Елизабет Ноутън
Свързани (5)

Глава четири

Случваше се Макс да се наслаждава на изгарящия студ. Пробягващите по гърба му тръпки, макар и студени, бяха щастливо напомняне, че е жив. Но не и сега. Той гледаше към разярения демон, висок почти два метра. От уродливата му муцуна се стичаше кръв, пот и други противни течности, за които момчето не искаше да мисли. Тръпката, обхванала Макс, се дължеше на минус дванайсетградусовия студ — обичаен за средата на октомври в крайния север, и страхът, проникнал във всяка клетка на малкото му тяло.

— Ти. Ще. Си. Платиш. За. Това! — Демонът се хвърли към Макс, размахвайки меча си опасно близо. Само че господин Уродът не очакваше колко пъргаво може да бъде едно момче малко над метър и трийсет.

Сякаш черпейки енергия от невидим източник Макс се хвърли между краката на демона, обърна се и заби оръжието си дълбоко в бедрото му. Чудовището зави, изтърва меча си и падна на едно коляно. Кръвта, хвръкнала от бедрената му артерия, опръска Макс от горе до долу и заля земята. В гърлото на момчето сякаш застана бучка, но то отново вдигна меча си, готово за атака. И да довърши демона. Желанието да го унищожи беше по-силно от всички други чувства, изпитвани досега от него.

— Добре! Браво, Максимус! Позволи на ненавистта да те управлява. Довърши го! Забий оръжието си дълбоко в гърдите му! А след това обезглави тази твар и изпрати душата му при Хадес завинаги — нашепваше Аталанта на ухото му.

На него толкова му се искаше да я послуша, че мускулите му направо тръпнеха от желанието да убива. Но гордостта в гласа на Аталанта усмири импулса му.

Чудовището, намиращо се на нивото на Макс, повдигна глава и впи горящите си със зелен пламък очи в момчето. В погледа му се четеше истински ужас от онова, което щеше да се случи с него. В тази минута Макс видя отражението си в очите на победения. Пред него преминаха множеството седмици на тренировки, години на безизходица и борба за собствения му живот. И разбра, че Аталанта ще спечели.

Затова Макс пусна оръжието си и се отдръпна. Но не можа да отмести очи от демона пред себе си. Двамата си размениха уважителни погледи. И чудовището сякаш беззвучно му благодари, ако това изобщо можеше да се нарече така. Преди всичко звярът почувства облекчение. Утре той щеше да се изцели от раните си и отново щеше да нападне Макс. И би го убил без изобщо да се колебае.

— Безгръбначно мекотело! — Аталанта премина покрай Макс, вдигна кинжала му и го заби в гърдите на демона. Жертвата опули очи и посегна към оръжието, но Аталанта го издърпа от гърдите му и без дори да премигне с очи, с един замах го обезглави. Гротескната глава се изтърколи на земята, преди тялото му да падне.

Макс също опули очи, но нито побягна, нито издаде звук. Той беше виждал как убива Аталанта и знаеше, че още много пъти ще стане свидетел на нейната жестокост.

Тя се хвърли към него, наведе се и присви черните си като нощта очи.

— Омръзна ми твоята човечност, Максимус. Убий или ще бъдеш убит! Такъв е светът, в който живеем. И колкото по-рано го разбереш, толкова по-скоро ще заемеш мястото си редом с мен.

Аталанта беше висока и едва десетина сантиметра не й достигаха до двата метра. Имаше черни като смола коси, падащи до кръста й, белоснежна кожа, много тъмни черни очи и остри скули. Вероятно мнозина биха я намерили за привлекателна, но не и Макс. Аталанта миришеше на сладко на мед и захарен памук, но момчето знаеше колко е смъртоносна — красотата й беше само маска.

Отвътре Аталанта беше също толкова жестока и грозна както демоните, които служеха в армията й. А ударите й жилеха по-смъртоносно от скорпион.

— Да, Максимус — прошепна тя, усмихна се накриво и се наведе още по-ниско към него. — Усещам твоята ненавист към мен. Ти искаш да ме удариш и да ми причиниш болка. Но не можеш. Защото аз съм твоята matèpac. Съхрани в себе си това чувство, иос. И го насочи към тези, които ме създадоха. Към тези, които са отговорни за твоето бедствено положение. Ти знаеш, че коренът на всичките ти беди са Аргонавтите.

