Елизабет Ноутън
Свързани (23)

Глава двайсет и две

Калия се измъкваше през тайния тунел, който водеше към пещерата, докато сърцето й бясно туптеше. Подръпна ръкавиците си и усети мразовития въздух върху лицето си. Почти пълната луна осветяваше входа към колонията заедно с гората наоколо, а това даваше достатъчно светлина, за да се види пътят към Силвър Хилс, където Калия се надяваше да намери някакъв транспорт.

Когато се измъкна от стаята, Кейси и Изадора спяха. И двете бяха измъчени от неудачния им опит да управляват сферата. Калия беше тотално объркана, докато и двете не се успокоиха.

Облечената й в ръкавица ръка лежеше в джоба върху спътниковия телефон. След като се добереше до града, щеше да се свърже със Зандер, с надеждата, че той ще проследи обаждането. Той щеше да се разсърди, но пък щеше да успее да я намери. Освен това арголейката беше напълно уверена, че Аталанта нямаше да я убие. Особено ако Зандер намереше сина им, преди полубогинята да беше решила, че няма да има повече нужда и от двамата — от нея и Макс.

Максимус. Макс. Гърдите на Калия се стоплиха. Нейният син си имаше име. И сега тя знаеше как изглежда. Отново възвърнатата й решителност я изпълни изцяло. Тя провери още веднъж компаса, след което тръгна към дърветата. Беше успяла да извърви почти трийсет метра, когато появилата се отникъде ръка се обви около врата й. Калия си пое въздух, опитвайки се да извика, но нечия длан притисна устните й и с това попречи на звука да излезе. Нападателят я обви със силната си ръка през кръста и притисна гърба й към тялото си. Гърлото й се присви от страх. Тя се бореше, но хватката му не отслабваше.

— Ти ме накара да чакам, сизигос — въздъхна в ухото й глас, който Калия познаваше прекалено добре. — А те предупреждавах да не го правиш.

Сизигос! Жена!

Сърцето й затуптя по-бързо. Лукас. Тук? Сега? Какво правеше той тук, по дяволите?

— Мислеше, че можеш да избягаш от мен? — изръмжа той. — Ти опита веднъж, но аз те накарах да се върнеш. И това вече страшно ми омръзна.

Калия сякаш се вкамени и за миг се лиши от способността си да мисли.

Ръмженето, разнесло се от обкръжаващите ги дървета, подейства като превключвател, който върна способността й да съобразява. Очите й се разшириха при вида на морето от демони, което се изсипа от гората и запълни тунелите, водещи към колонията.

Не…

— Те ще умрат — прошепна Лукас в ухото на своята пленница. — Всички тези мерзки мизоси, които ти, струва ми се, толкова обичаш, И всичко заради твоята невнимателност.

Не, не, не…

Калия се бореше, но не можеше да се измъкне от ръцете му. От другата страна на поляната се появи Аталанта в кървавочервената си рокля, в която Калия я беше видяла по-рано. Полубогинята теглеше след себе си вързания Макс. Стигнала до гората, тя спря, погледна към тях и се усмихна.

Сърцето на Калия се устреми към гърлото й. Тя закрещя под ръката на Лукас.

— Ти наистина ли мислеше, че тя ще играе честно? — прошепна той в ухото й. — Аталанта те подмами за мен. Принцесата, Аргонавтите, твоят любовник и този позор, когото наричаш свой син, ще бъдат унищожени с един замах. Но не и ти. Не, ти ще живееш. С мен. Ти ми принадлежиш. И повярвай ми, сизигос, този път ще запомниш всичко много добре.

* * *

Зандер замря насред заледената пътека. Остра болка прониза гърдите му, изпълни го и надделя над всички останали чувства в него. Разговорът между Терон и Церек с Ник вече не достигаше до ушите му. Очите му толкова се замъглиха, че той не можеше да различи Финей и Титус, които оглеждаха дърветата вдясно от него. Мразовит студ проникваше в съзнанието му като оставяше единствено паниката, която го предупреждаваше, че се движат в грешна посока.

Ник беше приземил вертолета на поляната на шест километра оттук и Пазителите се придвижваха пешком, за да скрият пристигането си от демоните. По някакъв начин Зандер изведнъж осъзна, че тварите тук бяха най-малката част от бедите им.

