа ръка, защото Сафира и нейните многобройни приятелки обичаха да сплетничат. Този воин винаги се беше държал вежливо. Не му пукаше за Съвета и неговите машинации и беше най-силният сред Пазителите. А според слуховете — и безсмъртен.

Такива способности не беше грях да се предадат на дете.

Изадора си спомни за другите Аргонавти. Церек — с неговата приятелска усмивка и мрачен поглед — намекваше за тайни, които едва ли щяха да й харесат. Титус — винаги толкова невъзмутим, но който много я изнервяше с многозначителните си погледи всеки път, щом се появеше в двореца. Проницателният взор в светлите очи на Трифон потвърждаваха слуховете за победите му над слабия пол навсякъде, в това число и в двореца. И Финей, търсачът на приключения, за когото се говореше, че може да издиша пламък.

Принцесата не гореше от желание да се събуди в изпепелено легло. Или да знае, че прислужницата обслужваше и съпруга й. Или да живее с този, който беше способен да узнае всичките й тайни. И определено не искаше да опознае тъмата в съпруга си, която можеше да я завлече в бездна, от която нямаше измъкване назад.

Тя отново погледна към Зандер и разбра, че от всички той беше най-малкото зло. Поне тя се надяваше на това. Заради самата себе си.

— Аз избирам… вас.

За миг аргонавтът замълча, а след това я повика:

— Елате при мен.

Иза стисна по-здраво хавлията пред гърдите си.

Тръгна бавно напред, преминавайки с босите си крака от килима към дървения под. Спря се на около метър от Зандер и го огледа от глава до пети. Стори й се по-висок… направо огромен.

Зандер пристъпи толкова близо до Изадора, че топлината от тялото му обгърна и нейното. Принцесата усети аромата на сандалово дърво и лимон. И макар че пулсът й подскочи в негово присъствие, тя не почувства нито очакване, нито вълнение, нито дори капка възбуда.

Зандер повдигна брадичката на бъдещата си невеста с пръсти. Топлината му потече като поток по нейната хладна кожа.

— Аз никога преднамерено няма да ви причиня болка, Изадора. Ако вие сте честна с мен, аз ще ви отвърна със същото. Разбрано?

Иза кимна.

— От вас искам само доверие. Кимнете, ако сте съгласна.

Изадора кимна.

— Добре. — Зандер се вгледа в лицето й. — А сега ме целунете и ми докажете, че имате намерение да се сгодите за мен така, както аз за вас.

Изадора застина, но не се възпротиви. Дори когато той наведе глава и докосна устните й със своите.

Толкова леко… усещане. Той я целуваше напористо, но не и агресивно и когато отново докосна устните й, Изадора му отвърна. Тя усети как устните й се раздвижиха под неговите, не щастливо, а просто… отстъпвайки му.

Всичко свърши прекалено бързо. Зандер отстъпи крачка назад и се вгледа в принцесата. И двамата бяха загубили дар слово. В неговите очи не гореше страст и не пламтеше желание. А Изадора смяташе, че той няма навик да сдържа чувствата си. Добре… Защото целувката й позволи единствено да сложи отметка в списъка й срещу „Онова, което никога не съм правила“.

— Ще се върна след шест дни за брачната церемония. — С тези думи Зандер излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Останала сама, Изадора отиде до скрина с огледалото, седна на стола, облицован с кадифе, и се вгледа в отражението си. Апатията отново я беше обзела по време на разговора й със Зандер. След няколко дни тя щеше да стане негова сизигос — жена. А тази целувка беше слаба пародия на онова, което щеше да направи Аргонавтът с нея, когато се оженеха.

Изадора не усети нито очакване, нито вълнение, нито тревога при мисълта за скорошната си сватба. Хавлията се свлече до талията й и тя прокара пръсти през косата си — от корените до върха. Гъстите й къдрици стигаха до средата на гърба. Наследницата на трона беше задължена да съблюдава традициите, отдавна отхвърлени от другите арголейци. Макар че на Съвета изобщо не му харесваше как жителите на Арголея се разделиха с обичаите си. Докато принцесата не трябваше да подстригва косите си, беше задължена да носи рокли, които я покриваха от главата до петите, и трябваше да бъде недокосната във всякакъв смисъл на тази дума.