И тя изрече последните думи близо до ухото му. Горещият й дъх докосна врата му и пропълзя под яката на тънката му риза. Гаденето, с което детето се опитваше да се справи, напря към гърлото му. Още съвсем малко и той щеше да повърне. Когато Аталанта се отдръпна, очите й бяха пълни с триумф, към който се примесваше и отвращение, че Макс отново я беше подвел.

Той гледаше в нея, без да отмества поглед. Знаеше, че в противен случай Аталанта ще го сметне за още един признак на слабост. Максимус я ненавиждаше от цялото си сърце и искаше да й причини болка. Макар че го спираше не лъжливото обяснение, че тя е негова matèpac. Не, възпираше го онази останала в него човечност, която злобната мъчителка така ненавиждаше и не можеше да сломи. До последния му дъх.

Аталанта изруга и се изправи, полите на червената й дреха се раздвижиха и тя сърдито погледна към него. С изящната си ръка показа към постройката от другата страна на безплодното поле.

— Махай се, преди да съм премислила и да съм разрешила на Танатос да се бие с теб.

Въпреки желанието си да побегне, Макс се обърна и тръгна по вледенената земя високо вдигнал глава и изправил рамене. Когато достигна до голямата дървена постройка, я подмина и се отправи към задния вход. Познаваше мястото. Макар че основната армия на Аталанта се намираше в бараките сред гората в стръмните планини, част от „избраните“ живееха редом с нея в главния дом; Танатос — нейният архидемон, няколко слуги и Макс.

Той мина през кухнята и тихо започна да се изкачва по разклатената стълба към четвъртия етаж. Този огромен дом, по-скоро хижа в гората, все пак беше по-добре, отколкото подземния свят. Там той нямаше собствено кътче. Докато тук, въпреки двайсет и четири часовия студ седем дни в седмицата и то такъв, че Макс дори не усещаше пръстите на краката си, все пак си имаше собствено ъгълче.

След като ги изгониха от Тартар по непонятни за него причини, Аталанта преведе армията си в тази безплодна земя дълбоко в горите в северната част на Британска Колумбия. Макс знаеше защо тя ги беше довела тук; защото мястото беше безлюдно. Беше успял да разбере, че самият дом, заедно с една доста голяма територия около него, някога бе принадлежал на нефтен магнат, който беше намерил дом тук в Аляска. Този богаташ беше умрял, но ужасните подробности за смъртта му се бяха запечатали в паметта на Макс благодарение на Танатос. Така никой в градчето Форт Нелсън нямаше представа, че полубогиня от подземното царство живее сред тях. И никой не осъзнаваше, че те също скоро щяха да умрат. Както и това, че жената, живееща тук, възнамеряваше да си отмъсти и кроеше планове за световно господство.

Мускулите на краката го заболяха, докато стигне до четвъртия етаж. Макс толкова беше уморен от днешните сражения, че буквално заспиваше, докато вървеше. В края на дългия коридор, който разделяше етажа поравно на две, той едва отвори вратата, висока почти метър, и се промъкна в стаята. Вътре се хвана за други прашни дървени стълби и се изкачи на тавана. И едва тук въздъхна от облекчение.

Сламеният дюшек на пода го привличаше неудържимо. Мръсното, паяжинясало стъкло високо на стената гледаше към замръзналото, жълто-кафяво тренировъчно поле. Но Макс, както винаги, дори не погледна към него. Прозорчето само осветяваше мръсната стая.

Той също беше мръсен, в кръв и пот, имаше нужда от душ, но търпеше. Сега Макс имаше нужда от утешение, което можеше да получи само по един начин.

Прекоси стаята. Одеялото вече беше махнато от дюшека — без съмнение от някого от слугите, наблюдаващи за ставащото на тренировъчното поле. Той знаеше, че това беше наказание, че не се беше възползвал от шанса си и не уби демона. Всеки ден животът му напомняше, че всичко си има последствия. Но днес му беше все едно.

Покрай дюшека стояха купичка с вода и чиния с хляб. Макар че коремът му закъркори от глад, Макс не обърна внимание на жалкото подобие на храна, а продължи напред.

