Елизабет Ноутън
Свързани (22)

Глава двайсет и едно

Кръстосала ръце пред гърдите си, Калия мереше с крачки една от стаите в колонията. Грубо скованите маси и кожените дивани придаваха на помещението домашен и гостоприемен вид, но сега последното, на което беше способна, бе да седи и да си почива. Всяка отмерена от часовника секунда необичайно усилваше тревогата й, докато в главата й се въртяха мисли за убийство.

Беше около десет вечерта. Зандер заедно с другите воини беше тръгнал преди почти половин час. Единствено Грифон беше оставен отвън на стража. Ник настояваше, че неговите мъже могат да наглеждат гостите им, но Терон с цялата си категоричност беше оставил Пазителя. И Калия по-скоро я беше обидило, отколкото поласкало това, че нея, заедно с другите „жени“ ги бяха оставили да чакат.

Отново.

— Ще изровиш диря в пода — изрече Кейси от дивана. — Ела и седни.

— Не мога. — Калия захапа нокътя на палеца си. — Как мислиш, къде са те сега? Ако имах карта, вероятно бих могла да…

— Проклятието на недооценената жена — с въздишка изрече Изадора. Тя стоеше до прозореца и гледаше към водопада, който падаше в широкото езеро в центъра на пещерата. Принцесата погледна през рамо към Калия и Кейси. — Нима това не е реалността на нашия живот?

— Нищо подобно — отвърна Кейси. — Терон е прав, без значение дали вие двете ще го признаете, или не.

Калия погледна към Изадора.

— Нима тя не е една истинска сантиментална новобрачна?

— Точно в десетката — отвърна Изадора и разтри челото си. — Отвратително, нали? От пребиваването в една стая с вас главоболието ми се увеличава.

Кейси отново кръстоса ръце и с въздишка се отпусна върху дивана.

— Знаете ли, аз наистина съм изцяло за женската свобода, но не и тогава, когато тя граничи с глупост. А излизането оттук би било същинска глупост. — Полуарголейката хвърли поглед към сферата, която лежеше на масата пред нея. — И ако вие двете престанете най-накрая да мрънкате, можем да помислим и заедно да намерим начин да помогнем.

— И по-точно? — раздразнено попита Калия.

Кейси взе книгата, която стоеше до нея на дивана.

— Някоя от вас знае ли историята на Орите?

— Не — отвърна веднага Калия. — Напоследък четенето не заема първото място в списъка ми с желания.

Изадора изхъмка в отговор на язвителната реплика.

Кейси обърна очи.

— Преди да тръгне, Ник ми даде това — и тя посочи към книгата, приличаща на енциклопедия. — Орите са били три. Понякога са ги наричали Хори или Гори, което означава „всекиму своето време“. Но основно са били наблюдатели на небето и Олимп. Евномия отговаряла за порядъка в обществото; Дике поддържала справедливостта, а Ейрена — мирът и равновесието между тях двете. И трите те са имали знак — крилата омега.

— Ейрена — въздъхна Калия, докато се отпускаше на дивана до Кейси. — Така ме нарече Аталанта в хижата.

Изадора седна срещу тях на другия диван.

— Нашите особени способности прекрасно подхождат на описанието на Орите. Аз виждам бъдещето, Кейси вижда в миналото, а ти ни уравновесяваш. Изобщо не ме изненадва, че Аталанта е видяла в теб Ейрена.

— Но аз съм лечителка, а не…

— А в какво се състои работата на лечителката? — запита я Кейси. — Тя възстановява баланса в тялото. Калия, ти си нашето равновесие. — После кимна към Изадора. — На Избраните.

Калия местеше поглед от едната към другата си сестра с явното усещане, че двете се опитваха да я включат в групата на посветените. Само че тя не беше сигурна, че е готова за това. Все още не беше успяла да свикне с мисълта, че принадлежи към царски род, а вече я оплитаха и в митологични връзки.

— Нали знаете, че отвън всичко изглежда просто чудесно, но защо имам усещането, че тук има нещо повече, отколкото известни имена и исторически връзки?

— Орфей спомена за оръжие — каза Изадора. — Той каза, че ние трите притежаваме нещо, за което все още не сме разбрали. Тогава не му повярвах, но… Зная, че и вие сте усетили нещо като електрически заряд, когато Калия извади сферата.