— Какво има, Зандер?

Терон беше спрял и го изучаваше с напрегнат, но толкова характерен за командира им вид. Ник и Церек също внимателно го наблюдаваха.

— Аз… — Внезапно стягане в гърдите му прекъсна изречението му.

Това усещане се отличаваше от обичайния му гняв. То беше дълбоко, лично и в същото време много настойчиво. И му казваше… казваше му нещо. Само че Зандер не можеше да разбере какво точно. Той бавно се обърна, огледа дърветата, но не видя нищо заплашително в обкръжаващата ги гора.

— Нещо не е наред.

— Откъде знаеш? — недоверчиво попита Ник.

— Защото го усещам. — Аргонавтът се върна назад, като не спираше да се вглежда сред дърветата. — Не са тук. Те…

Болката прониза ръката и врата му, сякаш някой му приложи хватка. В главата му се разнесе зовът на Калия. Не трябваше да се бави.

— Калия я боли — прошепна той. А след това изрече по-силно: — Колонията е в беда.

Зандер доближи ръцете си. Когато пръстите му се докоснаха, знаците по ръцете му засветиха с диамантен блясък. След което, с пукот и съскане, порталът се отвори.

— О, Хадес! — измърмори някой. — Зет отваря портал. Сега демоните със сигурност ще разберат, че сме тук.

Терон пристъпи към него.

— Зандер, почакай…

Но той не го слушаше. Сега значение имаше само едно: той беше нужен на Калия.

* * *

Изадора се събуди и рязко отвори очи. Приповдигна се на ръце точно в момента, когато цялата гостна се разтресе от ръмжене. До нея подскочи и Кейси — все още сънена и със замъглени очи.

— Какво… какво става?

— Не зная.

Принцесата се хвърли към прозореца и разтвори пердетата. Гледката, която се разкри пред очите й, я накара да се задъха.

— Какво? — веднага попита Кейси.

Когато тя също дотича до нея и видя демоните, атакуващи колонията, ръцете й се повдигнаха към устните.

— О, Боже!

— Трябва да се измъкнем оттук.

Разтревожената Изадора рязко се обърна и огледа стаята в търсене на оръжие. Къде беше проклетият Грифон?

Погледът на принцесата обходи дивана, където спяха двете с Кейси, след това масата, където си стоеше сферата — сега вече просто късче студен метал — и се спряха на другия диван, където трябваше да бъде Калия.

— Проклятие, тръгнала е.

— Но къде може да е тръгнала? — В гласа на Кейси се долавяше паника.

— Не зная. Аз…

Вратата на гостната се отвори с трясък и Изадора инстинктивно бутна Кейси зад гърба си. В стаята нахлуха Грифон и — о, Боже! — Деметрий, в цялата си дяволска красота. Кога беше дошъл Деметрий? Грифон ли го беше извикал?

— Принцесо — изрече Грифон с нетърпящ възражение глас — трябва да ви отведем в Арголея. Веднага.

Този път Изадора не беше способна да спори. Самата тя искаше да се махне оттук. Само че…

— Калия е изчезнала. Не можем да тръгнем без нея.

Аргонавтите си размениха погледи и едва Грифон отвори уста, за да им отговори, когато по коридора се разнесоха гръмки, приближаващи се стъпки.

— Назад! — извика Деметрий, докато се обръщаше и вадеше паразониума си.

Сърцето на Изадора подскочи към гърлото й. Тя избута с гръб Кейси към стената и се притисна в нея. Кръвта в тялото й бушуваше подобно на пожар. В момента, в който Деметрий се канеше да атакува, в рамката на вратата се появи някой с две горящи зелени очи. Иззад масивното тяло на Деметрий принцесата видя сянката, хвърлена от съществото. Арголейката се оттласна от Кейси, подмина Аргонавтите и застана между Деметрий и вратата.

— Не!

— О, Хадес! Принцесо, махнете се оттам!

— Не, Деметрий. Няма нужда. Това е Орфей!

Орфей се усмихна и каза зад гърба й:

— А аз си мислех, че теб не те е грижа за мен, Иза.