До петата дъска от стената. Само той знаеше какво има под нея. Повдигна ъгъла с вледенените си и непослушни пръсти и извади парчето стъкло.

Не просто огледало, а овално парче стъкло, замръзнало от двете страни. Отвън беше с канелюри, а отвътре — гладко. Имаше златно покритие от външната страна, макар Макс в действителност да не знаеше дали е такова — никога преди не беше виждал злато. Този тежък предмет, не по-голям от малка чиния, съдържаше в себе си непозната за него магия.

Прозорец между световете.

Той нежно го притисна към гърдите си, върна се при дюшека и коленичи. Държеше съкровището пред себе си и шепнеше думите, които беше научил от възрастната дама, която го навестяваше и в Тартар, и тук.

Покажи ми моето най-съкровено желание.

И средата на огледалото се появиха вълни, а след това стъклото се избистри. Топлината от предмета в ръцете на Макс започна да преминава през тялото му и да го стопля. И когато той погледна отново — видя лицето й.

Обхвана го вълнение, защото тя рядко гледаше право в него и защото това означаваше само едно — някъде, самата тя гледаше в огледалото. Може би в тази секунда тя мислеше него, както той сега за нея?

О, тя беше прекрасна, усмихна се Макс. И не беше остаряла. Но арголейците не стареят, нали така? До последните години от живота си. Всички останали щяха да решат, че тя е малко над трийсетте, макар Макс да смяташе, че тя е малко по-голяма. Кожата й беше копринена, а очите й имаха чудесен виолетов цвят, също като неговите. Поне Макс се надяваше на това. Косите й имаха тъмнориж цвят и се спускаха по раменете й и копринена вълна, която според него беше толкова мека на вид, колкото и на пипане. Но вглеждайки се по-внимателно и попивайки изражението й, Макс видя как тя стисна зъби и присви устни. И макар да беше виждал върху лицето й много изражения, това не му беше познато. Днес тя изглеждаше… разстроена.

Искаше му се да я защити; да намери онези, които я бяха обидили, и да ги накара да си платят. Но преди да успее да долови още нещо в чертите й, тя се отвърна и картината избледня. Стъклото отново стана толкова заледено, неравно и студено, както преди.

— Не! Почакай! Върни се! — Макс раздруса огледалото. — Покажи ми моето най-съкровено желание. Върни се! — Той изричаше думите отново и отново, но напразно. Топлината, сгрявала го само преди няколко секунди, си отиде заедно с нея.

Знаейки, че за днес това е всичко, Макс се излегна на дюшека, затвори очи и притисна стъклото към гърдите си. Сълзите запариха в очите му, докато коремът му отново закъркори. Никога преди не се беше чувствал толкова ненужен и мръсен, както в тази минута.

Може би тя го беше видяла през стъклото? Може би точно това я беше разстроило и затова се беше извърнала с отвращение? Но едва помислил за това, Макс разбра, че не е истина. Дребната старица в бели дрехи му беше обяснила, че огледалото работи само едностранно. И все пак това беше най-голямото му утешение — когато мислите му напомняха за всичко онова, което нямаше.

Обичаше да си представя, че тя би се гордяла с него. За това, че се съпротивляваше на Аталанта; за това, че се бореше за истината, която усещаше вътре в себе си. Но в действителност това можеше изобщо да не е така. Може би тя щеше да види в него онова, което виждаха и другите — немарливо десетгодишно момче, което не беше нужно никому.

Той се отвърна от храната, от която тялото му имаше отчаяна нужда, и едва се справи със сълзите си, които вече се търкаляха по страните му, като стисна здраво стъклото. Топлината, вляла се по-рано в него, все още пулсираше в гърдите му, затова Макс се вкопчи в това чувство. За надеждата, че тя все някога щеше да дойде за него.

Вече му беше все едно защо го беше изоставила. Макс искаше само да си я върне. Ако боговете го съжаляха и му я върнеха, той щеше да стане най-добрият син, когото желаеше всяка майка. Беше дал дума.

Сънят примамваше Макс. Момчето отново видя лицето й, само че този път тя стоеше в бяло поле. Красивите й черти бяха напрегнати от вълнение, когато тя търсеше — както се надяваше Макс — него. И макар той да знаеше, че това е само сън, все пак се затича към нея.

