Елизабет Ноутън
Свързани (4)

Глава три

Добре-е! Зандер не очакваше такава реакция.

Никой в стаята не произнесе думичка. Да, явно трябваше да скочи от оная скала. В крайна сметка нямаше да му се наложи да търпи тази душераздирателна тишина или да гледа върху лицата на другите Аргонавти изражението какво-по-дяволите-става?

Той пристъпи от крак на крак, сложи ръце на бедрата си и зачака. Времето минаваше, никой не проронваше дума и безпокойството му достигна до предела си. Най-накрая Зандер не издържа на погледите им и каза:

— Слушайте, не ми благодарете всичките наведнъж.

Терон погледна към царя:

— Почакайте за минута.

Преди Зандер да успее да отговори, Терон го изблъска в коридора с такава сила, че едва не го просна на земята. Лидерът на Аргонавтите мълчеше, докато не се озоваха извън зоната на чуваемост от царските покои, след което изригна като вулкан:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Блъсна го в стената и обидата завладя Зандер. Той изобщо не очакваше, че Терон ще се разтопи от радост, че Пазителят най-накрая се беше измъкнал от черупката си.

Командирът му имаше всички основания да го подозира. Но нима беше толкова сложно да прояви, макар и малко благодарност, особено сега?

— Помагам.

— Това не е шега, Зандер!

— Ами никой не се смее.

— Защо, в името на Хадес, не приемаш тази ситуация на сериозно?

— Аз не…

— Ската! — Терон прокара пръсти през дългата до раменете си коса. — Деметрий до такава степен ме изкара извън кожата, че дори съобразявам с труд. Ненавиждам мисълта, че Изадора е принудена да се омъжи за някого, но няма изход. Разбира се, ако искаме да удържим Съвета от вмешателство в работите на Арголея и не искаме да допуснем до родината ни Аталанта. И аз не искам ти да подливаш още масло в огъня, особено когато аз…

— Аз не подливам масло, Терон. Сериозен съм. Аз ще се ожени за нея.

— Сериозен? Ти? — Недоверието беше изписано върху лицето на Терон. — Съмнявам се! Ти какво си мислиш, че ще се пишеш доброволец и така попътно ще загладиш вината си, като едновременно с това си възвърнеш благоразположението на царя? Бракът с Изадора е завинаги, а не дотогава, докато ти омръзне и се върнеш към смъртните си жени. Церемонията на обвързването съединява двамата…

— … до края на живота им. Да, зная го. Но дай да погледнем истината в очите. Ние говорим за продължителността на нейния живот. Не на моя.

Терон затвори уста и Зандер си пое дълбоко дъх, защото нямаше път назад. Не и сега, когато всичко беше решено. И част от него… част от него изобщо не искаше да се връща назад.

— Колко остава на Изадора? Петстотин години? Дълго е, но и сравнение с моя живот? Вероятно нищо, и ти го знаеш.

— Зандер, ти всъщност не си…

— Безсмъртен? Да, не ми напомняй. И двамата знаем, че грешиш. — Той не възнамеряваше да позволи на Терон да го разубеди.

— Напълно ясно е, че Деметрий не го иска и ти не можеш да го принудиш да се ожени за нея. Той е категорично против. Да не говорим за неговата неуравновесеност. Той и в добрите си дни за нея е по-страшен и от демон. Как мислиш, какво ще направи с принцесата този психар, когато останат сами? Ти искаш тя до края на живота си да бъде нещастна или още по-лошо — да гадаеш какво прави той с бедната жена зад затворените врати?

— Не. — Терон се намръщи и погледна към ботите си. Изглежда, че от тези мисли на него, също като Зандер, направо му призляваше. — Естествено, че не искам това. Деметрий е последният, когото бих избрал за нея, но царят дори няма да ме чуе.

— Да, другите също не искат да се оженят за нея, — спокойно каза Зандер. — Личи си по очите им. Разреши ми да го направя. Аз самият го искам. Аз съм единственият, който няма какво да губи.

— Зандер, — внимателно изрече Терон и го погледна в очите. — Ако ти се ожениш за Изадора, ще пожертваш възможността да намериш своята…

— Какво моята? Моята половинка ли? — усмихна се Зандер. — Аз вече я намерих, Терон. Преди много години. Само че не съм й нужен. Недостатъчно нужен. — При вида на съжалението върху лицето на командира си, Зандер едва не се разсмя над иронията на съдбата, която дори с болка в гърдите си се беше научил да игнорира. — Да, проклятието на Хера — Аргонавтът намира своята наречена и когато я загуби, след това от него остава само сянка? Вярно е. Зная го от собствен опит. А дотогава? Не знаех какво мога да загубя. След това? Става като един безкраен ден, който се повтаря отново и отново, само дето не зная как мога да го преживея. И знаеш ли какво? Уморен съм от всичко това.

