Елизабет Ноутън
Свързани (18)

Глава седемнайсет

Защо се бавеха толкова?

Обвила ръце около себе си, Калия гризеше нокътя на палеца си и крачеше напред-назад по коридора пред залата на Съвета. Нервите й бяха опънати до крайност, а коремът болезнено я присвиваше, докато гаденето се придвижваше нагоре към гърлото й. Едва беше излязла от залата, когато чу вътре някакъв шум, но Кейси не й разреши да се върне. И сега лечителката се губеше в догадки. Какво, по дяволите, ставаше там?

Когато почти беше готова да събори стената, за да види какво става, вратата се открехна, Титус излезе навън и бързо я затвори зад гърба си. Той изглеждаше ядосан и… силно разтревожен. Застана пред Калия, но не пророни нито дума.

— Къде е Зандер? — попита тя.

— Вътре, но не може… — Титус се запъна. — Мисля, че сега е по-добре да не говориш с него.

Какво, по дяволите, означаваше пък това?!

Калия се разтревожи до крайност.

— Титус, какво каза баща ми?

Аргонавтът погледна към ръцете й, изпънати до тялото, поколеба се, а след това посегна към тях. Докосна я и се намръщи. Калия си спомни как Аргонавтът падна на колене в пещерата. Той никога не докосваше никого — във всеки случай целенасочено. Но фактът, че доброволно я хвана за ръцете, я разтревожи безкрайно.

— Титус?

Той въздъхна дълбоко и се загледа в ръцете й.

— Калия, баща ти е сключил сделка, за да спаси живота ти. Ти… По време на раждането са възникнали усложнения… Той казва, че ако не е постъпил така, ти е нямало да оцелееш.

— Каква сделка?

Пазителят повдигна към нея кафявите си очи, които бяха видели толкова много, но все пак не всичко.

— Твоят живот в замяна на този на твоя син.

Нейният живот. За неговия. Ужасната й догадка не се оказа истина.

— Значи, моят син наистина е мъртъв?

— Аз…

Видяла изписаната върху лицето му неловкост, Калия се намръщи.

— Титус, какво става?

— Саймън не знае със сигурност. Бебето е било… живо… когато са го взели. Оттогава твоят баща повече не го е виждал.

Болката направо смаза гърдите на Калия. Нейното дете беше живо, а не както я уверяваха умряло в онова планинско село в Гърция по време на земетресението. Как можеше тя да не знае? Защо не го беше почувствала? И на кого му трябваше нейният син?

— Кой? Кой го е взел? — попита тя.

— Калия…

— Не ме успокоявай, Титус, а ми кажи кой е бил?

Тя се изтръгна от ръцете му.

Титус стисна зъби и лечителката разбра по очите му, че не искаше да й казва.

Най-накрая все пак изрече:

— Аталанта.

Пред очите й падна червена пелена, а кръвта й с бясна скорост запрепуска из тялото й. Преди Аргонавтът да успее да я спре. Калия отвори двойните врати и забеляза баща си, който стоеше в центъра на кръга с разширени и изплашени очи, докато гледаше приближаването на дъщеря си.

— Калия, почакай — извика Титус след нея.

— Калия — каза Саймън и вдигна ръце към нея. — Нека да ти обясня…

— Ти, кучи син такъв! Как си могъл?!

Около нея се чуха гласове. Тя знаеше, че в стаята имаше и други хора, които крещяха, но не разбираше думите им. Усещаше единствено болката и виждаше само предателството. И осъзнаваше, че мъжът, на когото сляпо бе вярвала, беше извършил нещо чудовищно.

Някой я хвана здраво за талията и я издърпа назад. Калия се съпротивляваше, но желязната хватка така и не се отпусна. Заради шума в главата си тя не чуваше почти нищо, но пелената пред очите й започна бавно да се разсейва. И едва тогава видя, че баща й стои на колене с червено лице, осяно с драскотини.