Защото дори когато я виждаше насън, това беше най-хубавото нещо от всичко, което имаше в нещастния си живот.

* * *

Аргонавтът Зандер не се подчиняваше на никого. Това беше в природата му. Ако някой кажеше „седни“, той ставаше. Ако му заповядваха да тръгне в една посока — той тръгваше в противоположната. Единственият арголеец, в когото Зандер се вслушваше, и то неохотно, беше Терон. Така че указанията на Калия не просто го изкараха извън кожата му, а го нажежиха така, че дори косата му щръкна.

Но той не беше глупав и разбираше, че понякога е по-добре да си прехапеш езика, отколкото да дадеш воля на яростта си. И сега, макар че ужасно не му се искаше да се подчини, щеше да се наложи да го направи.

Но, в името на Ада, Зандер не смяташе да се съблича пред нея.

Аргонавтът пресече стаята, отпусна се на един от кадифените дивани и се наведе, за да развърже връзките на ботите си. Прекалено късно се усети, че е избрал точно онзи диван, върху който беше положил лечителката в една тъмна, знойна нощ преди повече от единайсет години.

Вземи ме, Зандер. Бързо! Преди някой да ми е дал причина да кажа не.

Четиринайсет прости думи. Това беше всичко. Тя чудесно знаеше какво да каже, за да преобърне света му с краката нагоре за секунди.

Челото на Зандер се изпоти, когато си спомни усещането за гладката й кожа, вкусът на влажната й топлина и това, как тя се взриви, приемайки го в себе си на същото това място. Изтри с ръка челото и се намръщи. Този спомен беше последното нещо, от което имаше нужда, докато седеше тук и развързваше връзките си и докато Калия се готвеше да направи малкия си „преглед“.

И, дяволите да го вземат, възбуденият пенис между бедрата му беше съвършено ясно напомняне, че точно тя, а не гинайката, за която трябваше да се ожени, се явяваше негова половинка.

Зандер пусна ботата си, която звучно тропна на пода. Аргонавтът сърдито погледна към другия край на стаята. Калия беше приключила с ваденето на инструментите си и сега разглеждаше през големите прозорци местността отсреща. Лечителката беше стиснала зъби, кръстосала ръце пред гърдите си.

Нещо трепна в гърдите на Аргонавта, когато погледна към нея. Богове, какъв глупак беше! Преди в Калия му харесваше всичко. Желаеше я без остатък. Беше толкова заслепен, че дори не успя да съобрази навреме, че тя не беше тази, която му беше нужна и която желаеше.

Но все пак това се беше случило преди Зандер да успее дълбоко в душата си да разбере каква беше тя в действителност. Преди да разбере, че Хера е сбъркала в избора на половинка за него — Калия представляваше всичко онова, което той ненавиждаше най-много. Миналото? Това, което той направи в тази стая? Това беше вече просто фантазия. А в настоящето, отбелязвайки хладното й безразличие, Зандер осъзна, че реалността беше да вижда Калия такава, какво е в действителност, а не каквато му се искаше да бъде.

И възбудата, която той се опитваше да обуздае, откакто влезе в стаята, изчезна. Аргонавтът свали и другата си бота, след което стисна зъби и се изправи, издърпвайки тениската си през глава. Следвайки протокола, беше свалил всичкото си оръжие, преди да влезе в замъка, затова нямаше нужда да се чуди къде да остави паразониума си заедно с всичките други неща, които Титус постоянно майстореше. И Зандер беше доволен — свалянето на оръжието само щеше да го забави и Аргонавтът щеше да остане по-дълго време с Калия.

— Къде ще ти е удобно да ме прегледаш?

Тя се извърна от прозореца и без да поглежда към очите му, посочи към края на празното бюро на царя.

— Тук. Седни.

Аргонавтът мълчаливо прошляпа с босите си крака и се подпря с бедро в края му. И едва след като се убеди, че то ще издържи тежестта му, седна върху него. Босите му крака останаха да висят на няколко сантиметра над пода.

Калия не каза нищо за това, че беше останал с кожения си панталон и Зандер реши да не го мисли толкова. За да се разсея, той се втренчи в босите пръсти на краката си, докато лечителката се движеше из стаята. Тя разположи до тях малката подвижна масичка с наредени върху нея инструменти. Няколко секунди по-късно Зандер усети допира на ръката й по гърба си и не можа да не се извие в отговор. Калия изрече:

— Поеми си дълбоко въздух.

