Елизабет Ноутън
Свързани (24)

Глава двайсет и три

Зандер въздъхна и се опита да се успокои, докато стоеше на верандата на къщата на бащата на Калия на хълма в покрайнините на Тайрънс. Поправка — сега господарка вече беше Калия.

Той нервничеше винаги когато идваше тук. Бяха изминали почти единайсет години, а неговата реакция не се беше променила. Докато в останалото — промените бяха просто кардинални. Но сега, ситуацията беше по-гадна от всякога.

Аргонавтът вдигна ръка и почука. Листата танцуваха под лекия вятър и плавно падаха върху тревата. Огромната къща беше построена в стила на двореца на Тюдорите от света на смъртните. На тях не им трябваше чак толкова много място и затова Зандер се надяваше Калия да не е толкова привързана към този дом, тъй като нямаше да могат да я вземат със себе си.

Вратата се отвори и тя се появи. Калия не му се усмихна, но очите й засветиха по-ярко, когато го видя. Аргонавтът реши, че това е най-доброто приветствие, на което можеше да разчита след всичко, което се беше случило през последните два дни.

— Влез да се стоплиш. — Тя го хвана под ръка и топлината от докосването й сгря всички замръзнали места в него, останали след разговора му с царя. И сякаш цялата потискана тревога, събрана през последния час, просто се оттече от тялото му. Близостта на Калия успокояваше Зандер така, както нищо друго.

Лечителката затвори вратата зад гърба му и потри ръце, докато той правеше същото с ботите си върху килимчето на прага.

— Къде е Макс? — попита Зандер.

— Спи. — Калия го поведе към официалната гостна с кресла с високи облегалки и неудобни дивани. — Толкова е уморен. Разбира се, това не е за учудване, но… — Тя погледна към стълбата, водеща към втория етаж. — Вълнувам се.

— Той е добре — увери Зандер наречената си. Приближи се до нея и сложи ръце върху раменете й, за да си споделят топлината. — Ти вече го прегледа и дори помоли друг лечител да го погледне. Физически, Макс е добре.

— Аз се тревожа повече за неговото психическо здраве.

— Нещо ми подсказва, че той е по-силен, отколкото си мислим, Тея.

В очите й пробяга тревога. Тя се освободи от ръцете му и се приближи до камината.

— Струва ми се, че разговорът ти с царя не е бил успешен.

Зандер стисна зъби. Царят. Нейният биологически баща, който мислеше само за себе си. Дори сега, когато узна, че Калия е негова дъщеря, а Макс — негов внук. Наследник на престола на Арголея, който никога нямаше да бъде признат за такъв.

— Има старчески маразъм.

— Да — тихо проговори тя, загледана в огъня. — Изглежда, всичко е минало направо чудесно.

Тя знаеше какъв е бил отговорът на царя. Дори нямаше нужда Зандер да го преразказва.

— Слушай. — Той тръгна към нея. — Да върви по дяволите! Ако изпитва нужда да се държи така, сякаш не се е случило нищо — нека го прави. Но аз не възнамерявам да ставам пешка в играта му. Събери най-необходимото за себе си и за Макс. Можем да изчезнем оттук през нощта, много преди някой да е разбрал за бягството ни.

Любимата му се обърна с лице към него. Сиянието, което забеляза в очите й, отдавна беше помръкнало.

— Ние няма да дойдем с теб.

Зандер се намръщи.

— Какво?

— О, Боже! — Калия притисна длани към страните си и въздъхна дълбоко. — Много по-тежко е, отколкото си мислех. — Тя отпусна ръце и погледна към Аргонавта. — Ние няма да дойдем с теб, Зандер. Аз много мислих през последните двайсет и четири часа и… това няма да стане.

— За какво говориш? — Лека паника се промъкна в душата му, докато се опитваше да разчете емоциите й, но без успех.