— Зандер…

Съчувствието в гласа на събрата му стана последната капка. Аргонавтът прокара ръка по челото си. Ако не върнеше беседата в нужната посока, щеше да каже на Терон всичко онова, което не трябваше. Затова опита да задържи устата си затворена. Това не касаеше никого.

— Слушай, ти сам ме посъветва да намеря нещо, заради което да си струва да живея. И именно това се опитвам да направя. — Той отпусна ръка. — Единственото, което към този момент има значение за мен, поне някакво значение, това са сраженията. И ако аз продължа да вървя по този път, то нищо друго няма да има значение. Никой не иска да го направи, но аз мога. Така че… — въздъхна той дълбоко, — кажи „да“. Спаси другите от необходимостта да се жертват; знаеш, че те няма да се справят. Кажи на царя, че поддържаш моя брак с Изадора. И да приключим с това.

Терон толкова дълго и изучаващо го гледа, че Зандер не беше сигурен дали Аргонавтът изобщо го беше чул. Сърцето му биеше тежко в гърдите, докато чакаше да му отговори. Ако командирът му откажеше… Зандер нямаше идея какво ще прави. Имаше чувството, че му бяха хвърлили спасителен пояс; нещо реално, за което можеше да се хване и което би му дало повод да продължи да живее, вместо това просто да плува по течението. А сега, Терон можеше само за миг да разруши този единствен проблясък на надежда от дълги години.

Най-накрая Терон отговори:

— Царят иска наследници. И точно затова принуждава Изадора да се омъжи.

— Зная.

— И това не те притеснява?

Да го притеснява ли? Значи, щеше да се наложи да прави секс. С арголейка. Не с човешка жена.

— Така или иначе, няма накъде да ходя, нали?

— Той няма да ти разреши да участваш в битки. Ще те прибере в двореца и ще те държи в Арголея, докато Иза не забременее или докато не се роди наследник.

Зандер не се беше замислял върху това.

— Добре. Да. Мисля, че… това е разумно.

— Освен това възниква въпросът за твоята… потенция. В продължение на много години си се сдобил с толкова много рани, че…

Терон се опитваше тактично да му каже, че Аргонавтът беше получавал прекалено много пъти удари по топките, за да може да направи дете. Но Зандер беше уверен поне в това. Той издаде звук, който напомняше на нещо средно между смях и сумтене.

— Не съм безплоден. Не се безпокой.

— Откъде знаеш?

— Защото това чудо вече ми се е случвало.

Веждите на Терон се повдигнаха нагоре.

— Ти имаш дете?

Ако трябваше да бъде точен, той имаше дете. Или почти имаше. Болката в гърдите му се усили.

— Вече не.

— Ската! Зандер…

О, страхотно! Сега вече всичко се оказа прекалено реално за него. Той потърка долната си устна.

— Слушай, чакат ни. Терон, просто кажи „да“.

Терон въздъхна. В него бушуваше битка. Командирът единствен от всички Аргонавти знаеше каква жертва принася Зандер. Защото само той беше намерил наречената си. И дори само мисълта за загубата на Кейси беше достатъчна, за да накара потомъка на Херкулес да изпита мъка.

— Ти няма да можеш да си промениш решението. След като церемонията приключи — край. Повече никоя друга, освен нея.

— Зная.

— И ти искаш да поемеш такива ангажименти пред Изадора? Дори знаейки, че тя е… все още някъде там?

Зандер се замисли за „нея“, за която намекваше Терон. След това си представи какво би казал командирът му, ако знаеше, че „тя“ се намираше не „някъде“, а дори в съседната стая. Помисли си за всичките тези години, през които си мечтаеше всичко да е различно; че тя би направила друг избор и би поставила на първо място него, а не властния си баща. Или че той можеше да забрави за предателството й и да й прости. Но не можеше. Всеки път, щом погледнеше към Калия, Зандер виждаше не нейната красота или сила, а онова, което беше направила. И дори сега, само при спомена, болката пронизваше сърцето му по същия начин, както в онзи ден.

