Елизабет Ноутън
Свързани (25)

Глава двайсет и четири

Калия се откъсна от книгата върху коленете си и се втренчи през прозореца в дъждовния Тайрънс. Днес беше безсмислено да чете. Първо погребението на баща й в Каменния кръг, след това пороят, а скоро… сватбата на Зандер.

Лечителката затвори книгата, притисна чело към прохладното стъкло и дълбоко въздъхна. Дори любимото й място до прозореца и екземпляр от Отнесени от вихъра, която Орфей й беше подарил след завръщането й вкъщи, не успокоиха душевната й болка.

Това беше по-добре за нея, за Зандер, за всички. Ако си го повтаряше достатъчно дълго, можеше и сама да си повярва.

Обърна се, когато дочу шум зад гърба си. Пред вратата на кухнята стоеше Макс, пъхнал ръце в джобовете на дънките си и с обезпокоено изражение върху красивото лице. Калия изтри сълзите си и се отмести от прозореца.

— Не те чух кога си влязъл.

Когато се върнаха вкъщи след погребението, Макс, както и вчера, веднага си легна. Калия знаеше, че той е добре, но все пак се притесняваше. Всеки път, когато си спомнеше как Макс беше успял да изтегли енергията от Аталанта на онзи хълм, а после да я захвърли обратно към нея…

Самият той все още не разбираше колко беше особен. Сега вече тя знаеше как Макс беше успял да оцелее в Подземния свят през всичкото това време и как бе успял да устои на демоните на Аталанта. Макар че самият той сигурно не беше наясно. На него му се отдаваше да обърне силата, насочена срещу него, към нападателя си и да употреби тази сила в своя полза. Талантът на пренос беше невероятен дар. И не само Аталанта, а и много други с удоволствие биха се възползвали от него. И по тази причина, заедно с още куп други, Калия нямаше намерение да откъсва очи от него. Като лечителка тя знаеше, че тези способности изискваха много сили. Затова не беше за учудване, че Макс сигурно би проспал цяла седмица, без да се възстанови напълно.

Калия измъчено се усмихна и се приближи към него.

— Гладен ли си?

Той поклати светлокосата си глава.

— Аз… чух камбаните.

— Какви камбани?

— На замъка. Днес в Каменния кръг Кейси ми разказа какво означава това.

Полуарголейката си вреше носа където не трябваше. Калия присви очи и поклати глава, усетила болката отново.

— Твоята новоизпечена леля е трябвало да си държи устата затворена.

Макс се спусна още две стъпала в намиращата се малко по-надолу гостна с церемониалната мебел от черно дърво, която баща й толкова харесваше. Босите му крака стъпваха безшумно по дъбовия под.

— Правиш го заради мен, нали?

Калия дочу в гласа на сина си гняв, а очите му, които със сребристосивия си цвят толкова много напомняха на очите на Зандер, за секунди се превърнаха в пушечносиви.

— Не разбирам за какво говориш?

— Аз съм по-издръжлив, отколкото си мислиш.

Болката й само се усили.

— Аз не искам да търпиш нови несгоди, Макс — прошепна Калия на сина си, застанал пред нея. — Ти и без това си ги търпял достатъчно. Време е вече ние да поемем тези задължения.

Максимус я хвана за ръката. Калия сведе поглед и видя знаците по ръцете му, които започваха от пръстите, преплетени в момента с нейните. И веднага си спомни за всичко, което се беше случило в стаята в колонията. Какво правиха тя и Зандер в онова голямо легло. Как се държаха за ръцете, а буквите сякаш се разместиха, обкръжиха я и станаха част от нея.

— Струваше ми се, че не ти трябвам — прошепна той, загледан в ръцете им. — Ти ми се присънваше, но през деня се убеждавах, че на теб не ти пука за мен. И че това е невъзможно… Че мен просто не трябва… да ме обичат.

Момчето погледна към очите й и видя сълзите й. Но майка му не се отвърна и не отговори. Защото беше задължена да го изслуша.