Тя не обърна внимание на шегаджията, а погледна към Грифон, който държеше меча си с вид, който сякаш питаше „Какво, по дяволите, става?“

— Проклятие, как ти…

— Чичо Люциан — каза Орфей и прекъсна брат си. — Той се обърна към мен за помощ. Изглежда, че Лукас играе за противниковия отбор.

О, Богове! Калия…

Деметрий тръгна към Кейси.

— И двете веднага ще ви препратим в Арголея.

Кейси се втурна напред.

— Терон…

— … е добре.

Деметрий хвана якето на жената на командира си и го хвърли в ръцете й.

— Но Калия — запротестира полуарголейката, докато Пазителят я побутваше към вратата.

Отвън, ревове и писъците продължаваха, и протестите на Кейси секнаха.

— А мизосите? — прошепна тя.

— Ще се върнем за лечителката и за останалите веднага след като ви доставим до дома — бързо отговори Грифон.

Орфей се отмести, за да ги пропусне. Когато Деметрий измъкваше Изадора през вратата, тя със закъснение си спомни за диска.

— Почакай! — Обърна се с намерението да го заобиколи, само че Деметрий препречваше пътя й като масивна желязна преграда. — Дискът!

— Аз ще го взема — предложи Орфей.

Орфей ли? О, не, проклятие! Тя не можеше да довери сферата на Кронос на Орфей дори за секунда. Изпаднала в паника, тя се опита да се измъкне назад.

— Деметрий, махни се от пътя ми!

— Вие наистина сте като кралски трън в задника ми — усмихна се Деметрий. — Казах, че тръгваме веднага, принцесо, и определено не се шегувам.

Ръцете му я обгърнаха и в следващия момент Изадора усети как той я вдига във въздуха и я премята през рамо.

— Деметрий! Пусни ме! Заповядвам ти!

Неговият единствен отговор беше ниското, заплашително ръмжене, от което завибрираха гърдите му, както и цялото тяло на принцесата. Този звук беше предупреждение, че демоните не бяха единственото зло, за което Иза трябваше да се безпокои.

* * *

Не!

Калия застина, отворила широко очи, когато полубогинята спря погледа си върху онази точка сред дърветата, където се намираха двамата с Лукас. Черните й очи бяха толкова бездушни, колкото Калия ги помнеше, но самата тя беше по-едра, отколкото смяташе лечителката. Почти два метра и много по-могъща от всяко същество на тази планета.

Аталанта опъна въжето, с което бяха завързани ръцете на Макс, и после със сила дръпна. Тласъкът лиши момчето от равновесие. То се препъна, но в последната секунда успя да се задържи на крака.

Майчинският й инстинкт измести страха. Калия си пое въздух и забрави за болката, пронизваща ръката и врата й, които Лукас здраво стискаше. Погледът й остана прикован в Макс.

— Давай, Калия — отново въздъхна Лукас в ухото й. — Настъпи време за нашата малка среща.

Под жестоката хватка на Лукас тя се придвижваше по замръзналата земя с големи усилия. Войниците от колонията се бяха хвърлили в различни направления, за да отразят нападението на демоните, така че той поведе пленницата си покрай разгърналото се сражение по насипа към едва забележимия връх на хребета.

Когато стигнаха горе, Аталанта и Макс вече ги очакваха. Погледът на Калия веднага се прикова в сина й. Сребристите очи на Макс бяха широко отворени, а светлите му коси — разрошени. Мръсотия покриваше кожата и дрехите му, а ръцете му бяха завързани пред него. Но по тялото на момчето не се виждаха нито рани, нито някакви други признаци, които да свидетелстват за причинена вреда. Когато огледа детето, ножът в сърцето на лечителката се заби още по-дълбоко, защото Макс изглеждаше точно като по-младата версия на Зандер в онзи ден, в който се срещнаха в двореца за първи път преди почти единайсет години.

Калия успяваше да диша само през носа си. Усещаше как потта се стича по гърба й и се опита да възстанови равновесието си. Зад нея Лукас също се задъхваше от напрежение, но продължаваше здраво я притиска към себе си, като по този начин й напомняше кой командва.

— Здравей, Ейрена — заплашително каза Аталанта и с това привлече вниманието на Калия. — Ние те чакахме. Нали Максимус?

Калия премести поглед от Аталанта към сина си. Той продължаваше да я гледа невярващо. Дали знаеше коя беше тя? Дали знаеше, че тя му беше дала живот, а не Аталанта?