Тя прокара ръка над диска, който все още стоеше между тях.

— М-м-м, какво правиш? — попита Калия. Разбира се, тя беше почувствала заряда, описан от Изадора, но не беше разбрала какво означава.

— Орфей ме научи да фокусирам способностите си — отвърна Изадора.

— Почакай — бързо изрече Кейси и протегна ръка. — Какво, по дяволите, имаш предвид, когато казваш, че Орфей те е „научил“? Аз мислех, че си загубила способността си да виждаш в бъдещето. Върнала ли се е?

Изадора намръщи чело.

— Не, все още не. Това е нещо друго. Не говоря за разчитане на бъдещето или миналото. Става дума за настоящето. Интересно… Ако и трите се съсредоточим върху едно и също, то вероятно ще можем да видим образ. Или място.

Когато идеята на замисъла достигна до Калия, нервите й се опънаха. Тя преглътна.

— Ти искаш да се съсредоточим върху Аргонавтите? И да видим къде отиват?

— Не — повдигна вежда Изадора. — Аргонавтите да вървят по дяволите! Искам да видя Аталанта.

Сестрите си размениха разтревожени погледи. Кейси изрече колебливо:

— Умно. Знаем, че десетгодишно момче няма как да избяга от демон. Аталанта няма да го убие, но ще го скрие. Ако можем да разберем къде го държи, ще се свържем с Аргонавтите и ще им съобщим за местонахождението му.

За пръв път от момента на заминаването на Аргонавтите, душата на Калия се изпълни с надежда. Дланите й се овлажниха и арголейката ги изтри в бедрата си.

— А ако тя може да ни види? Дали това е безопасно? Ако ние сме способни да я видим, дали е възможно тя също да ни види?

— Мисля, че е възможно — отговори Изадора. — Но има ли значение? Тя няма да може да разбере къде сме.

Калия премести поглед от Изадора към Кейси, а после обратно. И трите мълчаха. Това беше разумно, но в Калия нещо буквално крещеше от нерешителност. Ами ако грешаха? Ако силата на Аталанта беше достатъчно могъща? Ако тя можеше да ги види и да узнае за плановете им? Ами ако разбереше мислите им или още нещо?

Кейси направо се втурна напред.

— И как ще го направим?

— Ще я докоснем и ще се съсредоточим. Аз винаги така съм можела да виждам в бъдещето — отвърна Изадора.

— А аз — в миналото — добави Кейси.

Изадора въздъхна и погледна към Калия.

— Готова ли си?

Не, Калия не беше готова. Но Кейси беше права. В края на краищата поне щяха да опитат. И едва ли нещо щеше да се обърка, ако просто погледнеха.

Лечителката внимателно сложи ръка върху сферата. Металът под пръстите й беше хладен. Кейси и Изадора направиха същото. И след като и трите докоснаха магическия предмет, той запулсира със сияние и топлина, която прониза ръката на Калия и тя шумно си пое въздух. Сиянието се усили. От нежнорозово се превърна в яркочервено и образува нещо като дъга около ръцете им.

— Готово — прошепна Изадора. — Сега да се съсредоточим. И да си припомним целта.

Калия затвори очи и си представи Аталанта. Както и всичко онова, което знаеше за злодейката. И не толкова божествения й образ, колкото същността на душата й. Пред очите на лечителката избухваха цветове — бял, златист, син, черен. Последният остана като петно, наподобяващо на злото, което според Калия течеше във вените на полубогинята. Картината заблестя. Отначало неясна, тя се избистряше все повече, според концентрацията й. Простиращи се зелени хълмове, широка река, скали, продухван от вятъра път и триетажно здание с купол, което изглеждаше не на място върху висока издатина над тесен каньон. А вътре в сградата Аталанта седеше върху трона си, облечена в кървавочервена рокля, и се взираше от кръглия балкон към около двайсетина демона от армията си, които очакваха разпорежданията й.

Това не беше паркинга в планината, към който се бяха отправили Зандер и останалите Аргонавти, а нещо друго. Зелено и влажно място, където имаше сняг и студ. До Калия достигаха гласове, но думите не можеха да се разберат. Демоните се разсеяха и Аталанта остана сама в осмоъгълната стая. Тя наведе поглед, внимателно вгледана пред себе си. Изглежда, че тя… тя гледаше… право в Калия.

Виждам те.