— Да, — отвърна той с по-голяма убеденост, отколкото беше необходимо. Но тази убеденост беше не толкова заради Терон, нямаше защо да се залъгва. Беше за самия него. И за онова, което възнамеряваше да направи.

— Изадора никога няма да стане твоята наречена, Зандер — тихо отбеляза Терон.

— Точно затова искам да се оженя за нея.

Терон се обърна, погледна към вратата на царските покои и прокара уморено ръка през лицето си. След което тежко въздъхна.

— Добре — най-накрая отвърна той. — Имаш моето съгласие. Ще реши царят, но… — Той погледна към Зандер със смесица от съжаление и уважение, което странно обнадеждаваше. После сложи голямата си ръка върху рамото му. Знаците на Аргонавтите — древногръцки символи — обвиваха пръстите му и се спускаха към лактите му; същите каквито имаше и Зандер, и всички останали Аргонавти. — Аз те уважавам и ти благодаря. Ти го правиш за всички нас и аз никога няма да го забравя. Никой от нас няма да го забрави.

Емоциите, бушуващи в душата на Зандер, му бяха непознати. Те не бяха подобни на радост или вълнение, защото той не беше нито развълнуван, нито радостен. Не, те бяха други. Имаше усещане за топлина, която го обгърна като топъл пашкул и която излизаше от самия център на тялото му.

Това беше… гордост, най-накрая осъзна той. За пръв път от толкова години, дори нямаше спомен от колко, Зандер се гордееше с това, което направи. За някого другиго. За своя народ. За тяхната защита и за запазването на техния начин на живот.

Това чувство беше прекрасно. И удивително приятно, защото… това означаваше, че той вече не беше безчувствен. Беше прекалено обзет от емоции, за да отговори каквото и да е. Затова просто кимна и последва Терон към царските покои.

След като влязоха, настъпи пълна тишина. И в отговор на въпросителните погледи на събратята си, Зандер отвърна с обнадеждаващо кимване. Не погледна към Калия, която седеше до леглото на царя. Просто не можа. Каза си, че така е по-добре. И че миналото му, свързано с нейното, просто щеше да приключи тук. А бъдещето му, поне в близките петстотин години, беше гинайката, стояща в другата половина на стаята. Тази, с която се канеше да се обвърже в брак, да легне в леглото и да я накара да зачене — и всичко това още следващата седмица. От осъзнаването на отговорността стомахът му се стегна на възел, но Аргонавтът повдигна глава, изправи рамене и позволи на Терон да вземе инициативата в свои ръце.

— Ваше Величество, аз ви препоръчвам да преразгледате решението си — започна командирът му. Ниският му глас беше като стрела, която необратимо щеше да реши съдбата на Аргонавта. — Аз напълно поддържам кандидатурата на Зандер като най-подходящия сред Пазителите в ролята на съпруг на Изадора.

Никой не произнесе дума. За гърба си Зандер чу как Деметрий конвулсивно си пое дъх и задържа своя. От другия край на стаята към него гледаха Калия и Изадора. Царят се намръщи, очевидно обмисляйки вариантите. И изглежда, мислите му не го довеждаха до възторг.

Просто кажи „да“!

Челото на Зандер се покри с пот от очакването. В главата му проблесна разговорът му с Леонидас и Грил се преди няколко седмици, когато Терон едва не напусна Аргонавтите. Тогава на царя не му хареса, че той застана на страната на командира си. И сега също не изглеждаше доволен. А ако все още му беше обиден…

Просто кажи „да“!

Най-накрая царят изрече:

— Така да бъде!

Зандер въздъхна, сам не разбрал, че е задържал до този момент дишането си. Зад гърба му същото направи и Деметрий.

— Церемонията между Зандер и принцеса Изадора ще се състои след седем дни — обяви царят — в навечерието на пълнолунието. Можете да си вървите!

Всички Аргонавти като един се обърнаха, за да си тръгнат. Звуците от гласовете им обгърнаха Зандер, но той долови само един — благодарния глас на Деметрий, който каза:

— Зет, длъжник съм ти!

И отново гордостта изпълни гърдите му, въпреки… мисълта за онова, което се криеше под леда, сковал сърцето му.

Това беше правилна постъпка. Единственото, което би могъл да направи. Беше спасил останалите от това, което не искаха. И може би беше спасил малка част от самия себе си.

Аргонавтът се обърна, за да излезе след останалите воини, но резкият глас на царя го спря.

