Елизабет Ноутън
Свързани (19)

Глава осемнайсет

— Виждам, че си си довела и приятелки. Ам-ам.

Изадора се обърна към звука от гласа на Орфей. Той беше облечен целият в черно — боти, панталони, пуловер, плащ. Дори очите му бяха черни както никога. Стоеше в подножието на планината Парнита, която беше част от Егейските планини, и плащът му се развяваше от вятъра. Разрошени коси, леко набола брада — Орфей изглеждаше зашеметяващо и заплашително. И малко раздразнен заради това, че му се беше наложило да се срещне с нея сред природата.

— Дори не си го мисли, Орфей! Те не са за теб.

Арголеецът повдигна вежда и над Изадора погледна право към Кей си.

— Сигурна ли си? Тази е… съблазнителна.

— Това е съпругата на Терон. Не мисля, че ще искаш да си имаш вземане-даване с него.

— Твоята родна сестра? — Орфей присви очи. — Интересно. А коя е рижата?

Изадора погледна към Калия, която тихо разговаряше с Кейси в сянката на дърветата. Двете бяха почти еднакви на ръст и с дълги коси, макар едната да беше брюнетка, а другата — рижа. Дори телосложението им беше еднакво. И маниерите им също. Защо не го беше забелязала по-рано? И нима трябваше да се удивява, че в тройката им тя, Изадора, беше бялата лястовица?

Принцесата се постара да не мисли за това и стисна устни. Дори не знаеше какво да отговори на Орфей. И все още не беше готова да назове Калия своя сестра. И освен това двете все още не се разбираха.

— Царската лечителка. Дойдохме тук, защото тя трябва да отиде в света на смъртните.

Орфей отново погледна към нея.

— Как преминахте покрай охраната на замъка?

Изадора кръстоса ръце пред гърдите си.

— Днес имаше стълпотворение на заседанието на Съвета и тогава се измъкнахме.

— Ние?

— Ние трите.

Очите му проблеснаха.

— Ясно!

Изадора се опита да разчете изражението на лицето му, когато той оглеждаше Калия, но не успя. И отново почувства пробождането на ревността, която винаги беше изпитвала към рижата лечителка.

Орфей заобиколи Изадора и се приближи към другите две.

— Изглежда, че днес е щастливият ми ден. Цели три красавици, а наоколо нито един Аргонавт.

Калия не обърна внимание на комплимента му.

— Изадора ме увери, че знаеш местонахождението на тайния портал.

— Портали — поправи я Орфей. — Няколко са. А ти, лечителко, караш направо, а?

— Вече да. Къде са те?

Орфей плъзна поглед по хълмовете.

— Живеещите тук вещици от време на време ги местят, като така не дават възможност на специалната охрана да ги открие и затвори.

— Добре, отведи ни при един от тях — заповяда Калия.

— За всичко трябва да се плаща, скъпа. — Той огледа лечителката. — Аз не работя безплатно.

Калия отвори уста, но Изадора я изпревари:

— Пиши го на моята сметка.

Орфей я погледна с насмешка.

— Аз дори първата си вноска не съм получил, принцесо. Сигурна ли си?

Изадора забеляза с крайчеца на очите си изумлението на Калия. И си помисли за своя баща, царя, и всички неприятности, които им беше причинила заради това, че просто не можеше да спре да кръшка. Помисли си и за изгубения син на Калия. За Зандер. И за това, което Калия вече се бе съгласила да пожертва. Макар че бяха сестри и не чак толкова близки, Изадора не искаше лечителката да се забърква с Орфей.

В действителност Калия просто беше жертва на ужасните обстоятелства.

— Да — потвърди Изадора, без да си даде време да премисли.

— Изадора… — започна Кейси.

Орфей изцъка с език.

— Добре, Иза, в такъв случай…

— Минутка, за какво плащане говори той? — попита Калия и прониза с поглед Изадора.

— За никакво. — Иза се обърна към Орфей. — Отведи ни до най-близкия таен портал.