— Възрастната жена с огледалото ме помоли да не забравям за човечността си. Не мислех, че това е толкова важно, но… сгреших. Човечността не спасява живот, но дава надежда. А без нея… може просто да станеш един от демоните на Аталанта.

Сега вече болката обхвана цялата й душа и на Калия започна да й се струва, че тя просто се разтваряше в нея.

— Това ти се струва глупаво, но понякога е достатъчна една надежда, за да промениш нещо — прошепна Макс.

Калия се наведе към него.

— Как се получи така, че на десет ти си по-мъдър от мен?

Той се усмихна.

— Страхотни гени сигурно?

— Нещо от този род.

— Аз днес се опитах да се телепортирам. — Ослепителната усмивка на Макс отне малко от болката в гърдите на Калия.

— Кейси ми обясни принципите. Искаш ли да видиш? Хайде да излезем и ще ти покажа. Мога да поспоря, че ще успея да те пренеса направо в замъка.

Страхотно! И Макс беше същия манипулатор като баща си.

С тези двамата, тя нямаше никакъв шанс.

— В замъка е пълно с охрана. След всичко случило се, те са засилили мерките за безопасност по случай… мероприятието.

За сватбената церемония на Зандер. Сърцето й се сви. Не трябваше да се пренасят в замъка. Не сега. Каква полза щеше да има от това? Нищо нямаше да се промени. Те не можеха да заминат заедно, а той нямаше да тръгне без нея. В корема й запърхаха пеперуди.

— Аз съм почти сигурен, че ще мога да ни пренеса в замъка.

Тя се изуми от решителността, изписана върху лицето му. Макс приличаше на Зандер като две капки вода.

Тя никога нямаше да може да се освободи от този Пазител. Където и да отидеше, какво и да направеше, Зандер винаги щеше да бъде част от нея. И макар че тя опита да се убеди сама, че в чувствата й към него нямаше нищо особено, в крайна сметка любовта беше всичко. Той беше всичко. Макс беше прав. Тя не трябваше да убива надеждата му, дори да смяташе, че така ще бъде по-лесно. През целия й живот я бяха дразнили всички, които заявяваха, че я владеят. А единственият, на когото принадлежеше изцяло, смяташе, че тя няма никакви чувства към него.

Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато пред очите й преминаваха картини, спомени и образи на Зандер.

Макс повдигна вежди.

— Готова ли си?

— Не — прошепна тя, докато пулсът й се разтанцува.

В случая със Зандер, Калия никога нямаше да бъде готова. Но този път, най-накрая, тя знаеше, че постъпва правилно.

* * *

— Ей, Зет, време е!

Зандер се обърна от прозореца, в които се беше втренчил през последните двайсет минути, и погледна към Титус, който стоеше на прага на огромната спалня (поправка — неговата собствена спалня) на третия етаж на замъка. В парадната си униформа, неговият събрат сякаш изглеждаше прекадено грамаден на фона на коридора.

Пазителят беше облечен със същите дрехи както Зандер — ръчно ушити черни панталони, бяла туника, вталена в кръста, традиционен кожен нагръдник с печат на неговия прародител и плащ в определен цвят, в зависимост от произхода на Аргонавта; прехвърлен през лявата ръка и прикрепен на рамото с бронзов лист. Върху Титус, потомъкът на Одисей, имаше син плащ.

Зандер носеше кехлибарен.

Титус леко подсвирна, докато гледаше към приятеля си.

— Ама че апартаменти! Можеш да си организираш вечеринка и ще се намери място дори за полуарголейците, докато не си намерят ново убежище.

Зандер огледа голямата и задушаващата спалня с високи тавани и позлата навсякъде и отново му се догади. Мамка му, направо го заковаха. Гадеше му се от всичко. Така го бяха изработили, че дори не беше смешно. И не можеше да направи нищо.

Зандер въздъхна, за да се успокои, а така му се искаше да изпадне в онази ярост, която го беше съпътствала през целия му живот, само и само за да избяга. Но нищо не се получаваше. Тя беше изчезнала.