— Зандер! — Пазителят се обърна. — Не ме подвеждай! Последствията ще са ужасни.

Да, и това ако не беше искрена благодарност…

Зандер се поклони, давайки да се разбере, че е чул думите му, но гордостта му трепна.

— Преди да се върнеш към изпълнение на задълженията си — продължи царят — трябва да се подложиш на пълно изследване при моята лична лекарка. Ако преминеш прегледа, церемонията ще се състои както е планирана. Ако ли не, аз ще избера друг Пазител. Свободен си!

Погледът на Зандер се премести върху Калия, която гледаше в пода така, сякаш той можеше всеки момент да се разтвори ида я погълне.

Дяволите да го вземат! Чувствата му към нея трябваше да са останали в миналото. Представи си как тя докосва голото му тяло. О, Велики Хадес! Кръвта му се стопли от тази мисъл.

Или от възможността да остане насаме с нея за последен път.

Калия протакаше времето толкова, колкото можа. Аргонавтите излязоха от стаята. Останаха само Кейси и Изадора. Лечителката, без да бърза, помогна на царя да се намести по-удобно, за да не слезе надолу заедно със Зандер.

Когато той най-накрая се обърна и излезе, тя въздъхна тежко.

О, Богове! Зандер щеше да се ожени за Изадора. Никога, дори в най-безумните си фантазии, тя не беше очаквала… това.

— Калия, ако по време на прегледа намериш нещо, което да предизвика и най-малките ти подозрения — каза царят — искам да го знам. Ясен ли съм?

Тя кимна, макар че всичко в нея крещеше.

Зандер възнамеряваше да се ожени за друга. И сега тя ще трябва да влезе в онази стая заедно с него. И да го види гол. Да се докосне до тялото му. Да си спомни всичко онова, което бяха правили заедно. И онова, което се случи после…

Тя дотолкова беше потънала в мислите си, че не забеляза как ръката на царя обхвана китката й. Усети само подръпване, когато се опита да се отдалечи и не успя. Гинайката погледна към него и видя, че теменужените му очи, които в действителност не можеха да я видят, са фокусирани върху нея. Цар Леонидас мълчеше и просто я гледаше сякаш искаше… нещо. Най-накрая каза:

— Твоята майка беше великолепен лекар, Калия. Страстна — както с ум, така и с тяло. Тя дълго време служеше като царска лечителка и добре изпълняваше задълженията си, за голямо съжаление на баща ти. В теб има много от нейните черти и на мен ми е приятно, че ти продължаваш нейното дело, макар че твоят баща би ти избрал друго поприще. Но ти притежаваш много повече сила, отколкото имаше у майка ти. И бъдещето ти е по-светло. — Когато Калия отвори уста, за да възрази, той я прекъсна: — Не, това е истина. И дълбоко в душата си знаеш, че това е така.

Лечителката затвори уста, втренчена в него, без да знае какво да отговори или какво да направи.

— Калия, скъпа, аз от собствен опит знам какво означава да искаш онова, което не можеш да имаш. Но също така разбирам, че единственото, което има значение на този свят, е какво оставяме след себе си. Твоята майка също го знаеше. Не се отказвай от неосъщественото заради неосъществимото. Истинският лидер винаги отмества собствените си желания настрани заради благото на останалите. И принася жертва. Защото това в края на краищата оправдава всичко.

Пулсът тежко заби във вените на Калия. Странно потръпване се появи в корените на косата й. Калия търсеше подсказка върху лицето му, за да разбере как той е разбрал какво чувства тя. Само че не видя нищо. Беше ли известно на царя за връзката й със Зандер в миналото? Може би някой му беше разказал какво се беше случило между тях? Или царят имаше предвид Лукас, синът на Люциан; мъжът, който един прекрасен ден щеше да оглави Съвета на Дванайсетте и който не беше в добри отношения с монархията; а̀ндрасът, за когото тя беше сгодена от най-ранното си детство?

— Аз… аз не съм лидер, Ваше Величество.

Очите му се смекчиха. И това беше достатъчно, за да разбере, че той знаеше повече, отколкото тя си мислеше.

— Още не. Но, някой ден…

Леонидас я пусна толкова бързо, колкото я беше хванал; отпусна се назад върху възглавницата и затвори очи. Сякаш последният час беше изсмукал от него всичката му жизнена енергия. От гласа му бяха изчезнали нежността и мъдростта, когато продължи:

— Чакам отчета ти след прегледа на Зандер. Искам да съм сигурен, че Аргонавтът ще може да направи наследници. Ако този брак трябва да бъде одобрен, аз искам потвърждение, че той няма да е безплоден. След като церемонията се състои, няма да мога да избера друг. И по път кажи на тази безполезна досадница Алтея, че не искам да ме безпокоят.