Орфей премести поглед от едната към другата, след което присви рамене и мълчаливо се отправи към горичката на изток. Изадора понечи да го последва, но Калия прегради пътя й.

— Почакай, не си струва да плащаш за мен.

Изадора тежко въздъхна.

— Зная, че сега си ядосана на Зандер, но не си го изкарвай на мен. Ние с Орфей си имаме… уговорка.

— Какъв вид уговорка?

— Това не те касае.

— Изадора…

На принцесата тези препирни й дойдоха до гуша.

— Ти сега да спориш ли възнамеряваш, или искаш да отидеш в света на смъртните и да намериш сина си? Защото така само губим време.

Калия стисна зъби.

— Не ми е нужна твоята жалост.

— Не се вълнувай, не го правя заради теб, а заради твоя син и Зандер. И защото, помагайки на теб, дразня съветниците. Толкова много ми се иска да разтърся това заспало царство.

Калия внимателно погледна към лицето на принцесата и Изадора за пръв път забеляза колко много виолетовите й очи приличаха на тези на Кейси и на царя. Нейните имаха съвсем друг цвят.

— Ти си се променила — констатира Калия.

— Дори не можеш да си представиш колко.

— Дами — разнесе се гласът на Орфей сред дърветата. — Или отиваме сега, или пропускаме тази възможност. Когато казах, че обстоятелствата имат временен характер, не се шегувах.

Калия хвърли на принцесата още един дълъг поглед, след което се обърна и последва Кейси сред дърветата, бяха вървели около двайсет минути, когато стигнаха до неголям палатков лагер. Орфей се приближи до жената, седяща на табуретка до неоновозелена палатка. Непознатата, в дълга червена разкроена пола, бял пуловер и виолетов шал около врата се изправи и му се усмихна сякаш бяха стари приятели.

Двамата поговориха няколко минути, след което Орфей посочи към тях. Вещицата с белоснежни коси до раменете се намръщи, изразявайки неудоволствие от появата им.

Арголейките се приближиха и тя се втренчи в Калия.

— Аз зная царските дъщери, но тази е загадка.

— Аз…

— Царската лечителка — прекъсна я Изадора.

— Не просто лечителка. — Вещицата направи крачка към Калия. — Защо искате да отидете в света на смъртните? Там е опасно. И вие го знаете, защото го изпитахте на гърба си. Търсите нещо скъпо? Искате да получите нещо за лична изгода? Сила? Затова ли трите сте дошли тук днес? — Тя ги огледа. — Смятате, че аз ще ви помогна да получите онова, което сте намислили? Това, което не разбирате, не трябва да правите…

Досадата заля Изадора.

— Тя иска…

— Мога и сама да го кажа — изръмжа Калия заплашително към Изадора, след което насочи вниманието си към вещицата. — Да, аз наистина търся нещо безценно — моя син, когото ми откраднаха. И за да го намеря, трябва да отида в света на смъртните. А те… — Калия посочи към Изадора и Кейси — … предложиха да ми помогнат. Но ако това не е достатъчно благородна цел, нека да бъде така. — Тя погледна към Орфей. — Нали каза, че има няколко тайни портала?

— Хм, да. — Орфей изгледа вещицата от горе надолу.

— Чудесно. Отведи ме до следващия.

Орфей се поколеба, след което заговори с вещицата на език, който Изадора не знаеше. И със сигурност това не беше древноарголейски.

Вещицата разглеждаше сестрите, докато го слушаше. Нещо в лицето й се промени. Тя отговори на Орфей, но преди някоя от тях да успее да попита какво става, тя пристъпи напред и повдигна ръце с длани към гостите.

— Аз ви свързвам, Ори, и не ви разрешавам да причинявате вреда нито на себе си, нито на другите. — След което затвори очи и пропя: — Свещена Богиньо, дай ми сега сила, която да расте с всеки изминал час. Върни ми контрола. Да бъде така, както аз желая. — После отвори очи и отпусна ръце. — Можете да преминете. — И извика през рамо: — Изида!