Той се опита да се отпусне, докато тя движеше стетоскопа и преслушваше дробовете му. Металът, допиращ се до кожата му, беше студен, но пръстите на Калия бяха меки и топли; дори прекалено. Кръвта му вече кипеше от близостта й, и с всяко нейно докосване, сърцето му забързваше ритъма си. Зандер се съсредоточи, опитвайки се да диша равномерно и да запази хладнокръвието си. Когато Калия го заобиколи, застана пред него и повтори думите си, Аргонавтът се опита да не я гледа в лицето, а съсредоточи вниманието си върху прилепналия й пуловер.

Той повдигна глава, когато Калия ахна:

— Какво се е случило с теб?

— Нищо, добре съм.

— Това не е „нищо“. — Калия огледа рамото му, преметнала стетоскопа около врата си, взе чантата си и извади бинт и инструменти.

Зандер я спря, за да не й даде възможност да го докосне.

— Остави, наранена е само меката тъкан.

Калия леко докосна засъхналата кръв с парче марля.

— Мускулът е разкъсан. Трябват няколко шева, докато раната не е загноила.

— Тя вече зараства.

— Виждам, но…

Зандер я хвана за китката и я спря. Сякаш мълния премина през него при допира, но той я игнорира. Не му се искаше да удължава прегледа и да усеща ръцете й върху тялото си по-дълго от необходимото.

— Казах остави!

Тя повдигна очи от раната и внимателно огледа лицето му И Аргонавтът сам не усети как се вгледа в очите й, подобни на залез в Карибските острови в света на хората. Очите, които той беше изучавал много пъти, докато с Калия правеха любов. Очите, за които беше мечтал безброй пъти през изминалите оттогава години, когато не се събуждаше облян в студена пот и измъчван от болка.

Мислите изчезнаха от главата му. Връзката, установила се помежду им още от самото начало заискри в гърдите му, прогаряйки си път до дълбините на душата му. Примамваше го да се докосне до нея и да разбере дали и Калия е усетила същото. Не само той помнеше, нали? Тя сигурно трябваше да изпитва нещо при вида му. Когато стоеше толкова близо. Когато го докосваше.

Мислите, спомените и чувствата, които беше погребал отдавна, се върнаха, когато погледна в очите й, наподобяващи скъпоценни камъни. Пред погледа му проблясваха картини на времето им заедно. И когато той стигна до онази част, в която тя го предаде, пламъкът на страстта угасна, оставяйки след себе си само руини и пепел.

Нейните чувства не означаваха нищо. С миналото беше свършено, а мойрите го бяха изчукали по всички възможни начини. И в каквото и да беше се превърнала сега, нямаше да може да промени онова, което се беше случило преди много години.

Зандер отхвърли ръката й толкова бързо, колкото я беше хванал. След това отново се загледа в пуловера й.

— Приключвай с прегледа!

Но, да го вземат дяволите, това изобщо не се отрази на възбудата му, защото сега гледаше гърдите й. О, Хадес! Хълмчетата им бяха все така закръглени, пищни и съблазнителни, както ги помнеше. Можеше да се закълне, че дори виждаше напрегнатите й зърна под меката тъкан на дрехата. Ако съвсем малко повдигнеше дясната си ръка, щеше да успее да се докосне до едното от двете. Той дори вече чувстваше как зърното се уголемява и втвърдява под пръстите му…

Калия бавно отстъпи и постави всички инструменти заедно със стетоскопа върху масичката до тях. Изкашлянето й върна мислите му в правилното русло. Но трептенето на гласа й свидетелстваше, че тя беше чула заповедта му отчетливо и ясно.

Зандер не разбра защо се почувства като пълен кретен.

— Тогава ще минем към основния преглед, тъй като смятам за ненужно да те бода с инструментите си.

Вълна от облекчение премина през него. Решението на Калия го устройваше. Искаше по-бързо да напусне тази стая. И колкото по-рано, толкова по-добре.