— Старче, добре ли си? — едва чуто попита Титус от вратата.

Осъзнал, че се е вторачил някъде в пространството, Зандер поклати глава и си наложи да тръгне. Не, че нямаше особено желание да разговаря, и то особено с онзи, които беше способен да прочете тъжните му мисли.

— Добре съм. Да вървим и да приключваме с този Ад.

— Ти си направо истински щастлив жених — измърмори Титус и се отдръпна от пътя му.

Бяха стигнали до главната стълба, когато кожата на Зандер го засърбя под традиционните кожени древни предпазители, които обвиваха краката му от глезена до коляното под панталона. И за да не се поддаде на паниката, той се съсредоточи върху допира на кожата си по дрехите при движението. И броеше минутите, когато щеше да може да се върне в стаята си и отново да се втренчи в пространството.

Кралският храм се намираше в двора на замъка. Там вече седяха Старейшините, другите Аргонавти и Орфей — ама че мерзавец! — невероятно, но него вече го готвеха за заместник на Люциан, когато председателят излезете в оставка. Разбира се, той беше задължен на Орфей за спасението на Калия и Макс на хълма, а тъй като Трифон беше един от Пазителите, Люциан оставаше с един-единствен кръвен родственик — Орфей — на когото можеше да остави поста. Но неговото присъствие в Съвета на Старейшините нямаше да доведе до нищо добро. Това беше ясно дори и на Зандер.

Така се беше вглъбил в мислите си, че не дочу шума от долния етаж около главната врата, докато двамата с Титус не заобиколиха извитата стълба на първия етаж.

— Най-накрая да има някаква полза от специалната стража — промърмори Титус. — В крайна сметка поне няма да пускат зяпачи на сватбата ти.

Зандер погледна натам, където някой спореше с двамата стражи. Когато единият от тях се опита да изтласка неканения гост, се разнесе детски глас: „Не я пипайте!“. След което стражът отлетя и се приземи по задник върху блестящия мраморен под.

Зандер застина, познал гласа. Спусна се още три стъпала надолу и потърси сина си с поглед.

— Зандер! Почакай! — Калия се измъкна от хватката на другия страж и като светкавица хукна през вестибюла към него.

Той едва не опули очи. Зад гърба на Калия се разнесоха викове. С крайчеца на очите си забеляза как Титус се хвърли към вратата, но му беше все едно. Имаше очи само за любимата си.

Той запита притичалата Калия:

— Какво се е случило? Макс? Стори ми се, че чух…

— Макс е добре — задъхано му отвърна тя. Беше зачервена и с мокри страни сякаш беше пробягала под дъжда километри.

— Той изобщо не умее да се телепортира — поясни му тя с истеричен смях, който се откъсна от съвършените й устни. — Макс е способен да победи една полубогиня, но не умее да се пренася. Знаеш ли това идва от моите гени. На перфекционистите трудно им се удават дори най-лесните неща.

Леко намръщен, Зандер внимателно оглеждаше лицето й.

Не следеше мисълта й и не разбираше защо беше дошла, но не можеше да отмести очи от нея дори ако цената за това беше собственият му живот.

— Калия, ако с Макс не се е случило нищо, защо тогава ти си тук?

— Аз… — Калия отмести очи и Зандер погледна в същата посока.

Видя сина си, също толкова мокър и запъхтян като Калия до главния вход, където двамата с Титус помагаха на стража да се изправи.

Калия застана пред него и той можеше единствено да гледа лицето й.

— Виждаш ли? С него всичко е наред. Аз… аз трябваше да се видя с теб. Да поговорим до… — Арголейката преглътна и притисна длани към зачервените си страни. — О, Богове! Когато обмислях това по пътя дотук, то изобщо не ми звучеше толкова безумно.

— Ти какво?