От виолетовата палатка зад гърба й погледна жена с рижа коса, стърчаща на всички страни, с тесни дънки, военно яке и планински обувки.

— Какво?

— На тези трите е позволено да преминат през портала. Отведи ги дотам.

Изида излезе от палатката и ги огледа.

— Нима?

— Изида…

— Да, да — намръщено се съгласи Изида и със знак ги подкани да я последват. — И побързайте. Тези неща не чакат дори жени, а аз, както разбирате, не мога да стърча тук цял ден.

Кейси и Калия си размениха озадачени погледи, но послушаха втората вещица. Първата тръгна след тях. Преди Орфей да я последва, Изадора го хвана за ръката.

— Какво беше това?

— Какво, Иза? Ти не говориш медейски?

Принцесата присви очи.

— Не си играй с мен, Орфей. Тя ни нарече Ори. Права ли съм, ние наистина ли сме Ори? И каква беше тази глупост със „свързването“?

Орфей се огледа дали случайно някой не ги наблюдаваше, след което се наведе, потупа я по вътрешната страна на бедрото, където беше знака й и прошепна:

— Аз вече ти споменах, че имаш могъщо оръжие.

Иза заскърца със зъби, за да не отстъпи пред шокиращо интимната и отвратителна ласка. Все някога щеше да му плати.

И за щастие, не днес.

— И това уплаши вещицата?

— Да, защото тя знае на какво сте способни, ако поискате.

— И на какво?

Върху лицето на Орфей грейна усмивка.

— О, Иза! Нима смяташ, че аз просто хей така ще сложа всичките си карти на масата? Преди да си ми дала желаното?

Принцесата въздъхна и се опита да се успокои.

С Орфей всичко се свеждаше до игра. Но в крайна сметка поне беше потвърдил подозренията й. Калия — нейната доведена сестра, беше свързана с нея и Кейси. Въпросът беше какво означаваше всичко това?

— Не, Орфей, не мисля, че ти някога си правил нещо за някого другиго, освен за себе си.

Иза се врътна, за да последва останалите, но този път Орфей я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си. След което каза напълно сериозно:

— Бъди внимателна в света на смъртните, Иза. Ти дори не можеш да си представиш какво зло обитава там. И по отношение на теб, то ще нарасне стократно. В хиляди пъти.

— Опитваш се да ме уплашиш ли?

— Да. И ненапразно трябва да се страхуваш. Макар че те тренирах, твоите нови способности са непредсказуеми. Особено в присъствието на тези двете. — Той кимна по посока на палатката, където Кейси и Калия вече бяха влезли. — Не мисли, че това така наречено оръжие ще може да защити която и да е от вас.

— Внимавай, Орфей! Още малко и ще реша, че в крайна сметка не ти е все едно.

— Така си е. Интересуваш ме само ти, Иза — Очите му станаха сериозни. — А всеки, сключил сделка с мен, винаги си я плаща.

Наглецът я гледаше в очите, докато на Иза не й се прииска да закрещи. Той я държеше за ръката, докато потта по гърба й се стичаше надолу и принцесата едва се сдържа, да не я изтръгне. Стомахът я присви от тревоги и съмнения. И не за пръв път се усъмни във видението си, в което Орфей я спасяваше. То беше последното, което беше видяла, преди дарбата й да изчезне. И с всеки изминал ден едно тихо гласче в дъното на съзнанието й крещеше все по-силно: Дявол!

Той най-накрая я пусна, но без да отмества очи от нея. И от предупреждението, проблеснало в черните им дълбини, Иза почувства нервност.

— По-добре да тръгваш, докато останалите не са започнали да гадаят къде изчезна. Но не се вълнувай, моя Иза. Аз ще очаквам завръщането ти.

 

 

Пътуваха непрекъснато почти двайсет и четири часа, като спираха само за да заредят.