— Стига любезности! — извика Лукас зад гърба й. — Давайте да минем към същественото.

— Колко деятелен а̀ндрас — отговори Аталанта. — Това ми харесва. Предполагам, че си донесъл сферата?

Лукас разкрачи по-широко крака.

— Ще ти я дам, когато умре момчето. Не по-рано.

Паниката стисна гърдите на Калия. Лечителката извика, но изпод ръката, която със сила притискаше устата й, излезе само някакво неразбрано прохъркване. Лукас усили захвата си и всичките й нервни окончания пламнаха от болка. Тя хвана ръката му в опит да се освободи, но той беше прекалено силен.

— Сферата на Кронос — тя е истинско съкровище, Лукас — провлачи Аталанта. — Аз никога не дотягам с въпроси, но… Как я получи?

— Няма значение как съм я получил.

— О, мисля, че е важно.

Зад гърба на Калия Лукас се напрегна.

— Моят братовчед я намери. Сега относно момчето…

По безупречното лице на Аталанта се плъзна жестока усмивка. Долу, от подножието на хълма, се носеха далечните звуци на битката, но изглежда полубогинята не ги чуваше.

— Искаш ли да ти разкажа една история, Лукас?

— Аз…

— О, тя е хубава — усмихна се Аталанта. — Мисля, че ще ти хареса. Виждаш ли, не толкова отдавна, един а̀ндрас от твоя свят попадна на сферата на Кронос високо горе в Егейските планини. Постоянно пребивавайки… как да се изразя… в търсене на печалба, той решил да види какво може да получи за нея. И задал гатанка на Персефона, която, разбрала какво притежава, се изхитрила да открадне това съкровище точно под носа му.

Потта, която се стичаше се по гърба на Калия, не беше само нейна. Лукас също се потеше. Арголейката усещаше с гърба си как се блъскаше сърцето на годеника й и неговата тревога се предаваше и на нея.

— Никога не трябва да се доверяваш на Боговете — продължаваше Аталанта. — Запомни това, Лукас. След което Персефона отнесла сферата на своя съпруг, Хадес, който, ти можеш да си представиш, се зарадвал много на тази малка находка. Известно време я държал при себе си. И ето там аз видях тази малка дреболийка.

Пулсът на Лукас рязко подскочи. Дланите му, удържащи Калия, се овлажниха.

— Винаги ме е поразявало колко плитки могат да бъдат мъжете — изрече Аталанта. — Дори боговете. В разгара на секса можеш да ги заставиш да забравят за всичко. Дори за това какво биха направили с подобно съкровище, което е ключ към целия свят.

Лукас шумно преглътна. Мускулите му сякаш се вкамениха. С крайчеца на очите си Калия долови движение в храстите. Тя се вгледа и видя… баща си? Не, това беше невъзможно!

Саймън допря показалец до устните си в жест за мълчание.

Твърдият поглед на Аталанта беше концентриран върху Лукас.

— Смятал си да ме изиграеш! Сферата не е у теб и никога не е била.

— Но затова пък е у мен.

Погледът на Калия се премести в посоката, откъдето изведнъж се появи Орфей, който държеше пред себе си за верижката сферата на Кронос.

Шибан… Хадес! Откъде, дявол да го вземе, се беше появил пък той?

Калия отново закръгли очи. Орфей можеше да се премества и на земята така, както го умееше в Арголея? Тава беше пълна безсмислица…

— Аталанта, пусни момчето и жената — каза Орфей. — Иначе, обещавам ти, повече никога няма да видиш тази дрънкулка.

— Калия!

Викът отдолу беше чут от всички. Калия отмести поглед към подножието на хълма, където към тях си пробиваше път Зандер, размахвайки паразониума си наляво и надясно, сразявайки демоните един след друг. Аргонавтът преодоля почти половината разстояние до върха, когато група демони усети къде се мъчеше да стигне той и се нахвърли вкупом върху него.

По-нататък събитията се развиха с такава скорост, че Калия почти не успяваше да ги следва. Лукас се откъсна от нея и се хвърли към дърветата. Аталанта протегна ръка към беглеца. Енергийният поток го блъсна в гърба и го запрати напред. От силния удар арголеецът изкрещя, тялото му подскочи, падна на земята и конвулсивно започна да се гърчи и мята, докато накрая не застина напълно неподвижно.