— О, Зандер, аз излъгах. — Тя притисна ръка към гърдите му и дори през кожата и плата, тялото му се затопли от докосването й. — Когато дойде при мен вчера, аз си мислех, че опростявам всичко, но сега разбирам, че съм грешала. Аз само ти отнех надеждата, а никой не трябва да живее без нея. Тоест все едно ще живееш, но ще бъдеш демон. А ти не си такъв, нали? — Очите на Калия го гледаха толкова нежно, както никога преди. Сякаш бяха аметисти — истински скъпоценни камъни, полирани до блясък.

Разбира се, Зандер изобщо не се опитваше да вникне в безсмислиците, които говореше тя, особено когато наречената му го гледаше така, сякаш той й беше съвсем мъничко небезразличен… Аргонавтът почти беше готов да повярва, че всичко онова, ужасното, което се беше случило между тях, бяха просто отминали спомени.

— Ти чу ли какво казах, Зандер? — Тя внимателно обхвана лицето му и топлината й привлече вниманието му към думите й. — Аз не бях права, когато ти отнех надеждата и скрих любовта си. Това не променя нищо, зная, че не беше правилно и аз…

Пазителят я хвана за китките.

— Какво каза току-що?

— Признах ти, че сгреших.

— Не, другото.

Калия мечтателно го погледна и то така, както го гледаше във всичките му фантазии. А за изминалите години той ги имаше в изобилие.

— Признах, че те обичам. Винаги съм те обичала. Дори тогава, когато си мислех, че трябва да те мразя, аз пак те обичах. Трябваше да ти го кажа по-рано и то много пъти, но… се страхувах. Сега вече не се страхувам.

Мозъкът му и сърцето му заработиха едновременно. И преди да е зазвъняла първата камбана в двора, Зандер задърпа Калия към изхода.

— Зандер, почакай! Какво правиш?

— Заминаваме веднага. Ще вземем Макс и ще изчезнем. Порталът няма да бъде добре охраняван, защото всички стражи ще са тук. Ние…

— Не!

Резкият й тон и начинът, по който тя застина, го накараха да се огледа.

— Не — повтори тя вече по-меко. — Ние никъде няма да ходим, Зандер, нищо не се е променило.

— Но ти каза…

Лечителката се приближи. Топлината й обгърна тялото му и сгря вледенената му душа.

— Аз ти признах любовта си и не съм излъгала. Но това не променя действителността. — Тя отново сложи ръце върху нагръдника му, точно върху символа на Ахил, гравиран в кожата. — Аз съм твоето слабо място. — И тъй като Зандер мълчеше, тя повдигна очите си; толкова прозрачни, че той можеше да се огледа в тях. — Твоята слабост, твоята Ахилесова пета. Зандер, защо не ми каза?

— Защото това няма значение.

— Не, има. Точно това е от значение сега.

— Това не е твой кръст.

Калия го прегърна и погали гърба му, където се бяха появили белезите. Нейните белези, които той беше взел от нея, когато напълно й се разкри.

— Но не и твой.

— Тея…

— Аз бих отишла с теб на края на света, Зандер, ако можех. Но не мога. И двамата знаем, че Аталанта ще иска да хване мен, Кейси или Изадора. А и за Макс в света на хората няма да е безопасно.

— Мога да защитя и двама ви.

Калия докосна страната му и Зандер инстинктивно се притисна към дланта й. Имаше нужда да почувства докосванията й по цялото си тяло.

— А кой ще защити теб? Ако нещо се случи с мен, същото ще сполети и теб. И кой тогава ще защити Макс? Не можем отново да го изоставим.

— Аз… — Сърцето му се сви, защото той беше получил желаното — любовта на Калия, но никога нямаше да може да я има. Тя беше права. Как можеше да иска да ги отведе в света на хората, когато знаеше, че съществува огромен шанс да подведе отново сина си? Но ако останеха тук…

Зандер затвори очи, усещайки единствено болката в гърдите си.

— Не мога да живея без теб.

Тя сложи и другата си ръка върху лицето му.

— И не трябва. Няма да ти се наложи. Аз винаги ще бъда тук.

Да, но нямаше да е негова. Зандер погледна към Калия.