— Ти, аз… ние. — Тя махна с ръка помежду им. — Предполагам, че съществува някаква граница, след която някои отношения просто не са осъществими. И ние стигнахме до тази граница. Прекалено много неща се измениха и аз… аз не искам да се връщам назад. Ти винаги ще си останеш в сърцето ми, но сега моята основна грижа е Макс. Той е центърът на моя свят. И никой друг.

— Калия, почакай. Ако това е заради думите на царя…

— Не, Зандер — тихо го коригира тя. — Всичко е в мен и в моите желания. През целия ми живот са ми казвали какво да правя. Сега с това е приключено! Време е за собствените ми решения. И сега… — Тя въздъхна. — Сега аз искам да остана тук!

Нещо го прободе в гърдите. Чрез връзката им Зандер се опитваше да разбере дали Калия го лъжеше, но не успя да открие нищо. Нима тя криеше от него чувствата си или най-накрая казваше истината?

— Ти… ти не ме искаш? — Той едва можа да го помисли, камо ли да го произнесе на глас.

— Аз мисля… не, аз зная, че ще направя грешка, като се отправя с теб в света на смъртните. — Тя се смекчи. — Аз искам да се ожениш за Изадора, Зандер. Това е правилното решение.

Същата болка отново проряза гърдите му. Сърцето му, което се беше успокоило, смекчило и възвърнало към живот, сега се разби на хиляди късчета в обзаведената гостна на баща й.

Преди няколко дни той стоеше на края на скалата с Титус и гледаше надолу към каньона, желаейки смъртта си. Но тогава поне не изпитваше нищо. Още повече че така беше свикнал със състоянието си, че смяташе смъртта за истинско облекчение. Сега вече знаеше какво означаваше истинска мъка.

Пазителят си припомни всичко онова, което й беше казал в колонията. И този път не пропусна, че Калия нито веднъж не му беше признала любовта си. Не беше говорила за съвместното им бъдеще, след като откриеха сина си. Нима можеше да бъде по-голям глупак? Тя не го искаше. Във всеки случай не така, както я искаше той. Зандер позволи на желанията и потребностите си да го погълнат и да заглушат сигналите, които трябваше да забележи веднага чрез връзката си с Калия.

Аргонавтът очакваше яростта да го обземе. Дори го желаеше. Но ярост нямаше. Ама че ирония! Един-единствен път яростта му беше необходима, за да запази разсъдъка си, а тя беше изчезнала без следа.

— Зандер, почакай…

Но той не можеше. Аргонавтът се отправи към вратата и към свободата. Спря на пътеката отвън и разтърсван от тръпки, вдиша свежия въздух.

Беше я очаквал цели осемстотин години. И най-накрая беше открил своята човечност. Но в крайна сметка беше останал само със син, който изобщо не го познаваше и любима, която не го желаеше. Оставаше му едно-единствено утешение — сега поне беше смъртен. Просто трябваше да изчака, докато Калия умре от старост, за да може и самият той да премине отвъд.

* * *

Изадора прокара пръсти през късата си коса и се загледа в собственото си отражение в огледалото над скрина. Сватбената рокля с дълги ръкави беше тежка и бодлива и й напомняше на онези рокли, които носеше преди. Толкова много неща се бяха случили и все пак нищо не се беше променило. Тя например все още беше пленница точно както преди няколко седмици. Преди Кейси да се появи в живота й и преди да разбере, че Калия беше нейна доведена сестра. След няколко часа щеше да се омъжи, преминавайки от ръцете на баща си в тези на Зандер.

Душата й толкова жадуваше за свобода, че Иза беше готова да излезе извън кожата си. Когато паниката й достигна апогея си, тя удари с длани по скрина и се втренчи в отражението си.

Но не видя лицето си. Огледалото затрепка, а после се появи картина. Отначало замъглена, но после все по-ясна. Показа се нейното лице. Тя лежеше, но не в леглото в покоите си, я някъде на друго място, обкръжена от трепкаща светлина и груби камъни. Загоряла кожа, зачервено лице. По вените й пробяга топлината, когато картинката се разшири и стана по-ясна — някой я целуваше по гърлото, раменете, гърдите. Мъж. Изадора виждаше само голия, мускулест гръб и стегнатото дупе, но не и лицето на любовника си, който се движеше над нея в трепкащата светлина на свещите.