— Калия, успокои се! — изсъска Титус в ухото й. Тя погледна към лицето на родителя си. Изглежда, че го беше наранила.

Баща й повдигна глава. В очите му светеха вина и разкаяние.

— Ти трябва да ме разбереш — нямах друг изход.

Тя се опита да се измъкне от железните обятия на Титус.

— Ти си дал сина ми на чудовище!

Баща й поклати глава и сведе поглед.

— Зная, зная. Но в противен случай ти щеше да умреш. Аз помислих, че бебето вече е мъртво.

— Той е бил жив!

— Аз… — Саймън потръпна. — Аз не знаех, докато те не изчезнаха. Ти трябва да ми повярваш.

Отвращението и презрението обзеха Калия. Тя гледаше към баща си, който стоеше на колене върху печата Алфа в центъра на кръга, с Люциан зад гърба си, и в присъствието на всички Аргонавти. Червената мъгла пред очите й беше изчезнала, но и представата за баща й, като за благороден и несъкрушим аристократ, също беше изчезнала.

Все още я тресеше, но беше престана да се съпротивлява. Титус шепнеше нещо в ухото й, но тя не чуваше думите. Той внимателно я пусна да стъпи на пода, но не я освободи. С крайчеца на окото си Калия видя, че Терон държеше Зандер по същия начин. И разбра защо той не беше излязъл да говори с нея, както беше обещал.

— Защо? — попита тя отново баща си. — Защо не ми разказа?

Саймън поклати глава.

— Не можех, защото това също беше част от договора. Тя наложи проклятие върху теб, което би съкратило живота ти, ако аз дори само намекнех за случилото се.

Арголейката погледна към Зандер, който беше готов да извърши убийство. За нейната бременност знаеха само двама а̀ндраси — баща й и Зандер, но нейният родител толкова майсторски ги беше разделил, че никой не се беше досетил какво се беше случило.

Гневът й се оттече, като остави само съжаление и презрение.

— Пусни ме, Титус, няма да го нападна — измърмори тя.

Титус я пусна и отстъпи крачка, но не се отдалечи.

— Защо аз? Защо моето бебе? — попита Калия баща си. — Аргонавтите са се размножавали в продължение на хилядолетия. Какво особено е имало в моето дете?

Баща й се отпусна на пети и прокара треперещата си ръка през лицето. И ако това изобщо беше възможно, доби още по-виновен вид. Той мълчеше, но Калия усещаше нарастващия си страх.

— Какво още… т-ти премълчаваш? — заеквайки попита тя.

— Аз обичах майка ти, а когато тя умря… — промърмори Саймън.

Калия беше навършила седем, когато царската лечителка Ана умря от обикновено възпаление на дробовете. А нейният имунитет беше по-силен от този у много други арголейци. Това винаги беше учудвало Калия. Но ако трябваше да бъде честна, в миналото имаше много малко смисъл. Нещо се беше случило между нейните родители, нещо, което беше лишило Ана от воля за живот и беше разрушило брака им.

С царящия хаос в главата си, Калия се вгледа в очите на баща си. От къде на къде изведнъж на Аталанта щеше да потрябва точно нейният син от стотиците деца, които Аргонавтите бяха заченали през годините? Само един отговор обясняваше всичко.

— Значи, ти не си истинският ми баща?

Саймън стисна очи. Калия не обърна внимание на болката върху лицето му, защото точно сега изобщо не й пукаше.

Имаха за обсъждане много по-важни неща.

— Кой? — попита лечителката. — С кого е имала връзка? — Калия се огледа. — С някого от Аргонавтите ли? Ти затова ли ги ненавиждаше толкова и затова ли не искаше да обвържа живота си със Зандер?

От тревога всичко вътре в нея се преобърна, когато Калия погледна към Зандер, когото Терон все още удържаше. Той беше най-възрастният сред Аргонавтите и вероятно познаваше майка й, но интуицията й я уверяваше, че не е бил той. Погледна към другите. Всички бяха най-малко на по двеста години, я тя беше едва на четирийсет. Това можеше да бъде един от тях. Ясно, кръвта на Аргонавтите течеше и в двамата родители. Можеше ли такава генетика да надари детето с необикновени способности?