Бащата на Калия излезе от гората с високо вдигнат меч. Ръката на Аталанта замахна, описа кръг и лесно го изтласка надолу по склона сякаш Саймън беше по-лек от перушинка. След което полубогинята се помръдна и протегна ръка покрай Калия към Орфей, който продължаваше да полюлява сферата пред себе си.

— Това ли искаш? — извика той.

Очите на Аталанта се разшириха. Орфей дръпна диска към себе си, след което го залюля и хвърли напред. Аталанта запрати към противника си поток от енергия, но преди той да достигне до целта си Орфей изчезна в пушек и дим и се появи зад гърба на полубогинята — там, където тя не можеше да го види.

От разочарование Аталанта изкрещя. Сферата беше изчезнала заедно с Орфей. Гърдите й тежко се повдигаха, когато тя се обърна към Калия. Очите на злодейката бяха станали толкова червени, колкото роклята й.

— Ти!

— Не! — изкрещя Макс.

Сърцето на Калия потръпна. Тя отстъпи крачка назад и обви ръце около себе си. Зад гърба на Аталанта Орфей мълчаливо я помоли да отвлече за няколко секунди вниманието й, после безшумно се наведе и освободи ръцете на Макс.

О, Богове! Ето това беше. Калия хвърли поглед към сина си. Той щеше да успее да избяга. Всичко, което тя трябваше да направи, бе да привлече вниманието на Аталанта върху себе си.

— Ти ще заплатиш за това, което стори това демонско изчадие!

Аталанта вдигна двете си ръце и замахна. Но… не се получи нищо; нямаше топлинен поток от пръстите й, нито енергиен лъч от дланите й. Полубогинята във вцепенение се втренчи в пръстите си. След което тялото й тежко подскочи и падна на земята почти като Лукас. Тя тежко се удари в твърдата повърхност и извика от болка, след което се завъртя и се втренчи в Макс, който беше протегнал към нея и двете си ръце — така, сякаш беше хвърлил срещу нея собствената й енергия.

— Не я докосвай! — извика Макс.

Аталанта хвърли яростен поглед към момчето, към Орфей, който също беше застанал до него, а после и към Калия. След което изчезна. Разтвори се като дим.

— Точно така — изрече Орфей към празното място на земята, върху което лежеше Аталанта току-що. — Подви опашка и избяга, като низша форма на живот, каквато е всъщност.

Макс гледаше към ръцете си така, сякаш все още не можеше да повярва какво беше сторил.

— Готин — каза Орфей, докато гледаше към него — ти притежаваш способността на преноса. — Победна усмивка се появи върху лицето му. — Това е… толкова… яко.

— Калия!

До върха на хълма се донесоха ръмжене, викове и сблъсък на метал в метал, плът и кости. Калия премести поглед от сина си надолу по хълма, където окървавеният и мръсен Зандер и баща й, изглеждащ почти като него, се сражаваха с група от десетина демони, насочили се към върха.

Ама че работа! Те все още не бяха в безопасност.

— Орфей! — извика Калия.

— Наясно съм — отвърна той. Прибра нещо в джоба си и извади оръжието си. — Отдавна не съм ритал демонски задници.

И изчезна точно в момента, когато пред очите на Калия баща й падна на земята.

— Не!

Орфей мигновено се появи зад гърба на двуметровия демон. Върхът на меча му описа дъга и отдели главата от туловището му, без да му даде възможност да забие оръжието си в гърдите на Саймън още веднъж.

— Татко!

Калия погледна към Макс.

— Отивай! — изрече той. — Отивай!

В нея се бяха пробудили инстинктите й на лекар. Тя не мислеше, а просто тичаше. И спря едва когато стигна до баща си. От раната под ребрата му бликаше кръв. Мръсотия и засъхнали кървави петна покриваха дрехите и лицето му. Саймън хриптеше. От раната му излизаше въздух, а кръвта заливаше всичко наоколо — белият му дроб беше пробит. Оставаше му съвсем малко време.

Калия не беше толкова силна, за да излекува подобно нараняване сама. Трябваше бързо да го отведе в клиниката, където имаше всичко необходимо и можеше да го направи. И то веднага.

