Елизабет Ноутън
Свързани (2)

Глава едно

Ако можеше да умре, то това беше чудесно място, за да направи решаващата крачка.

Зандер стоеше на ръба на скалите, очарован от гледката на каньона под краката си. Под ботите му проскърца вчерашния сняг, когато той пристъпи с още една крачка напред, отпусна тялото си върху скалите, и си зададе въпроса: Ами ако?

Температурата беше паднала до минус десет градуса и хапещият вятър смразяваше лицето му и лишаваше кожата му от последните остатъци чувствителност. Като Аргонавт, произхождащ от рода на Пазителите — потомци на великите герои от Древна Гърция, той беше много по-силен от обикновените хора. По-силен от арголейците и от неотдавна откритата раса на мизосите, които сега защитаваше. Беше по-силен дори от своите събратя по оръжие.

Проклятие, хипотермията не би го убила! Измръзването щеше да му причини само неудобства. Майната му! Той можеше да получи куршум в гърдите и неговото проклето сърце щеше да продължи да тупти. Но падането — и той погледна към дълбоката над шестстотин метра бездна долу, в дъното на която криволичеше река с наситено зелен цвят, покрита със слой от рядка мъгла — то би могло да довърши работата. Слаб глас в главата му прошепна: Просто го направи!

Зандер не беше глупак. Беше прекарал сред хората много повече време, отколкото всеки друг и знаеше, че този скок няма да бъде толкова идеален, както в яката реклама на „Найки“. И въпреки всичко… беше дяволски съблазнително. Освен това винаги съществуваше възможност при падането да се удари по някое особено уязвимо място, което би го убило веднага и така да приключи с безсмъртието си.

Събратът му по оръжие, Титус, се приближи и погледна в каньона, преди воинът да успее да вземе решение.

— Дяволски ужасна смърт. Но за едно си прав — това няма да те убие. А и днес не съм в настроение да те събирам парче по парче и да те лекувам.

Зандер погледна към младия Аргонавт — младока, който можеше да падне и да умре… Щастливо копеле!

— Престани да четеш мислите ми! Много добре знаеш, че това ме изкарва от равновесие.

Титус се усмихна, протегна се и прекара ръка по устните си. В настъпващия здрач татуировките, които имаха всички Аргонавти, ясно си личаха върху светлата кожа на ръцете му. Усмивката на воина излезе крива, но Титус никога не го правеше истински.

— Ти вече си абсолютно безумен, старче. Смяташ, че ми доставя удоволствие да зная какво става в твоя повреден мозък ли? Позволи ми да ти разясня нещо: твоите мисли изобщо не са в списъка ми със забавления. — И той махна с големите си ръце. — Ти сам ги предаваш с пълна сила. И повярвай ми, аз се опитвам с всичките си сили да не те слушам.

Зандер се намръщи още повече и отстъпи назад, съжалявайки, че не скочи, преди Титус да започне да мърмори. А и беше ядосан от осъзнаването, че това малко свободно падане няма да го довърши, както му се искаше. Беше в отвратително настроение, което се влошаваше пропорционално с времето, прекарано безуспешно в търсене на демони.

Не помагаше и това, че двамата с Титус цяла седмица патрулираха в тази част на планината, търсейки заблудили се. Безуспешно засега. Зандер не искаше да се връща в Арголея, не искаше да остане в колонията, нито пък да търси нечистокръвните, криещи се в гората. Жадуваше за жестока и опасна битка, чието очакване го правеше по-капризен дори от Хадес. И ако той в най-близко време не встъпеше в схватка, щяха да се случат лоши неща. За всички.

— Да тръгваме! — каза Титус, отстъпи назад и разтри ръце, за да ги стопли. — Няма за какво да висим тук! Ако долу имаше селище, досега трябваше да го видим. Да тръгнем на север към Маунт Худ и да се огледаме там.

Въпреки нежеланието си Зандер кимна. Най-близката колония на мизосите беше дълбоко в Националния парк „Уиламет“ на юг от тях, напълно скрита за смъртните, живеещи в околността. Аргонавтите смятаха, че в света на хората съществуваха още полуарголейци, т.е. мизоси, дължащи съществуването си на смесването на гените между хората и арголейците, криещи се от преследващите ги демони. Благодарение на лидера на колонията, Ник, също нечистокръвен, но в чиято смесена кръв се криеше и още нещо, Аргонавтите разбраха и за другите три колонии, разпръснати по целия свят. Едната някъде в Африка, другата — в замръзналата пустош на Северна Русия, а третата — в джунглите на Южна Америка.

— Хей! — с насмешка възкликна Титус, когато започнаха да вървят по пътеката, която щеше да ги върне в гората — Можеше и да е по-зле. Например да патрулираш в Сибир, като Церек и Финей.