— Аз… — накъсаният глас на баща й отново привлече вниманието й. Той изхлипа и изтри лицето си с ръка. — Ако Ана не беше лечителка, нищо от това нямаше да се случи.

Калия застина. И всички връзки, нишки и брънки, за които нямаше никакво понятие, станаха очевидни. Кожата на тила й, точно в корените на косата, потръпна.

Калия прокара пръсти под косата си по белега, за който й каза Лена в колонията. Онова, което странно напомняше… знака върху бедрото на Изадора.

— Имала е връзка с царя — прошепна Калия.

Погледна към Кейси, стояща вдясно от нея, а после и към Изадора в противоположния ъгъл.

— Калия — Саймън се изправи и протегна ръце към нея. — Аз все още съм твой баща. Направеното от нея… не променя нищо.

Не променя нищо? М-м, да, беше променило всичко. Паниката стисна гърдите й.

Паниката и чувството, че всичко около нея се руши.

Тя се обърна към вратата, преди някой да успее да я спре. Трябваше да глътне свеж въздух и да остане сама. Беше й необходимо… проклятие… тя не знаеше какво именно.

— Калия!

Не помнеше как излезе от залата, но тича, докато не се озова в коридора. Спря да се огледа и едва тогава забеляза табелката, след което влезе в разкошния женствен будоар, преди още да разбере накъде я водеха краката.

Едната стена от пода до тавана беше покрита с огледала. Тя се втренчи в отражението си. После се обърна и повдигна коса, опитвайки се през рамо да разгледа знака на врата си. Малка, но ясна омега с крилца.

Вратата се отвори и Калия видя в огледалото, че Кейси не сваляше очи от врата й. Лечителката пусна косата си и се обърна.

— Добре ли си?

Дали беше добре? Едва ли.

— Ти ми кажи. Току-що узнах, че отмъстителната полубогиня е похитила сина ми, защото е наследник на престола на Арголея. Ти щеше ли да си добре?

Лицето на Кейси се смекчи. Черните й коси се разпиляха по раменете, но теменужените й очи бяха ясни и много познати.

— Зная какво чувстваш.

Калия изсумтя.

— Нима? Не мисля.

Не че полуарголейката не й харесваше, но сега трябваше да свърши хиляди други неща, а не да си приказва с внезапно появилата се доведена нейна сестра.

Вратата отново се отвори и този път влезе Изадора. Само че тя не изглеждаше и наполовина толкова разтревожена, колкото Кейси.

— Мило — отбеляза Калия, докато гледаше към напрегнатото лице на принцесата. — Хайде да си устроим вечеринка. — Мигрената й отново се обади и Калия разтри мястото между веждите си.

Кейси погледна към принцесата.

— Тя има белег на врата си.

— Дай да видя. — Изадора пристъпи по-близо.

— Ама, разбира се, защо не? — измрънка Калия, когато Кейси повдигна косата й сякаш лечителката беше някакво обикновено опитно зайче. — Странности да искаш днес.

Двете разглеждаха тила й, след което Изадора отстъпи, а Кейси пусна косата й. Пребледнялата принцеса се намръщи. Хм… Изглеждаше така, сякаш Изадора изобщо не беше във възторг от новината. А и коя дъщеря би се радвала, когато узнаеше, че нейното татенце си имаше още едно отроче? О, Богове, царят явно ревностно беше следвал постулата на Зевс „Плодете се и се размножавайте“.

Най-накрая Изадора въздъхна и погледна към сестрите си.

— Поне една от вас да се беше родила мъж. Тогава нямаше да ми се налага да се омъжвам за Зандер.

Зандер. Ската! Калия стисна зъби. Как беше забравила, че Аргонавтът скоро щеше свърже съдбата си с друга? И кога това започна да я безпокои толкова малко?