А дали тя можеше да се нарече „недокосната“?

Изадора пусна косата си и отхвърли спомена за визитата си и Подземния свят някъде по-далеч. Опита се да потисне тревогата си, която се разрастваше в душата й с всеки изминал ден. След няколко месеца щеше да навърши двеста години, а беше получила първата си целувка преди няколко минути.

Удивително спокойно, без да й треперят ръцете, Изадора отвори чекмеджето на скрина и извади ножици. Металът блестеше в ръцете й, докато принцесата мислеше за това каква беше преди и каква е сега.

Баща й очакваше Изадора да се омъжи за Зандер, да роди наследник и така да съхрани монархията, като не даде възможност на Съвета да оспори правото й на престола след смъртта на царя. И принцесата възнамеряваше да направи точно така, както й беше заповядано, защото беше длъжна да пожертва живота си. И край дотук. Тя щеше да роди само едно дете. Колкото красив и разбиращ да беше Зандер, веднага след като забременееше, нямаше до го допусне повече в леглото си. И щеше да управлява тя. Да вървят в Тартар и Аргонавтите, и Съвета, и особено баща й — царят!

До тръгването й към Задгробния свят имаше още около петстотин години, а след това душата й щеше да постъпи на служба при Хадес. Беше време да престане да живее за другите и да започне да го прави за себе си.

Разтвори ножиците, хвана кичур коса в близост до слепоочието си и без колебание го отряза.

* * *

Зандер се спря от другата страна на вратата на спалнята на Изадора, въздъхна дълбоко и прокара ръка по челото си. Не беше изпотен, а точно обратното — кожата му беше студена и хладна като тази на принцесата.

Но това не беше важно. Аргонавтът излезе от антрето и се отправи към основното мраморно стълбище. Нахлуването му при голата Изадора изненада дори самия него. Не го беше планирал. Ската, не това искаше! Но сега, след като я беше видял, не можеше да я изхвърли от главата си — гола както в деня на раждането си и също толкова идеална. И тази жена, мечта на всеки арголеец, скоро щеше да бъде негова. Но защо, по дяволите, това изобщо не го вълнуваше?

Без да успее да се спре, Зандер започна да сравнява тяло на Изадора с чувствената фантазия с Калия, която му се привидя в проклетия кабинет. Само една вълнуваше кръвта му. Само една караше тялото му да гори като в огън. Само мисълта за една определена го караше да се възбужда.

Глупости! Той спря и опря ръка в перилата.

Издиша, а след това отново си пое дълбоко въздух.

И това не беше Изадора.

Сърцето му се разтуптя, но Аргонавтът се постара да се успокои. Какво от това, че тялото му не се подчиняваше на разума — това не означаваше, че женитбата му беше обречена. Той можеше да изпие арголейски афродизиак, с който да възбуди либидото си. И ако той не проработеше, винаги можеше да отскочи в света на хората, да разбие някоя аптека и да открадне малко „Левитра“, „Виагра“ или „Сиалис“. Беше използвал и по-рано човешки лекарства, затова знаеше, че ще му повлияят. Зандер можеше отново да се възползва от тях заради благополучието на брака си и народа си.

Нямаше да имаш нужда от тях със своята единствена, кретен!

— Демоните да го вземат, това е просто биологическа реакция, идиот! — измърмори Зандер, докато отново ускоряваше крачка.

— Отново ли разговаряш сам със себе си, старче?

Зандер спря на втория етаж, опря се на завитото перило на стълбището и се вгледа в сянката.

Иззад колоната от далечната стена се показа Титус.

— Винаги съм подозирал, че имаш старчески маразъм.

— Страхотно! Какво е станало? — попита Зандер, изпитвайки неловкост.