Споменаването на другите двама Аргонавти не промени настроението на Зандер.

— В такъв случай щях да бъда далеч от теб и от твоето проклето ровене в главата ми.

Титус се усмихна.

— Трябва да промениш гледната си точка, Зет. Безсмъртие? Това е подарък. Проклятие, аз бих дал лявата си ръка, за да го имам, вместо четенето на…

Зандер се обърна към него толкова бързо, че Титус рязко прекъсна.

— Това не е дар! Това не е дар, а шибано проклятие!

Титус погледна към ръката на Зандер, стиснала дрехата му. Предупреждението като тъмна сянка премина през лицето му. Не обичаше да го докосват. Никъде! Дори и събратята му.

— Пусни ме! Веднага!

Очите на Зандер срещнаха тези на Титус. И двамата бяха еднакви — около два метра високи и с по над сто и десет килограма здрави мускули. Но сходството им приключваше до тук. Тъмните и къдрави коси на Титус бяха пристегнати на тила с кожена лента. Ледени кристалчета покриваха тънките мустаци и брадата му. Разбира се, в очите на страничния наблюдател, той приличаше на обикновен човек, какъвто всъщност не беше. Кафявите му очи проблясваха от знания и тайни — коварно съчетание за всеки, който би се осмелил да пресече пътя му.

Зандер бавно отпусна ръката си, но не отстъпи. В една евентуална схватка щеше да победи сприхавия Титус. Той можеше, както никой друг, да понесе сериозно поражение и да оцелее. Но можеше да бъде ранен, а за лечението беше нужно време. И макар че днес имаше желание за битка и за кръвопролитие, не искаше Титус за противник. Зандер просто искаше Титус да го разбере. Особено ако се налагаше да продължи да върви по тази проклета земя заедно със смъртното копеле. Затова стисна зъби.

— Да видиш как умират всички, на които държиш, не е дар, Титус. Бях до твоя баща. И до бащите на всички Аргонавти. Бях там, когато цар беше Юрандрос, а Леонидас дори не беше идея в топките на баща си. Сега цар Леонидас умира от старост, а аз съм все така силен и здрав, както винаги.

Гневът на Зандер, държан погребан дълбоко в душата му, избликна на свобода.

— Сега може и да не искаш да умираш, Титус, но все някога ще дойде и твоето време. Някога, ти ще си готов да се отправиш към Острова на Блажените или където там отиват душите, когато дните им свършат. Но не и аз. Не, аз както винаги ще съм тук. И ще се занимавам с тази проклета работа, както през последните осемстотин двайсет и девет години. Ще ми се наложи да гледам как всички умирате и дяволски ще ми се иска, в името на Хадес, да ви последвам и аз!

Зандер се отдалечи към дърветата, преди да е направил нещо, за което знаеше, че после ще съжалява. Осъзнаваше, че мрънка като слабак, обхванат от пристъп на самосъжаление. И това го изкарваше от релси. Вбесяваше го необходимостта да държи главата си високо изправена, сякаш е във възторг от розовата си съдба. Много отдавна Зандер мислеше също като Титус. Вярваше, че все още не е намерил ахилесовата си пета, също като баща си, дядо си и другите мъже от неговия род, и смяташе това за дар. Но това време отмина, когато разбра, че е обречен да остане тук завинаги и да се лиши от всичко, което е било от значение за него. До преди десет години. До момента, в който осъзна, че проклятието на Хера е истинско.

— Зандер, почакай!

Той игнорира Титус и продължи да върви, навел глава, за да се защити от вятъра. Гневът и отвращението към самия него подгряваха кръвта му. Да, определено настроението му напълно подхождаше за наритването на задници. И ако не избягаше от Титус, лесно можеше да забрави, че Аргонавтът е негов приятел, а не враг.

Измина около трийсетина метра навътре в гората, когато студът се добра до костите му. Замря на място и рязко повдигна глава. Напред и вдясно между дърветата бродеха шест демона. Очевидно и те патрулираха района в търсене на нечистокръвни, които да унищожат.

Бавна усмивка се разля върху лицето на Зандер за пръв път от много дни. И шестимата бяха почти двуметрови, с рога и зъби, котешки муцуни, кучешки уши и човешки тела. Истински уродливи твари, отрепки, които можеха да се срещнат в тъмните улички на опасен район. А от тях не можеш да очакваш нищо друго, освен неприятности. Усмивката на Зандер стана още по-широка.

— Точно вас търся! Хайде глупаци, елате да си поиграете с мен! Или просто ще стоите там и тъпо ще зяпате, също както онази кучка, вашата господарка Аталанта? И знаете ли, добре го правите. Отдалеч виждам семейното ви сходство. Хей ти, отпред — и той посочи към най-уродливото чудовище, от чиито зъби капеше някаква гадост. — На кого приличаш? На нейния брат ли? Не, почакай, знам! — И той щракна с пръсти. — На нейния син.