— Какво означава този знак? — попита Кейси Изадора. — Мислех, че ние с теб сме избраните половинки от пророчеството. Но Калия има същия знак.

Изадора стисна устни и ако се съдеше от напрежението върху лицето й, тя знаеше нещо, което не искаше да сподели.

— Иза? — настоя Кейси.

— Не зная — най-накрая проговори принцесата. — Аз направих… изследване, но засега не съм намерила нищо по-конкретно. — След което попита Калия. — Ти винаги ли си го имала?

Лечителката не разполагаше с време, а и с желание да разбере, но усещаше, че сестрите й нямаше да я оставят на мира, докато не получеха отговори. Затова се примири. Защото, ако трябваше да си признае истината, все още не се беше успокоила достатъчно, за да се срещне с баща си… със Саймън — проклятие! — отново.

— До днешния ден не знаех за знака.

Кейси погледна към Изадора.

След което и двете погледнаха към Калия, у която всичко се преобърна.

— Какво означава това?

— Това означава нещо, но засега никоя от нас не знае какво точно — констатира Кейси.

Калия не сваляше очи от принцесата, която толкова силно беше стиснала зъби, че острите й скули отчетливо изпъкваха под бледата кожа. Иза знаеше нещо, но мълчеше.

Аха, по дяволите всичко! Точно сега Калия не искаше да знае нищо.

— Последно време главоболието не те ли безпокои? — попита Кейси, без да гледа Изадора. — Когато и трите се намираме в едно помещение? Когато днес влезе в залата, аз усетих…

— Шум — завърши Калия. — Да, същото е и с мен.

— И с мен — потвърди Изадора. — Мигрената ми започна в покоите на баща ми, когато Аргонавтите се събраха и… — Зандер се съгласи да се ожени за мен.

Неизречените думи на Изадора увиснаха във въздуха и отново напомниха на Калия, че в тази проклета ситуация нямаше нищо хубаво.

Добре, стига са си приказвали сладки приказки. Тя тръгна към вратата.

— Трябва да поговоря със Зандер.

— Той замина — огорчи я Изадора.

Калия бавно се обърна с ръка върху дръжката на вратата.

— Какво означава „замина“?

— Тръгна. Излезе през вратата. Веднага след теб.

Изадора изучаваше нещо в краката си.

— Чух Терон да говори нещо за колония. Ник има информация за неотдавнашна активност на демоните в областта. Струва ми се, че Аргонавтите ще се опитат да намерят скривалището на Аталанта.

Като нищо!

Калия отново се почувства предадена. Той беше заминал, без да й каже дори дума. Отново не беше сдържал обещанието си. Аз ще ти разкажа всичко…, аха, как ли пък не!

Отново трябваше да си губи времето в очакване. Аргонавтите вършеха работата си, а тя, арголейката, не можеше с нищо да им помогне. Точно така се отнасяше с нея баща й, Лукас и всеки проклет мъж в нейния живот. Това обидно напомняне раняваше дълбоко, като пронизване с нож.

— Къде е баща ми? — процеди Калия през стиснатите си зъби.

— Люциан сложи баща ти под домашен арест. Мисля, че са заедно.

Калия също мислеше така. Макар че точно сега изобщо не се интересуваше какво щеше да се случи с него.

Гневът изпълни съзнанието й. Не смяташе да стои, скръстила ръце, а ако Зандер смяташе, че може да я командва…

— Няма да можем да минем през портала — напомни Изадора, когато Калия отново се обърна към вратата. — Специалната охрана няма да те пусне за нищо на света. Люциан навярно вече им е съобщил, че ще се опиташ да преминеш през него, а и Аргонавтите също го знаят.

Раздразнението на Калия достигна предела си и тя се нахвърли върху Изадора:

— Дявол да ги вземе, аз няма да стоя и да…

Кейси докосна рамото й и стопли кожата й.

— Никой не го и очаква. — И погледна към Иза. — Винаги има изход.

Принцесата стисна устни.