Във Ванкувър Джеб остави донесения от Аляска товар и взе друг. Той почти не разговаряше с Макс и не се притесняваше, когато момчето оставаше в камиона, скрито от чужди очи по време на почивките. Отначало на Макс това му се стори странно. Кой мъж нямаше да се учуди и да го разпита, ако срещнеше десетгодишен бездомник? След това Макс реши, че отсъствието на любопитство у Джеб може само да му е от полза. И беше възможно, той, Макс, най-накрая да е успял да се отърве от неприятностите.

Отново тръгнаха на юг, по пътя за границата. Макс се скри в сандъка зад седалката на шофьора по време на митническата проверка. Той не разбираше защо това беше толкова важно, но Джеб обясни, че в противен случай ще му се наложи да го остави отвън на студа. Затова го послуша.

Макс реши, че въпреки странностите си, Джеб беше безвреден. След като минаха през Сиатъл, момчето най-накрая се отпусна и подремна. Не знаеше колко беше спал — дали няколко часа, или повече — но когато се събуди, видя, че е покрит с якето си, а камионът е спрял.

Макс се надигна, усещайки се недоспал и уморен. Якето му се смъкна надолу. Кожата му потръпна от тревога, а по челото му избиха капчици пот. Независимо от това колко далеч щеше да стигне, Макс смяташе, че никога няма да бъде в безопасност. Разтърка очи, погледна през предното стъкло и видя, че са спрели до паркинг за камиони. Ярките светлини осветяваха кабината от улицата. Отвън Джеб разговаряше с жена на средна възраст, чиито бели коси бяха покрити с шапка. Тя носеше зимни ботуши и топло яке, закопчано догоре.

Джеб подаде нещо на събеседницата си — може би пари? — махна с ръка и тръгна към камиона. Жената се обърна и влезе отстрани на ниската сграда.

Вратата от страната на шофьора се отвори с проскърцване и Джеб влезе в кабината. Той погледна към Макс, след което свали якето си и го напъха в шкафа зад седалката.

— Момче, мислех, че никога няма да се събудиш. Проспа цели седем часа.

Седем часа? Макс огледа околността през предното стъкло. Започваше да се смрачава, но съдейки по пейзажа, Сиатъл беше останал зад гърба им. Заобикаляха ги високи борове и ели, а земята беше покрита с тънък слой сняг. Макс не видя светлините на град.

— Къде сме?

— Току-що подминахме Маунт Худ. Това е на сто и трийсет километра на север от Бенд, щат Орегон. Попаднахме на силен снеговалеж до Гавърнмънт Кемп. Наложи се да оставя тира на паркинг и бях сигурен, че това ще те разбуди. Но не стана. Момче, ти спеше направо като мъртвец.

Макс едва слушаше монолога на спътника си. Вече бяха в Орегон. Той знаеше от подслушаните разговори, че колонията на мизосите се намираше някъде в планините на Орегон. И полуарголейците постоянно правеха на глупачка Аталанта и нейните демони със стратегиите си. Което означаваше, че шофьорът не можеше да го откара на по-безопасно място от това.

Джеб завъртя ключа в стартера и огромният камион мигновено оживя. И докато потегляше, Макс попита:

— Ти не си ли гладен? Аз умирам от глад. Не можем ли да останем още малко, за да мога да хапна?

Джеб зави надясно, към паркинга, а не наляво към пътя.

— Аз вече ядох. Маги няма да възрази, ако спрем тук. Искам малко да подремна. Ти иди там и си вземи нещо, ако си гладен. Стопанката е приготвила рагу от лос, по-вкусно от което не съм хапвал оттогава, откакто баща ми ми даде първите консерви „Копенхаген“.

Те оставаха? Наистина ли? И Джеб смяташе да поспи? Така дори ставаше още по-лесно. Макс едва не се усмихна, когато съвсем се изправи на седалката.

— Да, страхотно! Толкова съм гладен, че сигурно мога да изям цяла мечка.

Джеб спря двигателя, захвърли ключовете между седалките и погледна към момчето с недоумяващ поглед.