Арголейката сложи ръце над раната. Докато извършваше прегледа, сълзите непоносимо пареха в очите й.

— Зандер!

Оръжието на Зандер се сблъска с меча на демона, с който се сражаваше. Свързан с противник и така лишен от преимуществото, Аргонавтът просто обърна глава към любимата си. Очите му се разшириха, а в тялото му адреналинът сякаш избухна. Той се измъкна, отмести се, след което заби паразониума в гърдите на демона. Чудовището нададе вой, заръмжа и падна на колене. Зандер издърпа оръжието си и отсече главата му.

Калия погледна надолу към баща си.

— Patèpac…

— Аз…

Лечителката усети как някой се отпусна на земята до нея. След това две малки ръце легнаха върху раната до нейните. През пелената на сълзите Калия погледна встрани и видя коленичилия до нея Макс.

— Позволи ми да ти помогна.

— Няма да можеш…

— Ще мога — каза той с глас, красив като звъна на звънчета. — Ако ти ми помогнеш.

Потресената Калия кимна, погледна към раната и се съсредоточи върху лечителските си способности. Топлината се събираше под ръцете й и под дланите на Макс. Тя чувстваше неговата помощ. Двамата заедно бяха по-силни, отколкото поотделно. Но ръката на баща й покри пръстите им и прекъсна процеса.

— Не! — простърга той.

Очите на Калия се повдигнаха към лицето му.

— Patèpas…

— Не, агкелос. Пусни ме.

Сълзите отново замъглиха очите й, особено сега, когато той я нарече ангел на стария език. Така, както правеше понякога в детството й. Дотогава, докато случилото се със Зандер не промени завинаги отношенията им.

— Patèpas…

— Моето време изтече, Калия — Той говореше толкова тихо, че тя едва го чуваше. Дишането му се накъса. — Твоята майка беше права. Аз искам… да й кажа. Аз съм… готов.

Болката прониза сърцето й и проникна в душата й.

Баща й погледна към Макс.

— Прости ми — изхриптя той. — Прости ми за всичко… което сторих. Погрижи се за нея. Обичай я… както трябваше да я обичам аз.

И очите му се затвориха завинаги.

Силни ръце обхванаха Калия откъм гърба в момента, в който сълзите закапаха от очите й.

— Татко!

Но той не я чуваше. Беше си заминал.

Същите силни ръце я придърпаха, обърнаха я и Калия почувства мускулестата гръд на Зандер под бузата си.

— Тея.

Окървавените й ръце смачкаха дрехата му. Тя прокле всички възможни богове. Баща й я обичаше, макар че тя от време на време не разбираше тази любов. А днес й се беше притекъл на помощ. Беше дошъл да спаси сина й. Нейният син!

При тази мисъл Калия подсмръкна. Откъсна се от Зандер и погледна към милото, познато, изранено и мръсно лице.

— Макс — прошепна тя. — Казва се Максимус.

Докато другите Аргонавти се сражаваха с останалите демони, двамата гледаха към момчето, което все още стоеше на колене до тях.

В смъртта има живот. Калия помисли за решението, което баща й беше взел в онзи ден, когато се беше родил синът й. Един живот за друг. Макар че тя никога не би се съгласила с избора му, малка част от нея разбираше, че един родител не можеше да седи и да гледа как умира детето му.

Арголейката изтри с ръкав сълзите си и се опита да се усмихне, но знаеше, че усмивката й е измъчена. Беше покрита с кръв и мръсотия и в обкръжението на смъртта. Но Калия мечтаеше за този момент от десет дълги години.

— Знаеш ли кои сме ние? — прошепна тя.

Макс премести поглед от нея към Зандер и обратно. Детето гледаше предпазливо, но все пак бавно кимна.

— Възрастната жена в бяло… ми показа. — Момчето отново ги погледна и гласът му спадна до шепот: — Аз не мислех, че сте истински.

Потокът от емоции проби стената, която Калия беше изградила около сърцето си.

— О, истински сме! И те търсихме.

— Наистина ли? — Макс повдигна вежди и по лицето му се изписа надежда.

Калия кимна и се усмихна. С най-истинската си и лъчезарна усмивка.

— Да — изрече Зандер с трептящ от преживяванията глас. — Истина е.