— Какъв изход? — попита Калия.

— Тайните портали — съобщи Кейси.

Калия местеше поглед от едната върху другата си сестра.

— И вие знаете къде са те?

Изадора не отговори. По мълчанието й Калия разбра, че принцесата не смяташе да споделя тази информация. Лечителката недоверчиво затвори очи.

Гневът напрегна всичките й мускули и тя застина. Двете с Изадора не се разбираха много и едва сега Калия започваше да разбира защо. Нима Иза знаеше, че царят беше баща на Калия? И се надяваше никой да не узнае за това?

— Изадора — Кейси побутна сестра си.

Принцесата въздъхна и повдигна рамене.

— Аз не зная къде… са те. Но имам… осведомен… приятел.

Калия успя да съхрани спокойствието си, но гневът замъгли погледа й. В момента помощта на принцесата й беше много по-необходима, отколкото всяка друга.

— Какво чакаме тогава? Давай да се видим с твоя така наречен „приятел“.

Върху лицето на застиналата Изадора се появи същият мъртъв поглед, който Калия беше забелязала преди няколко дни в царския кабинет, когато се опитваше да уговори принцесата да се възпротиви на бащината си воля.

— Твоят син няма да управлява. Съветът никога няма да го признае за наследник, защото майка ти е изменила на законния си съпруг. — Тя погледна към Кейси, после към Калия и продължи с горчивина: — И няма значение какво иска всяка една от нас. Или че си арголейка. Важни са само законите и традицията.

Калия едва се удържа, за да не я удуши. Нима принцесата наистина беше толкова безсърдечна? Тя говореше за племенника си. Кръвен родственик. Но дори ако не искаше да признае сина на Калия, това не променяше нещата. И докато лечителката се бореше с яростта си, то се замисли как Зандер успяваше да го прави всеки ден. Но мислите излетяха от главата й, когато тя присви очи и се вгледа в сводната си сестра.

— Плюя на всичко това! Аз искам само да си върна сина.

— Мен също ме е грижа — отвърна Изадора. — Но бащата на твоя син ще бъде родител на наследника на престола. И сега няма как да промениш нищо, защото Зандер даде клетвата си на царя. А Леонидас няма да премисли само заради това, че е изплувала истината за неговата незаконородена дъщеря. Той ще те признае, но ще скрие факта, че Зандер е баща на твоя син. Запомни думите ми: истината ще знаем само ние и Аргонавтите.

Търпението на Калия се изчерпа. Тя не можеше да се сдържа повече и се хвърли към Изадора.

— О, Боже мой! — извика Кейси, хвана Калия за талията и я дръпна назад. — Спрете! И двете!

Изадора дори не трепна. Ни най-малко не я безпокоеше фактът, че сестра й се опитваше да се измъкне от ръцете на Кейси.

— Калия, огледай се. Тази ситуация не ми харесва повече, отколкото на теб. Ако беше моята воля, това не би било проблем. Но нито ти, нито аз имаме право на глас. — Принцесата стоеше неподвижно като статуя, а очите й бяха сериозни и безпристрастни като скъпоценни камъни. По погледа й ясно си личеше, че тя беше търпяла поражения и то много пъти. И сега се беше смирила със съдбата си: да принадлежи на този, който я смяташе просто за вещ. — Аз не възнамерявам да се избавя от теб, просто ти пояснявам всичко както си е.

И неволно, Калия смекчи малко отношението си към принцесата. Дотолкова, че престана да иска да я удуши и прекрати опитите си да се измъкне от хватката на Кейси.

— Когато откриеш сина си, не очаквай тази ситуация да се реши по вълшебен начин. Трябва да бъдеш готова за това — добави Изадора.

Гърдите на Калия се отпускаха и свиваха, докато тя се опитваше да нормализира туптенето на сърцето си. И макар това да не й харесваше, тя прекрасно разбираше за какво говори Изадора. Дори ако успееха да вземат сина й от Аталанта, а това все още беше само едно голямо ако, сватбата на Зандер и Изадора все още беше в сила. Щом като Аргонавтът се беше договорил с царя, то нямаше как да се откаже от сделката. И каквото и да искаха и Калия, и Зандер, и Изадора, то нямаше да има никакво значение, защото от тях вече не зависеше нищо.