— Царят няма да премисли. Той…

— Ти ми обеща, че ще оправиш всичко. Помниш ли? Тогава, в колонията. Зандер, ето това е той, твоят шанс. — Калия въздъхна дълбоко. — Ще се наложи да се ожениш за Изадора.

— Не…

— Мислиш ли, че го искам? — Очите й се напълниха със сълзи. — Аз искам да бъдем заедно, искам да имаме този живот, който трябваше да водим от много отдавна, но… това е невъзможно. Освен това искам нашият син да порасне в свят, в който онова, което се случи с мен, няма да се случи с друга. — Калия се приближи и Аргонавтът едва се удържа да не я хване, за да не я пусне никога повече. — Зандер, ти ще имаш възможност да промениш реда и да помогнеш на Изадора да реформира нашия свят. Каква ирония, че Арголея — светът, създаден от боговете — всъщност има почти толкова проблеми, колкото и на земята — прошепна тя. — Направи го заради Макс. И заради мен. Ти можеш да направиш това за нас. Ти си единственият, който ще може.

— Това, за което ме молиш… — Зандер отново затвори очи. — Не мога да обичам друга. Опитах се, о, Богове, опитах се! Но ти си моята втора половинка, Тея. Само ти.

— Аз винаги ще бъда твоя, Зандер. — Гласът й затрепери. — И не само заради някакво си проклятие. Отвори очи и ме погледни. — Във виолетовите й очи той видя отразени собствените си емоции. — Аз съм твоя, защото те обичам. Защото нашата връзка е много по-силна от царски укази и постъпки. Това не може да бъде унищожено дори от сватбената церемония. За мен не съществува друг мъж, освен теб, но ти си ни необходим тук. Остани в този свят, погрижи се за Макс, помогни на Аргонавтите и направи нашият свят по-добър. Ако си тръгнеш, ние няма да можем да продължим без теб, но ако останеш, можеш да направиш толкова много.

Сърцето на Зандер се пръсна на хиляди късчета. Любовта на Калия ще му бъде недостатъчна дори и след милион години. Но съдбата ги беше разделила и беше безуспешно да се опитва да й противоречи.

Зандер притисна челото си към нейното и се опита да въздъхне, но дори това му причиняваше болка.

— Това е патова ситуация.

Лечителката прокара ръка по косата му.

— Съгласна съм.

Помежду им надвисна тишина и както винаги, ласкавите й докосвания го успокоиха.

— Истинският лидер винаги отмества желанията си настрани заради благото на останалите. И той принася жертви. Защото в края на краищата това оправдава всичко. — Прошепна тя с тъжна усмивка в отговор на намръщената му гримаса. — Някога ме посъветваха така.

— Изглежда, съветникът ти е бил пълен идиот. Аз не съм никакъв лидер.

— Не, но ти си Пазител, най-добрият сред всички, които познавам, И ти си баща, което те прави лидер без оглед на всичко друго. Зандер, знаеш ли, че очите ти станаха сребристи?

Онова, което беше останало от сърцето му, трепна. Той отново доближи чело до нейното.

— Заради теб е.

— О…

— Заради теб задържат церемонията, Аргонавт.

Разнеслият се отгоре раздразнен глас на царя отново накара Зандер да се напрегне. Той сърдито погледна към балкона, където слабият Леонидас се опираше о перилата в своя параден бял костюм с бастун в ръка. Върху набръчканото му лице беше застинало недоволство. Той явно не можеше да ги види, но ги беше чул и Аргонавтът изобщо не се съмняваше, че слепият цар прекрасно си представяше какво става долу.

Облечен в парадните си дрехи с червен плащ, Терон стоеше вдясно от царя, а Кейси — отляво. Те явно бяха недоволни, но царят направо кипеше от гняв.

Калия се докосна до страната на любимия си, като с това привлече погледа му към себе си.

— Не му обръщай внимание.

— Той е твоят биологичен баща и трябва да се безпокои за теб.

— Той прави това, което смята за най-добро. Погледни ме.