Принцесата преглътна с труд, докато очаровано наблюдаваше сцената. Тя се извиваше с цялото си тяло под мъжа и съдейки по стоновете на удоволствие, се наслаждаваше на всичко, което той правеше с нея. Горещината се втурна по вените й, плъзна се към центъра на тялото й и предизвика мъчително желание.

Изадора стисна бедра и сподави собствения си стон. Наведе се по-напред и се втренчи с разширени очи в огледалото, в опит да види лицето на мъжа си. Сега, след като вече знаеше какво изпитва Зандер към Калия, Иза едва ли би могла да се наслаждава на докосванията му по този начин. Това не беше правилно. Това беше…

Мъжът от огледалото повдигна глава. И точно в този момент двойничката й достигна пика на удоволствието си. Илюзорната Изадора отметна глава и застена в екстаз.

Истинската Изадора ахна и отскочи назад. Креслото падна с трясък на земята. Страхът, подобно на нокти, задра в гърлото й, а цялото й тяло затрепери. Не. Това не можеше да е истина. Нещо… нещо не беше както трябва. Първото й видение за бъдещето от цял месец… Не, не можеше да е истина. Защото Изадора за нищо на света — нито в този, нито в онзи — нямаше да остане насаме с Деметрий.

— Отдавна беше време.

Принцесата се обърна и видя Персефона. Богинята на подземния свят беше облечена в бяла рокля със златен колан на талията и седеше в мекото кресло в гостната на Изадора. Съпругата на Хадес беше кръстосала крака, като изящно поклащаше босото си стъпало, от чиито пръсти се поклащаше златен сандал. Ноктите на краката й бяха лакирани във виолетов цвят.

— Вече бях готова да сравня този град със земята. — Зелените очи на Персефона станаха сериозни. — Мразя да чакам, принцесо, защото цял живот се занимавам само с това.

Ама че работа! Изадора почти беше забравила за уговорката им.

— Дошла си, защото…

— Защото способностите ти се върнаха. И сега те ми принадлежат за цял месец. Между другото, много сексуално предсказание. Горя от нетърпение да разбера какво ще се случи после — и Персефона кимна към огледалото.

— Не можеш…

Богинята се изправи в цял ръст и сякаш стана по-висока дори от Аргонавтите. Само в нейното кутре имаше повече сила, отколкото в телата на тези воини. Прекалено късно Изадора си спомни, че Персефона, при желание, можеше с едно махване на ръката да затрие нея, заедно с целия замък, от лицето на земята.

— Мога и ще го направя. Месец, царице. Ти преживя без способностите си достатъчно дълго. Още един месец няма да ти навреди.

И Персефона се разтвори в облак от дим. Изадора се протегна към стълба на леглото, но успя само да рухне върху него. Отвън зазвъняха камбани, които известяваха за предстоящото бракосъчетание на наследницата на престола.

Струваше й се, че от всички страни я пробождаха малки ножове. Белите й дробове сякаш внезапно смалиха размерите си. Изадора не разбираше какво беше видяла току-що, но някакъв вътрешен инстинкт й нашепваше, че ако останеше тук, всичко от предсказано щеше да се случи. Независимо дали щеше да се омъжи за Зандер, или не.

Тя не можеше да го позволи; не можеше да остане и да разреши на Деметрий да я докосва по този начин.

Обърна се и панически започна да се оглежда, в опит да измисли план за бягство, като мислено изреждаше вариантите. Орфей си беше взел плаща-невидимка и тя нямаше възможност да се измъкне от замъка незабелязано. А сферата… Никой не знаеше какво се беше случило с нея след инцидента с Аталанта.