Калия конвулсивно въздъхна и рязко отвори очи. Погледна към Кейси и Изадора, но двете не изглеждаха изплашени. Очите им бяха затворени, а лицата — спокойни. Те бавно вдишваха, докато ръцете им леко лежаха върху светещата сфера.

Да, теб, Ейрена!

Когато Калия се огледа, не видя удобната гостна, а Аталанта, тронът, на който тя седеше и каменните стени зад гърба й.

Аз чета мислите ти. Зная какво искаш. Ти и аз не се различаваме толкова много. Тези, които оставиха без внимание. Тези, които могъществените герои пренебрегнаха. Ти знаеш защо ти отказа той.

Сърцето на Калия затуптя по-бързо. Тя се опита да махне ръката си от диска, но не успя. Сякаш пръстите й се бяха вкаменили.

Защото си жена. А за тях това е символ на слабост. Ти наистина ли мислиш, че той ти забранява да се бориш, защото иска да те защити? Защото те обича? — и тя презрително се усмихна. — Аргонавтът не умее да обича. Той е рожба на егоистичния бог — своя прародител.

„Лъжеш!“

Той ще те потиска, защото може да го прави — продължаваше Аталанта, сякаш Калия изобщо не я беше прекъсвала. — Защото неговият вид се занимава с това отдавна. И защото ти, Ейрена, си неговата слабост. Неговата ахилесова пета. Мислиш ли, че го е грижа дали ще живееш, или ще умреш? Той се безпокои единствено за себе си.

— Не — прошепна Калия.

Попитай го, жено! И разбери истината. Нито един мъж, особено Аргонавт, няма чест в сърцето си. Не и тогава, когато става дума за собствения му живот.

В главата на Калия се понесоха мисли за Зандер. За времето, което бяха прекарали заедно в миналото. За днешните му признания тук, в същата тази колония. За безсмъртието. За думите му, че тя е животът му.

Устните на Аталанта се присвиха в жестока усмивка. Предизвикателна и насмешлива.

Да, Ейрена, ти знаеш, че аз казвам истината. Ти си му нужна единствено за да продължава да живее. Той и останалите ще продължат да те потискат, докато могат.

Не, това не можеше да е истина…

Твоите герои отиват право в капана. Моите демони ги очакват. — Гласът на Аталанта се превърна в съскане. — Те ще бъдат унищожени! Всички до един!

Калия преглътна тежко.

— Зандер не може да бъде убит.

Но може да му бъде причинена болка. А на моите демони ще им достави огромно удоволствие да го измъчват, докато ти не умреш от старост.

Страхът прониза сърцето й.

Разбира се, аз съм готова да сключа сделка…

Аталанта посочи надясно и тогава Калия видя момчето. В съня си то се беше подпряло на стената, отпуснало глава настрани и присвило крака. Ръцете му бяха вързани зад гърба. И сърцето, което Калия смяташе отдавна за разбито, заблъска в гърдите й. Момчето беше миниатюрно копие на Зандер, със светли коси, загоряла кожа и прекрасно ангелско лице.

Ще се съглася да пощадя живота на Максимус в размяна на нещо много по-ценно.

Очакването в гласа на Аталанта привлече погледа на Калия обратно към полубогинята. И лечителката разбра за какво ставаше дума.

Ти искаш сферата.

Не само нея, Ейрена, но и теб като добавка.

Вътрешният глас на Калия крещеше „Не!“, но сърцето й казваше, че това е единственото възможно решение. Заради сина си тя беше готова на всичко. Дори би пожертвала живота си, за да го спаси. А Зандер…

Тя не можеше да допусне Зандер, заедно с всички останали, да попаднат в капан. Не и сега, когато можеше да направи нещо, за да ги спаси. Не и сега, когато знаеше със сърцето си, че той я обичаше. Зандер я беше оставил тук не защото тя беше неговата слабост, както твърдеше Аталанта. Той я беше оставил тук, за да я предпази.

И откъде да знам, че ще удържиш на думата си?

Давам ти я като героиня. Като жена. Като майка. Ела сега, Ейрена. И трябва да знаеш само едно: след като получа теб и сферата на Кронос, останалите няма да ми трябват.

Ама, да, разбира се! Калия не беше толкова глупава, че да се хване на това.

А относно сестрите ми?

Избраните не са ми нужни. Това е само между мен и теб. Те не чуват разговора ни. — Аталанта наклони глава встрани.