— Седни и се изправи — поиска тя. — Затвори очи. — Той я послуша, хвана се за ръба на масата и изправи рамене. Добре, че тя отново говореше спокойно, невъзмутимо и по същество. И освен това нямаше нужда да я гледа. — Така. Сигурно ще усетиш топлина, докато преглеждам патологията ти, а когато стигна до рамото, ще усетиш убождане, но като цяло прегледът е напълно безболезнен.

Зависи за кого.

Зандер въздъхна дълбоко, опитвайки се да не се мръщи, и макар че Калия не го докосваше, той усещаше ръцете й, намиращи се на няколко сантиметра над голите му гърди. Лечителката имаше дар да определя проблемните зони в тялото, да съсредоточава върху тях цялата си енергия и да възстановява равновесието и здравето на пациента си. Арголейците боледуваха по-рядко в сравнение с хората и оздравяваха по-бързо, но като цяло си оставаха смъртни. Зандер знаеше, че Калия няма да намери у него нищо проблемно.

— Спокойно — прошепна тя. — Дишай бавно, вдишване, издишване. Ето така. Позволи на съзнанието си да полети, а тялото ти да се отпусне. Добре. Това е… добре.

В гласа на лечителката имаше нещо невероятно спокойно, както винаги. Топлината, разпространяваща се от пръстите й, отначало стопли кожата му, след това проникна навътре и накрая стигна до костите. Тя проникна в тялото му в търсене на проблеми, но на Зандер му се струваше, че Калия беше влязла под кожата му с голи ръце и се чувстваше като у дома ги. Топлината пълзеше по гърдите му така, както се местеха и ръцете й. И проклятие, но това му харесваше. Изпълвайки го, Калия даряваше Зандер с усещане за покой, пълнота, доволство. Струваше му се, че точно така трябва да се чувства арголеец в Елисейските полета след смъртта.

И ни в клин, ни в ръкав, раненото му рамо беше пронизано от болка, която просто изби искри от очите му. Зандер ахна, напрегна се и заби пръсти в масивното царско бюро.

Очите му се отвориха. Повдигна измъчен поглед и се втренчи в лечителката, здраво стиснал зъби. Лицето на Калия беше смръщено, сякаш усещаше същата болка, но тя не отвори очи и не отмести ръцете си.

— Дълбока е. Сигурен ли си, че не искаш да я излекувам? — попита тя.

Раната. Тя беше влязла в шибаната рана!

— Да — изхриптя Зандер през стиснатите си зъби, все още с впити пръсти в дървената повърхност. — Всичко… е наред.

— Илитиос!

Калия, като професионалист, не настоя на своето, а само нарече пациента си идиот. Скоро пръстите й се преместиха по-нататък, далеч от раната, и болката започна да стихва, а топлината отново да се разлива в гърдите му.

Проклет да е Хадес! Зандер въздъхна тежко. Едва ли това усещане можеше да се нарече убождане. Ако тя решеше да му навреди, можеше да го направи с едно движение на пръста си.

— Ти отново трябва да се съсредоточиш, Зандер. Отпусни се и затвори очи — решително заповяда Калия.

Да се успокои? Ами, да, става.

Той отново си пое дълбоко дъх и се опита да не мисли за нищо, както му беше предложила тя. Успя да го постигне за някакви си две жалки секунди. Докато ръцете й не се плъзнаха надолу по гърдите, по корема и не надвиснаха над пъпа му.

— Отпусни се назад и леко разкрачи крака — каза Калия.

От тези думи всичката кръв нахлу в слабините му. Членът му се напрегна. О, да, страхотно! Нямаше как да стане по-добре. След секунди ерекцията му щеше да бъде факт, а гинайката го молеше да легне и да разтвори крака.

Той стисна зъби, направи каквото му беше казано и се помоли, тя да не отваря очи. Калия не го докосна, но Зандер усети движенията й. Усети топлината между краката си, кога лечителката се наведе над слабините му с ръце, надвиснала на няколко милиметра над тях. След което бавно ги придвижи над ципа му и по-надолу. Кожата му потръпна в точката на натиск между бедрата и тялото му. Топлината продължаваше да преминава надолу. Зандер, затаил дъх, чакаше, докато не почувства как членът му се втвърдява под кожения панталон.