— Откакто влезе в машината ми, не си произнесъл и пет думи. Какво ти стана изведнъж?

— На мен ли? Нищо.

Джеб внимателно го изгледа.

— Ти нали не смяташ да избягаш, момче? Нищо хубаво не те чака в тези гори. Ще премръзнеш до смърт, ако не и по-лошо.

— Да избягам ли? — Макс се опита да разсее съмненията на Джеб. — И къде ще отида? — Протегна се към дръжката на вратата, преди Джеб да го спре. — Аз просто ще хапна, а ти спи. Благодаря ти, Джеб.

Той изхъмка.

— Добре, не ходи надалеч. И бъди готов да тръгнем след около два часа. Трябва да спазвам графика си.

Макс кимна и скочи от камиона.

— Разбрах, имам два часа.

Джеб отпусна седалката назад и придърпа шапката над очите си, докато Макс затваряше вратата. Мразовитият въздух щипеше кожата му, но на неголемия паркинг за камиони той за пръв път се почувства на свобода. Изобщо не смяташе, че беше възможно да стигне толкова далеч и все още не можеше да повярва на късмета си. И след като хапнеше, докато все още беше в безопасност, щеше да вземе картата и да помисли какво да прави по-нататък.

Притиснатият към гърдите му диск сякаш топлеше кожата му и Макс се насочи към сградата с пъргава походка и усмивка на лицето. Зад прозореца се раздвижи сянка. Присвил очи, Макс разпозна Меги — жената, която ги беше посрещнала. Тя му помаха и сякаш като по сигнал коремът му изкурка.

Беше успял да стигне до задния вход, когато чу вик, от който кръвта в тялото му се смрази. Той замря, с ръка върху дръжката на вратата, усещайки как тупкането на сърцето му бързо набира скорост.

От помещението се чу рев и нещо силно се блъсна във вратата. Макс отскочи и пусна дръжката. Викът замлъкна.

Бягай оттук, веднага!

Макс панически се втурна към камиона. Според неговите сметки, демоните не можеха да го намерят толкова бързо, но рязкото понижение на температурата наоколо говореше точно обратното. Те бяха тук. По някакъв начин тварите бяха попаднали на това място.

— Джеб! Чуй ме! Пали двигателя!

Вратата зад Макс с трясък се отвори и оттам се чу оглушително ръмжене. Той не се огледа.

— Джеб!

Беше на около десетина метра от камиона, когато шофьорската врата се отвори и Джеб скочи, напрегнал цялото си тяло, пребледнял като снега наоколо. Той не се скри, както биха постъпили в подобна ситуация множеството смъртни, а изражението на лицето му при вида на демоните свидетелстваше за това, че вече се беше сблъсквал с тях.

— Давай, момче, бягай!

Макс нямаше време да вниква в причините и последствията. Той бягаше към огромния камион толкова бързо, колкото можеше. Ръцете и краката му непрестанно се движеха, докато сърцето му оглушително туптеше в ушите.

— Бягай! — закрещя Джеб и размаха ръце.

Почти стигна до задната част на камиона, когато нещо го хвана за крака. Макс падна по лице и силно удари главата си в земята. Лед и камъчета издраха лицето и ръцете му. Зад него демонът заръмжа, впи се в крака му и го задърпа.

Усещайки задушаващия страх, Макс се впи в замръзналата земя и се опита да се хване за нещо, за да не даде възможност на демона да го влачи. След което отново чу рев, но не демонски, а човешки. Нещо топло и мокро започна да се стича по врата му. Демонът го пусна.

— Ставай! — завика Джеб.

Макс успя някак си да се изправи на колене. В ушите му звънтеше, ръцете му бяха покрити с кръв и мръсотия.

Обърна се и видя Джеб да държи дълъг ловен нож. Зад него демонът лежеше на земята, а от раната на гърдите му бликаше кръв.

— Ставай! — отново завика Джеб.

Макс успя някак си да се изправи.

— Тръгвай! Тръгвай!