Стомахът на Калия се сви, когато погледна към стария а̀ндрас, който вече се унасяше в сън така, сякаш нищо друго на този свят не го интересуваше. Царят очакваше от нея…

Ската!

Тя вдигна треперещата си ръка към челото, изтри избилата по него пот и се отправи към вратата. Този преглед изведнъж се беше превърнал в нова форма на мъчение.

Лечителката излезе от стаята, докато вътре в нея все още бушуваха тревога и гняв. В преддверието на спалнята Калия предаде заповедта на царя на Алтея, след което неохотно се насочи към голямото мраморно стълбище, което водеше до царския кабинет на втория етаж.

Проклетият цар! Когато Калия стигна до последното стъпало и зави зад ъгъла, насочвайки се към кабинета, яростта й се разпали. По дяволите политиката в тази война! Майната им на всички Аргонавти и особено на Зандер за това, че отново я накара да чувства, когато тя така отчаяно се стремеше да оцелее през последните десет години. Калия не искаше да принася жертви. Тя не искаше да мисли за сватба и брак или за това как да постъпи правилно. И най-вече не искаше да остава насаме с Аргонавта, разрушил целия й живот.

Лечителката отвори вратата на кабинета и Зандер, застанал до редицата от прозорци, се обърна. Следобедното слънце осветяваше златото в късата му, светла коса и очертаваше мускулите на добре оформеното му тяло, което тя така добре познаваше в интимни подробности както никое друго. Но той, верен на навика си, не каза и дума.

Лицето му не изразяваше нищо, когато я видеше. Както винаги. След което отново мълчаливо се обърна към прозореца.

Калия затръшна вратата и се отправи към масивното бюро. Токчетата на обувките й затракаха по мраморния под с царската символика.

Спокойствие. Отстраненост. Истински професионализъм. Ето как ще се държи, независимо от желанието си да хвърли нещо по него. Ако той искаше да се държи така, сякаш не се познаваха, то тази игра можеше да се играе и от двама.

— Събличай се! — каза тя и махна от античното бюро от черното дърво единствената настолна лампа, за да може да го използва за прегледа. — Сваляй всичко.

Като предвестници на бурята, синьо-сивите му очи се замряха върху й. И да, определено не светеха от щастие за възможността да останат насаме. Но на нея определено не й пукаше.

— Не смятам да се събличам пред теб.

Калия игнорира притупването на сърцето си, когато дочу ниския му глас, и присви очи.

— Тогава ще имаш големи проблеми с женитбата си с принцесата. — Погледна към бедрата му и се усмихна. Искаше й се да пробие такава дупка в гърдите му, че там да може да се помести цял камион, пълен със сол. — А в твоя случай още и импотентност. Разхождат се слухове, че го можеш само със смъртни жени. Дали ти се харесва, или не, царят иска да е сигурен, че ти… си в нормално състояние, така да се каже, преди да ти позволи да се ожениш за дъщеря му.

Калия беше наясно, че дразни Зандер, но просто не можеше да спре. Прекалено дълго беше задържала всичко. Още от момента, в който той се отвърна от нея преди много години. Искаше да го нарани така, както той я беше наранил. Поне Аргонавтът да… усетеше нещо… вместо да се отнасяше към нея като хладнокръвен мерзавец, какъвто си беше в действителност. И понеже разговаряха за пръв път от десет години, нима този неприятен за двамата разговор щеше да ги доведе до нещо смислено?

Концентрира се върху потъмняващите му очи, видя избухналия в тях гняв, и най-накрая се почувства малко по-добре. И то, благодарение на това че Зандер най-накрая прояви някакви емоции в нейно присъствие. Пък макар това да беше презрение.

— Разбира се — продължи тя — ти можеш да махнеш от гърба си бремето на този преглед просто като признаеш, че си импотентен.

— А на теб ти се иска точно това, нали?

— Не. — Отвърна Калия напълно сериозна. — Това, което искам, е по-бързо да приключа с този преглед, за да мога да се заема с останалите си задължения. Въпреки всичко, което си мислиш, Зандер, моят свят престана да се върти единствено около теб преди много години. Сега или се събличай, или ще посъветвам царя да избере някого другиго.