Демонът, явно техен командир, погледна към Зандер и изръмжа:

— Аргонавт! — След което пое въздух и добави: — Двама са.

Останалите пет демона се разгърнаха в полукръг, обкръжавайки Зандер и приклекнаха, готови за нападение.

О, да, от ушите на предводителя им излизаше пара. Адски гореща при това. И това обещаваше да бъде яко. Шест против един. Може би така щяха да го обработят, че нямаше да го бъде повече. Е, може би все пак щеше да успее да вземе няколко демона със себе си.

Титус се появи зад него точно в момента, когато той извади от ножницата, скрита на гърба му, паразониума си — древногръцко оръжие, с което бяха въоръжени всички Аргонавти.

— О, Хадес! Не ти стига да те обградят, ами трябва и да ги раздразниш още повече, така ли?

— Направо като балсам за душата ми.

Титус извади собственото си оръжие.

— Добре, умнико. Колко си избираш?

— Всичките.

— Зандер…

— Просто стой настрани, докато не ми потрябваш, — изръмжа той. — Аз не мога да умра, нали помниш? А ти не си безсмъртен.

И встъпи в ръкопашната схватка, игнорирайки протеста на Титус, сигурен, че той ще го послуша. И ще му даде преднина поне от няколко минути. Оставаше му надеждата, че най-накрая щяха го довършат.

— Хайде, копелета! Покажете ми на какво сте способни!

* * *

Калия определено не искаше да бъде участничка в тази семейна сцена.

— Това е смешно! Изадора, кажи не! — Кейси Симополус раздразнено се обърна към своята полусестра, бъдещата кралица на Арголея.

От далечния ъгъл на екстравагантната спалня Калия хвърли поглед към Изадора. Принцесата стоеше, наклонила светлокосата си глава, в изучаване на нещо между бледорозовите си пантофи. Ръцете й бяха сплетени зад гърба, а леката розова рокля направо беше погълнала крехкото й тяло. Безупречно изображение на покорност. Изадора дори не беше трепвала, откакто баща им, умиращият цар Леонидас, направи ужасното си изявление.

Това беше тяхната бъдеща царица. Безпомощна гинайка, която трябваше да управлява страната, да командва Аргонавтите и да ги въведе в опасната война. Аталанта бродеше сред хората, търсейки начин да унищожи мизосите и да нахлуе в Арголея, за да довърши отмъщението си за това, че не е била избрана в редиците на Пазителите. На Арголея, както никога досега, й трябваше решителен лидер.

И бе очевидно, че това не е Изадора. Калия го подозираше отдавна. И не преставаше да мисли, че може би решението на Леонидас е най-доброто за всички.

— Изадора, не му позволявай да постъпва така с теб! — високо изрече Кейси, приближавайки се към сестра си. — Това е отживелица!

— Достатъчно! — простърга царят, опитвайки се да се облегне по-високо върху възглавниците на гигантското си легло с балдахин.

Пренебрегвайки жуженето в главата си от последните десетина минути, Калия подреди инструментите си и се наведе, за да помогне на царя да се намести по-удобно.

Леонидас се намръщи, раздразнен от собствената си немощ, и се остави в ръцете на лечителката си. Днес разумът му беше ясен и той искаше да се възползва от това, докато може.

— Изадора ще се омъжи до следващото пълнолуние. Точка!

Кейси възмутено преглътна:

— Това е неправилно и ти много добре го знаеш!

Главата на царя се обърна към тъмнокосата му дъщеря — тази, която никога нямаше да управлява само поради елементарния факт, че майка й беше човек. Макар че от Кейси би излязла къде-къде по-силна и по-мъдра царица и всички го знаеха. Царят присви очи, за да я вижда по-добре. Калия знаеше, че той вече не вижда ясно, а забелязваше само тъмни и размити очертания.

— Женитбата на Изадора с Пазител по мой избор е гаранция, че Съветът няма да оспори властта й. Ти вече я лиши от първия ми избор, Акация, така че нямаш право на мнение по въпроса, с кого ще го заменя.

В стаята настъпи тежко мълчание, което Калия усети с всяка фибра на тялото си. Тя много добре знаеше за деспотичните и властни patèpac. И знаеше, че когато те определят правилата на гинайките им оставаше само едно — да се подчинят. Калия тихо прокле патриархалното им общество, което даваше възможност на жените да правят това, което искат, единствено и само ако мъжете, под чиято опека се намираха, бяха съгласни.

Изадора все още стоеше с наведена глава, без да поглежда нито към баща си, нито към сестра си. И макар че Калия и принцесата никога не са били толкова близки, дълбоко в душата си лекарката й съчувстваше. И не можеше да изкорени чувствата си, дори и да не искаше да си ги признае.