Джеб го сграбчи за якето, повлече го след себе си и го побутна към кабината. Мислейки че двамата са в безопасност, Макс се протегна към дръжката на вратата и тогава усети, че е сам. Обърна се и видя Джеб, който стискаше ножа в треперещата си ръка. През това време демонът беше успял да се изправи в цял ръст и сега злобно го гледаше.

Макс се качи в кабината и видя ключовете между седалките. Дали щеше да успее да запали това чудо? Той беше наблюдавал Джеб по пътя дотук. Да, определено щеше да може! Или поне щеше да смаже няколко демона, докато се научи. С треперещи ръце намери точния ключ и посегна да го пъхне на мястото му.

— Ти постъпваш глупаво, човеко — изрече с ръмжене демонът. — Както постъпи и мизосът в къщата. Момчето ни принадлежи.

Макс застина с ръка върху ключовете. Маги е била полуарголейка?

— Да, но моят нож свидетелства за обратното.

— Ти не можеш да се мериш с мен, човече — изръмжа демонът.

— Да, сигурно си прав — отвърна Джеб. — Но не смятам да ти облекчавам задачата. Това момче не е сторило никому нищо лошо.

Макс се съмняваше. Оставаше само да завърти ключа, да натисне педала на газта и да тръгне, без да се оглежда. Но нещо го спря. Нещо в гърдите му толкова мъчително го заболя, че не му разреши да тръгне.

Омръзна ми от твоята човечност, Максимус! Убий или ще бъдеш убит — ето в такъв свят живеем!

Никога досега думите на Аталанта не са били отражение на ситуацията, както в момента. Ако Макс тръгнеше, демонът щеше да разкъса Джеб на части. Ако Макс останеше да му помогне, то другите двама бързо щяха да ги настигнат. А и не знаеше колко демона имаше още в тези гори.

Дискът пареше кожата му. Той погледна към знаците върху ръцете си. Какво хубаво имаше във властта, ако в целия процес се лишеше от своето „аз“?

Демонът отвън отново изрева. Макс пъхна ключа в стартера, обърна се и отвори кутията за инструменти на Джеб зад седалката. Когато извади отвътре трийсетсантиметровата отвертка, реши, че по-добро оръжие от това нямаше да намери. После отвори вратата и скочи от кабината.

Джеб и демонът кръжаха един срещу друг, без да го забелязват. И възползвайки се от това, че Джеб нападна противника си, Макс стисна по-здраво оръжието си и се прокрадна по-наблизо. Ножът на шофьора само докосна ръката на демона и тя дори не прокърви. Звярът се засмя и замахвайки с нокти рани Джеб в гърдите и корема.

Той извика и падна на земята. Кръвта заля ризата му. Ножът излетя от ръцете му и падна на няколко метра от него върху студената земя. Джеб се опита да изпълзи назад, за да го достигне, но той се беше плъзнал препалено далеч. Демонът се наведе така, че лицето му се изравни с това на шофьора.

— Аз ти казах, че вършиш глупост, човече. Предай от мен поздрави на Хадес.

Очите на Джеб се разшириха от ужас, когато демонът замахна с остри като бръснач нокти.

Тогава нападна Макс. Вдигнал високо ръка, той се хвърли на гърба му и заби отвертката дълбоко във врата на демона, който се дръпна назад и зави от болка. Чудовището го отхвърли и той се затъркаля по замръзналата земя и от силния удар едва успя да си поеме дъх. Демонът залитна, блъсна се в камиона, напипа с треперещи пръсти края на отвертката във врата си и я измъкна.

От раната изхвърча силна струя кръв. Значи, отвертката беше пробила сънната му артерия. Чудовището се свлече на колене, ръмжейки, докато кръвта течеше между пръстите му.

— Ножът — дрезгаво отрони Джеб, опитвайки се да допълзи до него.

Зашеметеният Макс дойде на себе си и сам започна да търси оръжието. Най-накрая пръстите му напипаха дръжката и той я сграбчи, заедно с дребните камъчета и снега. По инерция се изправи и застана пред демона, който все още беше на колене и се гърчеше от болка.