Това беше неправилно, много неправилно. Но в тази минута… На Калия не й пукаше за политиката и недостатъците на техния свят.

— С това ще се разправям после. Сега искам само да си върна сина. — Тя погледна към напрегнатото лице на Изадора и с много голямо усилие, спокойно каза: — Умолявам те, помогни ми да попадна в света на смъртните и да го намеря.

Изадора смирено и тежко въздъхна и върху лицето й се появи маската на безпристрастността.

— Добре, ще те отведа до тайния портал.

* * *

— Къде е тя? — Зандер изви ръката на демона толкова високо зад гърба му, че се чу счупването на костта.

Чудовището заръмжа и се опита да се измъкне, но беше притиснато към отъпканата заснежена земя. Кървави петна покриваха белия някога сняг наоколо.

— Зандер! — заповяда стоящият зад гърба му Терон. — Достатъчно!

Зандер само натисна още повече и извади ръката от ставата. Демонът зави от болка. До него на земята във влажната нощ димяха телата на още два обезглавени демона. Лунната светлина, проникваща сред високите стволове на елите, осветяваше телата им.

Покрит с кръв, пот и отвратителни остатъци, Зандер не обърна внимание на Терон и се наведе, за да проговори във все още здравото ухо на демона; беше успял да отреже другото.

— Ще те нарежа като прасе, ако не ми кажеш къде е Аталанта.

— Зандер! — отново извика Терон и го хвана за ръката. — Вече казах достатъчно. Ако продължиш, той няма да може да говори.

Демонът се закашля и кръвта му украси в червено нов участък от разровения сняг. Той повдигна глава на няколко сантиметра от замръзнала земя и издиша:

— Върви в Тартар!

През мъглата, застилаща очите му, Зандер махна ръката на Терон и се протегна за кинжала си.

— Ти си първи, копеле! — И с бързо движение преряза сънната артерия на демона.

Кръвта бликна като фонтан и покри и него, и земята наоколо. Чудовището изхърка и се опита да се измъкне.

— Мамка му! — изрече някой зад гърба му.

Зандер се изправи, усещайки как мускулите му вибрират, и погледна към извършеното от него. Два осакатени демона и трети, който се давеше в собствената си кръв. И нито един от тях не беше казал къде се криеше Аталанта и къде се намираше синът му.

Аргонавтът пъхна в ножницата на бедрото си окървавеното си оръжие и обърна гръб на останалите. Зад себе си чу как един от събратята му отряза главата на последния демон.

Слабаци, това чудовище можеше и още да кърви.

Пазителят извади джипиес от джоба си и тръгна по снега. Трябваше да вървят на север. Ник беше споменал, че точно там са зачестили нападенията. А със следващата твар нямаше да се церемони толкова.

На пътя му застана Терон.

— Пазителю, аз ти казах да изчакаш.

Зандер спря и вдигна глава.

— Махни се от пътя ми.

— И закъде си тръгнал?

— Къде мислиш, че отивам? Разкарай се.

Терон повдигна рамене. Церек и Трифон застанаха до него.

Зандер бавно свали джипиеса и ги погледна. Титус застана вдясно от него, а Финей — вляво. Бяха го обкръжили.

— Какво, по дяволите, става тук?

Терон го приближи.

— Погледни се. Покрит си кой знае с какво. Рамото ти кърви като отточна канавка, а ти самият си на границата на полудяването. Дори не даде възможност на последния демон да отговори, а веднага му отряза ухото.

Зандер погледна към дърветата.

Терон издаде заповед.

— Върни се обратно в колонията, нека ти зашият рамото, измий се и се охлади, Сега от теб няма никаква полза. Няма да намериш момчето, ако не се успокоиш поне малко.