Готвейки се да приключи със семейната драма, Калия прибра инструментите и затвори чантата си. Като личен лекар на царя в последно време дълго се задържаше при него, помагайки на Леонидас и следейки за болестите му в продължение на няколко месеца. Но днес не изпитваше задоволство от състоянието му. Особено сега, с обострената си мигрена. Всеки път, идвайки в двореца, тя рискуваше да се срещне с Аргонавтите. А такава среща Калия избягваше на всяка цена.

— Утре сутринта отново ще дойда да ви прегледам.

Кокалестата му ръка се плъзна по завивката и хвана нейната, преди Калия да успее да направи крачка, за да си тръгне. Дори в своите 684 години и тяло, отстъпващо на старостта, у Леонидас все още имаше сила. Дори повече от очакваното.

— Имам нужда да останеш.

Безпокойството плъзна по кожата на Калия.

— Не виждам необходимост от това, Ваше Величество. А и в клиниката ме чака много работа, с която трябва да се заема.

— След седмица ще настъпи новолуние. След като обявя решението си на Аргонавтите, ти трябва да дадеш медицинското си заключение, че избраният от мен Пазител е във върхова физическа форма. Искам да съм сигурен, че той ще може да се справи със задачата си и Изадора ще зачене наследник веднага. Използвай моя кабинет за прегледа.

Калия бързо погледна към принцесата, която, ако можеше, би отпуснала главата си още по-ниско. Сигурно чувството беше невероятно да гледат на теб като на кобила за разплод. Но, о, Богове! Сега Калия имаше много по-сериозна причина за безпокойство. Царят искаше тя да извърши прегледа на избрания от него Аргонавт. Днес. Тя можеше да си представи хилядите други мъчения, които би предпочела пред това.

— Хм… Сигурна съм, че в друго време би…

— Това не е молба.

Царят отпусна ръката й и извика:

— Алтея!

В стаята бързо влезе болногледачката му и се поклони.

— Да, Ваше Величество.

— Доведи ми Деметрий! Той и специалната охрана на портала тренират новаците. Искам той, заедно с останалите Аргонавти да са тук до час.

Очите на Алтея се разшириха от същото безпокойство, което беше стиснало гърдите и на Калия.

— Всички ли, Ваше Величество?

Само с едно движение на ръката царят отхвърли въпроса.

— Върви! Веднага!

— Хм, Ваше Величество — започна Калия, след като Алтея изхвърча от стаята. — Аз наистина смятам…

— Изадора! — изрече царят, оставяйки и протестите на личния си лекар без отговор. — Съпроводи Калия в моя кабинет и се увери, че там тя има всичко необходимо за прегледа. Искам и двете да сте тук, когато дойдат Аргонавтите.

Изадора не се осмели да спори. Тя толкова тихо се обърна към вратата, че пантофите й дори не издадоха звук от съприкосновението с каменния под. Калия обречено въздъхна, гледайки след принцесата. Оставаше й само едно — да тръгне след нея.

— Акация! — вниманието на царя се прехвърли върху другата му дъщеря. — Намери онзи твой мъж! Нека да събере Пазителите, където и да се намират. Не искам да чувам оправдания. Искам ги тук! Всичките! Ясен ли съм?

Скръстила ръце на гърдите си, Кейси се намръщи и пристъпи плътно до леглото. Облечена с бяла блуза без ръкави и черни панталони, за разлика от Изадора тя изобщо не се сви пред царя. И без никакво колебание го постави на място.

— О, не се притеснявай, ще намеря Терон и ще му предам дума по дум какво си намислил. — След което наклони главата си към него. — Но това няма да ти се размине толкова лесно, нали знаеш?

Царят само изхъмка, загледан пред себе си.

— Няма! — повтори Кейси и целуна баща си по набръчканата буза. — Запомни ми думите, тате. Изадора няма да стои и да чака, докато ти решаваш съдбата й.

— Ще стои, — промърмори царят, — защото тя не си ти.

Кейси се изправи и макар да беше очевидно, че е разсърдена от това, което се случваше със сестра й, Калия забеляза симпатията, която имаше полуарголейката към неотдавна намерения си баща. Как й се искаше и тя да може да изпитва същото чувство към своя.

— Тук си прав! — отвърна Кейси. — Тя не е като мен. Иза е по-силна от мен. По-силна е от всички нас, взети заедно. Много скоро ти сам ще се убедиш в това. Както и всички останали.

Царят не отговори. Мълчеше, когато Кейси се обърна и изчезна зад вратата. Мълчеше, когато Калия взе медицинската си чанта и я последва. И беше стигнала почти до прага, когато й се стори, че чува думите на стария а̀ндрас:

— Надявам се да си права. И заради всички нас се надявам, че това най-накрая ще я накара да докаже, че съм грешал за нея.