Титус кръстоса ръце пред широките си гърди и разкрачи крака. Позата му не беше агресивна, а само предпазлива, което зарадва Зандер. Не му се искаше отново да се бие с приятел.

— Терон ми заповяда да те чакам. Получил е съобщение от Ник. Демоните са нападнали село, някъде в покрайнините на североамериканската колония. Изглежда, че там живеят и хора, и полуарголейци. Ник е помолил да потърсим оцелелите. Командирът ни вече изпрати натам останалите, но иска и ти да дойдеш.

От вълнение по кожата на Зандер плъзнаха тръпки. Терон щеше му разреши да се бие? Мислеше си, че сега щяха го оставят в тила, докато Изадора не родеше наследник. И тъй като принцесата официално все още не бяха сгодени, сигурно Терон го изпращаше на последна мисия.

— Да, разбира се. Трябва само да си взема оръжието. После можем да изчезваме оттук.

— Само един момент. — Титус застана пред Зандер, като прегради пътя му към следващото стъпало. Аргонавтът целият напрегна в очакване. Възмездието беше ужасно неприятна работа, но той сам си го беше изпросил.

— Това, което направи тогава… в стаята на царя. Това беше… — Титус повдигна ръка и се втренчи в нея. Сякаш размишляваше струва ли си да се докосва до рамото на събрата си, или да стовари в корема му. Зандер се напрегна още повече, но след малко приятелят му отпусна ръка.

— Ти постъпи като истински герой, Зет, и аз просто искам да знаеш, че всички ние, и особено Деметрий… няма да го забравим.

Зандер отново почувства прилив на гордост. И да, може и да се е сражавал със собствените си демони по отношение на Изадора и Калия, но той се беше пожертвал за тях. Заради Титус, който не можеше да докосне никого, освен в пристъп на гняв; заради Деметрий, който дотолкова излизаше извън кожата си, че никой не знаеше какво точно се случваше с него и заради Церек, който се държеше на разстояние от всички жени. Той го направи заради всичките си събратя-Пазители, които не биха могли да го направят по хиляди различни причини.

— Деметрий ще забрави всичко. Гарантирам ти, че още следващата седмица ще е забравил за това.

Усмивка освети мрачното лице на Титус. Или във всеки случай в онова, което всички смятаха за негова усмивка, защото се изкривяваше единствено ъгълчето на устата му.

— Вероятно. Или това, или ще реши, че постъпваш така, защото смяташ да измамиш всички ни.

Зандер поклати глава, усмихна се и го последва, когато Титус тръгна надолу по стълбите.

— И нека още от сега да изясним едно нещо: за нищо на света няма да ти викам „Ваше Кралско Височество“ само заради това, че ще се ожениш за Изадора. Остава варианта „Ваше Кралско Задничество“.

Зандер се усмихна по-широко, когато завиха зад ъгъла и продължиха надолу към оръжейната, където Аргонавтите пазеха оръжието си заедно с други необходими приспособления. Титус отново се беше превърнал в предишния Пазител.

— И никакво „Ваше Величество“ — продължаваше той — а по-скоро „Ваше Надуто Глупачество“. О, секунда! Нали помниш, че Съветът винаги се обръща към царя с Негова Лъчезарна Светлост? Ние ще трябва да те наричаме „Ваше Шибано Спермодаряващо Тъпачество“. Да, точно така! — Титус беше безкрайно доволен от себе си.

Зандер стана сериозен, когато приятелят му отвори с рамо тежката врата. Да, последното име най-много му прилягаше. Тази жалка титла отразяваше неговата бъдеща ценност.

Той сграбчи нова ножница, сложи паразониума си в нея и закопча ремъка на гърдите си. След това сложи якето си и отхвърли всички мисли за царя, Изадора и особено за Калия.

— Трябва да изчезваме, Титус. Не си струва да оставяме цялата забава за Деметрий.

Титус хвана оръжието си и кимна към вратата.

— Това е най-добрият план за целия ден. Готов съм да надера демонските задници.

Както и Зандер. И при това с такова настървение, за което не се досещаше нито Титус, нито някой от Аргонавтите.