О, Богове! О, Богове! О, Богове…

— Моя господарке? — повика я Сафира и влезе в стаята. В ръцете си държеше чаша с гореща напитка и златния воал, който щеше да я скрие от Зандер до последната минута на церемонията. — Всички са готови и ви чакат.

Гърдите на Изадора тежко се повдигаха от затрудненото й дишане. Впила се в едната колона на леглото, принцесата повдигна поглед и се опита да се съсредоточи. Върху изящното лице на Сафира проблесна изумление, когато забеляза, че принцесата е обхваната от силен пристъп на паника.

И това трябваше да я учудва? Дали?!

Прислужницата пусна воала и побърза към господарката си.

— О, господарке! Да върви в Ада царят заради това. Той не постъпва правилно.

Държейки чашата с една ръка, Сафира прегърна с другата Изадора, за да я подкрепи. Пръстите на принцесата стиснаха слабото й рамо.

— Аз… задъхвам се.

— Разбира се, че ще се задъхвате. Кой не би се чувствал така на ваше място?

Сафира я поведе към дивана в гостната и решително изрече:

— Вие няма да го направите. Аз няма да го позволя.

— Ти… нямаш… сили… да го спреш. Никой… не може.

О, Богове…

Прислужницата стисна зъби и сложи чашата в ръката на Изадора.

— Аз…

— Изпийте го и ще се почувствате по-добре! — заповяда й тя. За пръв път Сафира говореше с такъв тон с господарката си.

Треперещата ръка на Изадора повдигна чашата до устните й. Усети аромата на лавандула и на още нещо. Нещо смътно познато. Горещият чай опари гърлото й и я сгря отвътре. Мускулите й бавно започнаха да се отпускат.

Сафира застана на колене в краката й.

— Ето. По-добре е, нали?

Изадора бавно кимна и отпи още една глътка. Паниката бавно утихваше. Но ако размишляваше прекалено много за предстоящото…

Сафира стисна с прохладните си ръце коленете на Изадора, покрити от тънката материя на роклята.

— Аз имам приятели, които ще ви помогнат.

— К-как?

— Те ще ви отведат оттук, докато вашият баща не умре. А когато това стане, ще ви върнат обратно.

Изадора се намръщи. Нима всичко можеше да бъде толкова лесно? Някъде в дълбините на съзнанието й някакво гласче закрещя „Не!“, но тя едва го чу. Главата й натежа, докато мъглата бавно обгръщаше съзнанието й.

Сафира отново поднесе чашата към устните на принцесата.

— Пийте още.

Вярно. Да пие. Тя трябваше да пие, за да се почувства по-добре. Но…

Мускулите й не я слушаха. Когато Сафира наклони чашата, Изадора неволно беше принудена да глътне още. Топлата течност стигна до корема й и принцесата усети как всичките тревоги напуснат тялото й.

Жестока усмивка се плъзна върху устните на прислужницата.

— Добре, точно така, принцесо.

Нещо в лицето на Сафира обезпокои Изадора, но всичко беше погълнато от една-единствена мисъл:

— К-Кейси. — Тя не трябваше да се отдалечава задълго от сестра си. Те, Избраните, бяха свързани прекалено тясно.

— Не тревожете хубавата си главица с мисли за Кейси. Обещавам ви, че повече няма да ви се наложи да мислите за нея.

Сафира се изправи, сякаш всичко вече беше решено. Тя помогна на Изадора да стане и я задържа, когато принцесата се олюля. Иза се учуди на силата й, която изобщо не отговаряше на крехкия й вид, а това беше толкова… странно.

— Аз ще ви изведа оттук, принцесо. И след няколко часа от всичко това ще ви останат само спомени. Вие нали ми имате доверие?

Сякаш по заповед, Иза кимна, макар че се чувстваше като страничен наблюдател, който няма никакъв контрол над ситуацията.

Прислужницата й отново се усмихна.

— Добре. Нима някога съм ви подвеждала?

Не. Но затихващият в главата на Изадора глас крещеше, че за всичко си има първи път…