Яростта му закипя и просто преля, Зандер захвърли джипиеса и хвана Терон за дрехите на гърдите, преди останалите да могат да реагират.

— Опитай се да ме принудиш!

— Не! — Извика Терон към Титус и Церек, които възнамеряваха да издърпат Зандер. Командирът му не се опитваше да се освободи от захвата му, макар и двамата да знаеха, че Терон е по-силен от Зандер и лесно можеше да се измъкне от ръцете му. Вместо това лидерът на Аргонавтите го погледна право в очите и изрече:

— Не зная през какво преминаваш. Никой от нас не е изпитвал нещо подобно, но така не е редно, Зандер. Аз и другите само се опитваме да ти помогнем.

Челюстта на Аргонавта трепна. Той чуваше думите на Терон сякаш от тунел, но яростта му не беше изчезнала никъде. Тя искаше освобождение и продължаваше да замъглява зрението и да ръководи постъпките и мислите му.

— Не върши глупости, Зет. Трябва да се подготвим, да измислим план. Ник ще има информация къде са били последните атаки. А ти трябва да почистиш раната на рамото си, преди да се е инфектирала. Няма да можеш да намериш сина си, ако тя гангреняса.

Зандер въздъхна дълбоко веднъж, втори път и после пак, докато зрението му не започна да се прояснява.

— Ето така — похвали го Терон.

Бавно, Зет пусна дрехата на командира си и отстъпи. Но мускулите му бяха все още напрегнати и той приличаше на натегната пружина, готова всеки момент да се скъса.

Обръщайки се към останалите, Терон им заповяда:

— Церек, Трифон, Фин — погрижете се за телата. А ти Титус…

— Да, командире! — отговори той.

— Свържи се с Ник по телефона и му кажи, че ще отидем в колонията.

Когато Титус се отдалечи, за да хване сигнал с един от спътниковите телефони, които им беше дал Ник, Терон сложи ръка върху рамото на Зандер.

— Добре ли си?

Зандер погледна към ръката му, а после повдигна поглед към лицето му. Жаждата му за кръв не беше изчезнала никъде, но той знаеше, че командирът му беше прав.

— Не.

— Постъпи разумно, като остави Калия вкъщи.

В съзнанието му проблесна начина, по който Калия се разправи с баща си и целия Съвет.

— Тя ще бъде бясна.

— Но жива. — Терон погледна встрани. — Няма нужда да гледа това безобразие.

Титус отново се приближи, дръпна слушалката от ухото си, отдалечи телефона, и каза:

— Разузнавачът на Ник пътува към нас и ще ни прибере оттук след около двайсетина минути.

Терон кимна.

— Добре.

Зандер стисна челюсти и познатата всепоглъщаща ярост отново го обгърна. Да чака цели двайсет минути? А после още половин час до колонията? Кой знае колко време щеше да потрябва, докато го зашиеха и докато изготвеха план? Желанието да унищожава надделяваше над всичко, дори над разсъдъка му.

— Вземи се в ръце, Зандер — настоя Терон. Лидерът на Аргонавтите се обърна към останалите, които събираха накуп демоните на малката поляна. — Давайте да изгорим тези твари.

Зандер остана на мястото си, далеч от тях, докато те не изчистиха бойното поле. Не искаха смъртните случайно да попаднат на телата. Горещината от огъня докосна лицето и ръцете му, а ужасната воня напълни ноздрите и дробовете му. Но Аргонавтът не можеше да помръдне. Той беше правил това хиляди пъти — беше убивал и беше гледал как огънят поглъщаше останките, а димът се извиваше все по-високо и по-високо. И след това винаги беше изпитвал триумф. Сега беше останало само желанието отново да убива и яростта, която аргонавтът едва успяваше да сдържи вътре в себе си.

Рано или късно той ще се взриви и нямаше да може да направи нищо по въпроса. Оставаше само да се надява, че когато това стане, Аталанта ще се окаже бъде някъде наблизо.