Ръцете й надвиснаха над бедрата му. Топлината се превърна в жарава, а тя от своя страна — в разтопен метал в слабините му. Познато усещане. И, о, милостиви Богове, тя дишаше точно в пъпа му. Наведена над него. Лицето й беше толкова близо, че в съзнанието му проблеснаха картинки — съблазнителни устни; уста, която докосваше кожата му и се спускаше по-надолу; езикът й; начинът, по който го преглеждаше и правеше с него всичко, каквото си искаше, докато Зандер беше напълно гол и лежеше пред нея така, сякаш бе подарък за боговете.

Дишането му стана дълбоко и накъсано, докато нещастникът се опитваше да потуши възбуждането си. Ако тя случайно докоснеше члена му… Зандер разбираше, че буквално щеше да се взриви точно тук, върху това пригодено за прегледи бюро. Какво можеше да бъде по-унизително? Той се опитваше да се убеди, че това не се дължеше на Калия и че прегледът на всяка друга лечителка би му повлиял точно по този начин. Единствено енергията караше либидото в тялото му да се повишава, а не присъствието на точно тази арголейка.

Да, точно така, тъпако!

Мина цяла вечност преди тя да продължи, преминавайки надолу по десния му крак и Зандер най-накрая успя да вдиша с цели гърди, усещайки как топлината напуска слабините му и следва ръцете й. Сега арголейката действаше бързо и професионално, преглеждайки първо единия, а после и другия крак. Слабините му леко потръпнаха от електрическия заряд, когато тя се върна обратно, за да прегледа лявото му бедро.

Всичката топлина сякаш изтече през левия му палец. Аргонавтът чу как Калия се изправи, въздъхна и най-накрая каза:

— Прегледът приключи.

Тя се извърна от него и прибра всичките си инструменти в чантата. Зандер с опасение отвори очи и се втренчи във високия таван с позлатени орнаменти, и се опита да се успокои. Да, определено имаше защо. Топлината беше изчезнала, но пенисът му си оставаше твърд като желязо. И Калия определено беше забелязала състоянието му, след като е отворила очи.

Майната му! Ако тя се отнасяше към срещата им като професионалист, щеше да го може и той. Между тях всичко беше приключило, нали? Зандер се изправи на лакти.

Опита се да намери по-удобно положение, ако такова изобщо съществуваше. Калия стоеше с гръб към него и не повдигна глава дори когато стигна до дивана, хвана тениската му и я хвърли към него.

— Всичко струва ми се е наред. Ще съобщя на царя, че ти можеш… — Тя се запъна, поразмисли и после каза: — Че си здрав. И ако образецът се окаже в рамките на нормите, то повече няма да имаш нужда от услугите ми.

— Образец? Какъв образец? — попита той и сложи тениската върху коленете си в опит да прикрие възбудата си.

Тя се доближи до него, извади от чантата си пластмасова чашка с капаче и му я подаде.

— Трябва да предоставиш образец от спермата си за лабораторен анализ. — Калия сложи кафяв книжен пакет на масичката до него. — Сложи чашката в пакета, когато свършиш.

След това взе чантата си и се отправи към вратата. Застинал от изумление, Зандер стоеше, втренчен в чашката в ръката си.

Нима Калия искаше той да…? Докато тя чакаше отвън? Точно сега?

Аргонавтът погледна към нея и макар че никога не беше страдал от скромност, тази ситуация направо му подкоси краката.

Всичко беше прекалено заплетено и грешно.

Калия спря, сложила ръка върху дръжката на вратата, но не се обърна. Зандер не виждаше лицето на тази, която Хера му беше избрала, когато тя каза:

— Желая ви с Изадора… много щастие, Зандер. Да, аз… Нека вие и вашето семейство благоденствате и продължите традицията на великите герои.

Поздравленията, които обикновено се пожелаваха на арголееца и неговата невеста, проникнаха в мозъка му, а след това се спуснаха към гърдите му. И спряха там — студени, тежки, мрачни. И възбудата, която Зандер се опитваше да държи в юзди, изчезна заедно с Калия, като остави Аргонавта неудовлетворен и раздразнен. И въпреки всякаква логика, той се ядоса, когато вратата се затвори след лечителката и в стаята настъпи тишина.

Не му бяха необходими добрите й пожелания! Двамата с Изадора щяха да минат и без това. Накрая, разярен от думите й, от собствената си реакция и от всичко случило се — или не — в тази стая, Зандер сведе поглед към бедрата си. Ерекцията му беше изчезнала.