Убий или ще бъдеш убит.

Да, той беше усвоил добре този урок, само че не така, както искаше Аталанта.

Чувствайки как адреналинът нахлува в кръвта му, Макс замахна и както го беше учила полубогинята, обезглави чудовището, преди то да успее да събере сили и да убие и него, и Джеб.

Не мислеше за това, което направи. Дори не погледна надолу към гротескната глава на демона, отделена от тялото му. Макс се обърна и се отправи към Джеб. Коленичи до него, свали якето си и го притисна към раната на гърдите му.

— Б-бягай — въздъхна Джеб.

— Няма да те оставя тук.

Джеб сграбчи китката му.

— Има… още.

Да, Макс го знаеше. Помощниците на Аталанта пътешестваха по тройки. Но това не беше всичко. Щяха да дойдат още. Много чудовища, особено ако този не се свържеше с нея.

Макс се вгледа в човека, питайки се как толкова бързо всичко полетя по дяволите. Той не искаше това. Изобщо не го искаше. И не се заблуждаваше с лъжливи илюзии, че Аталанта го обича и иска да си го върне. Не, тя искаше само да си върне онова, което Макс беше откраднал от нея — ключът към управлението на световете. И нямаше да спре, докато не се сдобиеше с него.

Ако само…

Макс докосна диска върху гърдите си, който излъчваше топлина и го изпълваше с невиждана досега сила. Дискът го беше довел тук, защото той сам никога нямаше да успее да стигне толкова далеч от умора. Макс не знаеше какво имаше в него, но то беше силно.

Също както стъклото, което му беше дала старицата. И той инстинктивно знаеше, че ако Аталанта получеше тази вещ, щеше да се случи нещо лошо.

Помни своята човечност, Максимус! Позволи й да те води.

Думите на старицата се завъртяха в главата му. Може би дискът щеше да помогне и на Джеб да се измъкне жив от тази адска дупка.

А ако ли не, то поне нямаше да върне при Аталанта.

Той стисна диска в ръката си, след което свали верижката през глава с треперещите си пръсти. Под погледа на Джеб, Макс го пъхна в джоба на якето си.

— К-какво п-правиш? — попита го Джеб.

От сградата се разнесе заплашителен рев.

Макс застина. Не разполагаха чак с толкова много време. Той внимателно прегърна Джеб, притисна якето си върху раната му и сложи върху него ръката на своя спътник.

— Направи ми услуга и се погрижи за това. Мислиш ли, че ще можеш да стигнеш до камиона?

Смръщил объркано вежди, Джеб леко обърна глава върху земята, погледна към камиона и леко кимна.

— Добре. — Макс стисна ръката му. — Ключовете са на мястото си. Влез вътре, затвори вратата и тръгвай. Не се оглеждай! Прав си, скоро ще дойдат и други. Но те търсят мен, а не теб. Извинявай, че те забърках във всичко това.

— Макс?

Той се изправи и се обърна към демоните.

Това беше всичко. Не можеше да избяга от двете твари. Но, може би… щеше да успее да ги накара да тръгнат след него, за да може Джеб да се измъкне.

Момчето си пое дълбоко въздух. Пред очите му премина образът на майка му — истинската му майка — рижи коси, виолетови очи, мило и прекрасно лице. Той се надяваше, че все някога щеше да успее да се види с нея и да я попита защо го беше изоставила. Но това сега не беше толкова важно. Каква ирония! Трябваше да извърши онова, което беше правилно.

— Ей, вие, копелета! — завика той. — Аз няма да ходя никъде с вас! Вървете обратно в Ада, изроди!

Демоните предупредително заръмжаха, предвкусвайки убийство му.

Макс усети прилива на адреналин, но по гърба му пробягаха тръпки. И истински ужас от осъзнаването на това, което го очакваше. Той неведнъж беше свидетел на подобно преследване, но не се поколеба, а с всички сили хукна към гората.