Зандер видя сълзите в очите й. Значи на нея също й беше толкова тежко, колкото и на него. Може би дори още повече.

— Не му позволявай да отрови последните ни секунди.

— Тея…

Тя го погали по косата и мъчително изрече:

— Аз винаги ще те обичам, Зандер. Спомни си за това, когато ти стане прекалено тежко. Ние с Макс ти принадлежим, където и да отидеш и каквото и да направиш. Никой и нищо няма да промени това.

„Моя!“ Зандер погледна в очите на Калия и видя живота си разделен на две части: преди нея — пуст и безсмислен, а след нея — пълен и цялостен. Неговата наречена беше разкрила човечността му, беше му помогнала да намери баланса и го беше изцелила така, както никой друг. И макар че част от него сякаш умираше, че не могат да бъдат заедно, Калия беше права в едно — тя му принадлежеше завинаги.

Той въздъхна мъчително и се опита да запомни всички черти на прекрасното й лице, за да може при необходимост да си го представя. През целия си останал живот, колкото и дълъг да беше той.

— Обичам те, Тея, единствено теб!

Две сълзи се плъзнаха изпод миглите й върху белоснежната й кожа.

— Зандер, бракосъчетанието ще се състои по разписание — решително обяви царят отгоре, прекъсвайки горчиво-сладкото им прощаване. — И ти няма да го спреш. Днес моята дъщеря ще се омъжи!

Леонидас извика настрани:

— Акация!

— Какво? — сърдито се отзова тя.

— Намери на Калия подходяща рокля. Макар че не я виждам, много добре зная как се облича. Не може булката да се яви на собствената си сватба облечена като обикновена гражданка.

Погледът на Калия се изпълни с изумление, а в гърдите на Зандер се появи зрънце надежда. И двамата погледнаха към царя.

— Каквото и да сте си мислели и двамата, аз все пак не съм безсърдечен негодник. И все още вярвам, че жертвата е необходима, но не за сметка на едната дъщеря в полза на другата — намръщено поясни царят.

Люциан се приближи към него и с явно неудоволствие погледна през перилата надолу.

— След разгорещени обсъждания — продължи Леонидас, — лорд Люциан най-накрая се съгласи да признае Максимус за законен наследник на трона, докато у Изадора не се появи нейно собствено дете. Акация, предай на сестра си, че е получила отсрочка. В крайна сметка дотогава, докато не съм измислил какво, по дяволите, да правя с нея.

Върху лицето на Кейси разцъфна ослепителна усмивка и тя погледна към своя също така усмихнат мъж. След което се втурна към покоите на Изадора.

Зандер се обърна към Калия. Макар кръвта във вените му да кипеше от вълнение, той се постара да се успокои, защото имаше още нещо нерешено.

— О, Богове… — прошепна Калия.

— Тея? — Аргонавтът стисна ръцете й. — Ти не трябва да следваш заповедите му. Аз няма да му разреша да управлява живота ти така, както прави с Изадора. Ти трябва сама да направиш избор. Ако не искаш…

Калия го прегърна през врата и притисна устни към неговите. След което се отдръпна и просия:

— Аз искам теб, Зандер, единствено теб. Омъжи се за мен. За нас — поправи се тя, гледайки към усмихнатия Макс, който все още стоеше до Титус. — Днес. Точно сега. А за всичко останало ще се разберем по-нататък.

Гърдите на Зандер се разкъсваха от емоции, само че този път го поглъщаше щастие, а не ярост. И Пазителят знаеше, че това беше завинаги.

— Ах, Тея — нежно прошепна той. Прегърна я и я притисна по-близо до себе си. — Не ми трябва церемония, за да затвърдя онова, което аз и без това зная, че нашите животи са били свързани още от самото начало. Нима смяташ, че някога бих могъл да избера друга вместо теб?

Калия победоносно се усмихна.

— Не, слава на мойрите, не можеш — И го целуна. — А и няма да ти позволя. Ти си мой, Пазителю, навеки.

Зандер се усмихна и притисна устни към нейните.

— Време беше!