Кажи ми, Ейрена… какво искаш да пожертваш заради равновесието на този и онзи свят?

Калия погледна към Кейси и Изадора. Те не забелязваха онова, което ставаше буквално под носа им. През целия си живот тя седеше и не правеше нищо, докато другите вземаха решения вместо нея. И в края на краищата… до какво доведе всичко това? Тези, които обичаше бяха в опасност заради онова, което тя представляваше. Едва сега Калия разбра защо. И щеше да има възможност да го промени.

Тя не повярва дори за секунда, че Аталанта ще удържи на думата си. И не беше толкова глупава, че да даде сферата на полубогинята. Но ако успееше да се измъкне от колонията и да разбере къде Аталанта държеше сина й… Може би щеше да бъде възможно да предупреди Зандер и той, заедно с другите Аргонавти, можеше да се добере до момчето, преди да е станало прекалено късно. Аталанта имаше нужда само от един кръвен родственик на Орите. Калия с радост би се жертвала заради сина си. И знаеше, че Аталанта няма да я убие, ако наистина се нуждаеше от нея. А това означаваше, че Зандер също беше в безопасност.

Арголейката погледна към спътниковия телефон, към който не можеше да се протегне в момента. Ник им го беше оставил за в краен случай. И преди да си спомни за разпорежданията му, Калия вече беше готова с отговора. Ако не направеше нищо, Зандер и всички с него щяха да загинат. Но ако сключеше сделка, залогът щеше да бъде единствено собствения й живот. Играта си струваше залозите, нали така? И ако се сметнеше, че точно животът й ги беше довел до този момент…

Тя отново насочи вниманието си към Аталанта.

— Кажи ми как да те намеря.

* * *

Саймън седеше в креслото с висока облегалка в пищната гостна на дома, който делеше с дъщеря си. Върху коленете си държеше фотоалбум, направен малко преди смъртта на жена му. На масата пред него стоеше недокосната чаша с бренди, в което се отразяваше бледата светлина на лампите в стаята. Той разгърна страницата и видя снимка на Калия. Дребосъчката се ровеше в калта зад къщата. Друга снимка показваше нейното усмихнато, омацано със сладко личице. На третата — отваряше подаръците по случай шестия си рожден ден. Страница след страница картините запълваха живота й. Калия с майка си, с него, сама.

Да, сега тя беше сама. И вината за това беше единствено негова. Сълзите опариха очите му. Той нямаше право да плаче. Заради желанието си да я направи своя истинска дъщеря като същност, ако не по кръв, той й беше отнел всичко, което имаше значение за нея. Един истински баща никога не би направил това. Любящият баща би поставил нейните нужди по-високо от своите.

Чукането по вратата го накара да вдигне глава. Но не помръдна, когато то прерасна в отчаян грохот.

— Саймън, отвори тази проклета врата!

Люциан. Той въздъхна и стисна очи. Точно сега не искаше да си общува с Главата на Съвета. И майната им, какво наказание щяха му наложат за лъжата. Каква значение имаше това сега? Той вече загуби единственото, което беше от значение за него. Всеки път, в който си спомняше за изражението на болка и предателство върху лицето на Калия, когато тя разбра какво беше сторил…

— Саймън, оглуша ли? — попита го Люциан от прага.

Стопанинът на дома прекалено късно разбра, че госта му вече беше в гостната. Проклетите прислужници явно не бяха заключили вратата.

— Изглеждаш така, сякаш вече си пребивавал в Ада — изрече Старейшината. Облечен както винаги в традиционния хитон, той се придвижи напред и заобиколи дивана. — Ставай!

Саймън се облегна назад и затвори очи.

— Изчезвай! Каквото и да е решил Съвета, ще го узная утре. А сега… сега искам просто да остана сам.

Люциан стигна до креслото му.

— Лукас изчезна.

— Той е възрастен а̀ндрас. Сигурен съм, че ще се върне.

— Не, Саймън, ти не разбираш. Лукас изчезна след случката в залата на Съвета. Караулът от специалната стража ми каза, че моят син е преминал през портала малко след Аргонавтите. И е използвал същите координати.

Саймън бавно отвори очи и се втренчи в Главата на Съвета.

— И за какво му е сега да отива в света на смъртните?

Люциан стисна зъби.