Проклятие, той беше приключил с Калия! Тя повече не му беше нужна. И Зандер знаеше един-единствен изпитан способ, за да докаже истинността на заявленията си веднъж и завинаги.

Само че, преди да отиде при Изадора, трябваше да мастурбира по заповед. Или да остане пленник в тази стая до края на своя безсмъртен живот.

Проклятие!

Сипейки проклятия по адрес на Калия, царя и идиотската ситуация, Зандер захвърли чашката и тениската си на дивана, след което сам се отпусна сред възглавниците. Минаха няколко минути, преди туптенето на сърцето му да влезе в норма и мислите му да се успокоят. След което Аргонавтът отпусна глава на облегалката, затвори очи и си представи дребничката, светлокоса, красива и идеална Изадора. Не беше тайна, че принцесата се считаше за една от най-привлекателните гинайки в Арголея. И какво от това? Пенисът му изобщо не подаваше признаци на живот.

Зандер въздъхна. И опита отново. Този път прокара ръка по члена си. Той можеше, да го вземат дяволите!

Само че… нищо не се получаваше.

С досада, Зандер започна мислено да съблича Изадора и да се поглажда, надявайки се това да го възбуди. Той си я представи в дълга, развяваща се пола и блуза без ръкави. Светлите й коси се спускаха чак до бедрата. Арголейката прекара пръсти по гърлото си, спусна ги по гърдите си, а после по-надолу. След което хвана края на кораловата си блуза. Кръстосала млечнобели ръце, тя повдигна материята, показвайки гладката си кожа, после трапчинката на пъпа и още по-нагоре. Зандер, затаил дъх, виждаше как сантиметър след сантиметър плътта й се оголва, докато накрая блузата й не се оказа на земята, а пред погледа му не застанаха заоблени, стегнати и много голи гърди, от които беше невъзможно да отмести поглед.

О, да! Те бяха просто идеални. Розови, стегнати и в съвсем подходящия за ръцете му размер. И за устата му…

Тя прошепна нещо. Името му? Може би. Преди Зандер да успее да разбере думите й, тя се наклони напред така, че косата падна върху лицето й, докато палците и се плъзнаха под колана на дългата и елегантна пола и я плъзнаха надолу по бедрата.

Устата на Зандер пресъхна. Той като омагьосан гледаше копринените коси на красавицата и чакаше, докато платът на полата се спускаше все по-надолу… и по-надолу. И се събра на купчинка на пода около най-сексуалните крака, които някога беше виждал и поток от рижи коси, в които той нямаше търпение да зарови пръстите си.

Членът му потрепна. Зандер усети как кръвта му се стича надолу и се потърка през панталона. И мълчаливо се зарадва, че… Да! Най-накрая се получи!

Само че… когато гинайката се изправи, демонстрирайки разкошното си тяло, Зандер осъзна, че голата жена пред него не е дребна и идеална. Тази изкусителка беше висока и чувствена, с копринени рижи коси и аметистови очи. И му се усмихваше така, както стотици други пъти преди това. Един поглед към нея и пенисът на Зандер застана в стойка „Мирно!“, а всичката кръв се оттече в слабините му. Плътта му стана невероятно твърда, което не му се беше случвало от много години. И то толкова бързо.

Калия се обърна, демонстрирайки идеално дупе и крака, застана на колене на дивана и разтвори бедра. Зандер едва дишаше. Гинайката погледна към него през сметановобялото си рамо и с чувствен поглед ела-и-ме-вземи. Нещо го стисна за гърдите, без да охлабва захвата си.

А след това тя направи финалния изстрел; този, който изби почвата под краката му. Калия прошепна: Вземи ме, Зандер. Бързо! Преди някой да ми е дал причина да кажа не.

О, Богове! Той беше загубен. И срещу това дори не можеше да се бори. Семето му забушува, когато Аргонавтът си припомни какво е да се движи напористо в тялото на Калия, давайки и на двамата онова, което желаеха. И дори още преди първата струйка да тръгне от слабините му, Зандер разбра, че го бяха „изчукали по царски“.

Но проблемът беше в това, че го бяха „изчукали“ не в онзи смисъл, на който държеше царя.