Странно чувство на тревога прониза Саймън. Той се оттласна от креслото и рязко се изправи пред него.

— Какво не ми казваш?

Люциан беше на същата възраст и имаше ръст като неговия, но винаги изглеждаше по-уверен в себе си. Истински лидер, който знаеше какво беше нужно на хората му. Но тази вечер изглеждаше изтормозен. Тънките му устни се присвиха в още по-тънка линия и най-накрая той изрече:

— Преди десет години Лукас също премина през портала. Само че тогава вървеше след теб, а не след Аргонавтите.

Пред очите на Саймън се разкри пълната картина на случилото се. Въпросите, които си задаваше, но на които не искаше да потърси отговор.

— Той ме е последвал, за да намери Калия.

Люциан кимна.

— Тя беше сгодена за него. Той не повярва в историята ти, че тя се е разболяла в света на хората.

Внезапно всичко придоби смисъл.

— Открил, че е бременна, той е отишъл при Аталанта. И я е довел в онова гръцко селце…

— Да. Трябва да разбереш, че връзката й не с друг, а с Аргонавт и бременността на Калия по онова време, когато беше сгодена за моя син и бъдещ глава на Съвета, се превърна в беда, от която на всички ни беше трудно да се оправим.

Яростта буквално заля Саймън.

— И ти си знаел!

Люциан застина.

— О, Саймън, бъди реалист! Ти също имаш вина. Ти сключи сделката с Аталанта. Ти изтъргува живота на дъщеря си срещу този на бебето. Никой не те е заставял да го правиш. Не се преструвай на невинно агънце.

— Ако Лукас не се беше отправил към Атланта, нямаше да ми се наложи да сключвам никакви сделки.

— Това няма да промени миналото. Нищо не може да промени миналото. Ние можем да се тревожим единствено за настоящето. Аз дойдох тук, защото мисля, че Лукас може отново да се е отправил към света на смъртните, за да намери Аталанта.

Очите на Саймън се разшириха.

— Но защо?

— Той не знаеше, че момчето може да е още живо. И докато то съществува, Калия няма да се омъжи за него. А това, страхувам се, е единственото, което желае моят син. — Раменете на Люциан сякаш се отпуснаха надолу. — Той вярва, че го заслужава. Вярва, че тя му принадлежи по право.

Четиристотин години. През голяма част от живота си, Саймън беше съблюдавал статуквото. Не подлагаше на съмнение обичаи и закони, които според думите на Съвета бяха дарени на техния свят, защото това не го касаеше. А постъпвайки в Съвета, затваряше очи за доброто и злото в угода на политиката. Съпругата му нееднократно беше спорила с него за законите. Казваше, че живот и разцвет ще донесат гинайките, а не лидерите. Но Саймън не я слушаше. Той се смееше на идеите, с които тя се беше сдобила по време на службата си при царя. Очевидно, отстранеността между тях я беше хвърлила в обятията на друг.

Саймън беше страдал от болката и предателството, но след очистителната церемония прие жена си обратно. И макар че отношенията им така и не станаха предишните, роденото от нея дете осмисли целия му живот. Той отглеждаше момиченцето, възпитаваше го, защитаваше го и го потискаше. Той беше заслужил това дете. Дъщерята беше негова по право.

Капки пот избиха по врата му и се плъзнаха надолу.

— Мислиш, че той се е отправил към Аталанта, за да сключи нова сделка с нея? Да убие детето? Какво може да й предложи в замяна?

Чертите на Люциан отразиха тревогата му.

— Аргонавтите. И мизосите. Ако Аргонавтите са отишли в колонията и ако Лукас ги е проследил…

— О, Богове…

— Точно така.

Саймън прониза Люциан с поглед.

— А теб какво те засяга? Ти не се вълнуваш нито от мизоси, нито от Аргонавти.

— Не се вълнувам. Но смъртта не е решение. Ако си спомняш, моят племенник е Аргонавт. И макар че аз не съм съгласен с това, което правят Безсмъртните пазители, кръвта на Трифон и на останалите не искам да изцапа ръцете ми.

Желанието да действа веднага плъзна по тялото на Саймън. А с него и слабата надежда за изкупление на вина.

— Трябва да намерим и спрем Лукас.

— Орфей чака при портала. Той знае къде се намира колонията на мизосите. Ако тръгнете сега, може да успеете да попаднете там, преди да е станало прекалено късно.