Елизабет Ноутън
Свързани (17)

Глава шестнайсет

Едва Зандер влезе в стаята и сърцето на Калия се присви. Винаги увереният в себе си Пазител изглеждаше болен. Не физически, защото в този план той беше все така силен и здрав както винаги — от раните му не беше останала и следа, — а емоционално. Очите му бяха празни, а походката — отпусната. Светлите му коси бяха разрошени сякаш многократно беше прокарвал пръсти през тях. Изглеждаше така, като че ли някакъв невидим товар тегнеше върху плещите му и се разпределяше в пространство около него. Калия го усещаше с цялата си същност.

Тя никога не го беше смятала за възрастен. За обикновен човек той изглеждаше като силен и сексуален трийсет и пет годишен мъж в разцвета на силите си. Но това не беше така. Той беше навършил осемстотин двайсет и девет години. И днес, точно в този миг, сякаш всичките тези години пробягваха през буреносно сиво-сините му очи, като напомняха на всички кой беше той, какво беше направил и какво беше видял.

— Лена каза, че с теб всичко е наред.

Пулсът на Калия забърза, докато го гледаше. Беше обут с традиционните черни кожени панталони — онези, които Титус му беше донесъл тогава в пещерата. Блузата с яка и дълги ръкави подчертаваше мускулите на ръцете и гърдите му и не прикриваше единствено Аргонавтските знаци върху пръстите му. Леко наболата брада покриваше лицето му сякаш не се беше бръснал от няколко дни, а старите и едва забележимите белези върху ръцете и врата му придаваха само тайнственост и интрига.

О, Богове, той наистина беше красив. Дори с всичките белези, придобити през дългите години на сражения. Тя си спомни как го видя за пръв път. Преди почти единайсет години. Беше навършила трийсет — възрастна жена според мерките на смъртните и все още дете според арголейските. Царят я беше помолил да поеме длъжността на царски лекар; длъжност, която беше заемала майка й дълги години до смъртта си. В замъка ошашавената Калия се опитваше да си придаде вид на всезнаеща, когато по коридора се размина с Терон и Зандер, които отиваха при царя.

Тогава сърцето й замря точно така, както сега, и усети, че не може да диша. Той винаги беше имал такова въздействие върху нея. И този ефект само се засилваше все повече до онази нощ, когато той я завлече в царския кабинет и тя захвърли всичко, което знаеше за равновесието и порядъка, и се отдаде на страстта.

Зандер пъхна ръце в задните джобове на панталоните си, но не помръдна. Беше ясно, че не знае какво да каже или да направи, и в настъпилата тишина сърцето на Калия затупка като барабан. Лечителката не разбираше защо той все още беше тук, но поне едно беше ясно — Зандер усещаше вина. И тя не знаеше как да се справи с това.

— Зандер, не е необходимо да оставаш тук. Аз съм добре. Ти не си ми длъжен за нищо…

— Някога разказвал ли съм ти за майка си?

Странното изречение накара Калия да замълчи. Силата на погледа му й подсказваше, че той смята да й разкаже нещо много важно. Може би трябваше да го изслуша?

— Не — бавно отговори тя. — Не си спомням.

— Работела е в замъка. — Зандер се приближи и седна до нея на леглото като се постара да не я докосва. — Бил е дванайсети век, а тогава всичко е било малко по-различно. Архидмус е бил цар и Съветът е имал много по-голямо влияние върху монархията, отколкото сега, а и изобщо над населението като цяло. — Пазителят се наведе, постави лакти върху коленете си и отпусна глава. — Казвала се Хлоя и била учителка. Обучавала децата на царя и на няколко аристократи, работещи в замъка. Била омъжена за учен на име Аластор. Неговият по-голям брат е представял семейството в Съвета на Дванайсетте старейшини. Били са женени от няколко години, но нямали деца. И точно тогава тя срещнала в замъка моя баща, Никатор.

От начина, по който Зандер произнесе името на Аргонавта, по гърба на Калия пробяга студена тръпка. Тя знаеше, че той рядко си спомня за а̀ндраса, дал му живот; той никога не говореше за него, а тя изобщо не питаше. Сплетните за Никатор бяха добре известни в царството и на първо място именно заради тези слухове нейният баща беше против отношенията й със Зандер. Никатор напълно оправдавал името, което носел — Завоевател — по всички възможни начини. Той бил жесток воин и в живота, и в сраженията; а̀ндрас, който живеел по свои собствени закони и без угризения на съвестта вземал всичко, което пожелаел. И често със сила.

И Калия изведнъж разбра, че не е много сигурна дали иска да чуе края на тази история.

Зандер стисна пръсти и погледна надолу, но Калия беше сигурна, че воинът вижда събитията от преди няколко стотици години, а не дебелия и пухкав килим под краката им.

— Иска ми се да мисля, че всичко е било по взаимно съгласие. Че те са се видели и са почувствали влечение един към друг. — Лечителката знаеше, че той искаше да добави като нас, но Зандер не го изрече. — Но аз зная, че това не е истина. Тя е забременяла и знаейки, че Съветът ще сметне… — Пазителят преглътна трудно. Явно му беше лошо — … изнасилването й… за съпружеска измяна, а не престъпление, каквото е било в действителност, направила единственото, което сметнала за правилно. Намерила в планините вещица, която да й помогне да се избави от плода. Да се избави от мен. — Зандер протегна ръка с дланта надолу и показа древните арголейски символи на пръстите си. — Само че това не проработило. Дори тогава, в утробата на майка ми, не е могло да бъда убит.

Дишането на Калия направо спря. Тя си спомни думите му в онзи ден, когато му съобщи, че е бременна: Не убивай детето ми: Ако ти не го искаш, аз ще го взема. Но каквото и да решиш, обещай, че няма да направиш нещо непоправимо.

Той изглеждаше толкова сърдит. Толкова недоверчив. Думите му жилеха остро и макар че тази новина изплаши и нея, влюбената Калия така и не можа да разбере как той беше стигнал до изводи, които дори тя самата не беше разглеждала като възможни варианти.

— Три пъти — прошепна Зандер, докато все още гледаше ръцете си. — Тя се опитала да се избави от мен три пъти, но не се получило. — Той вдигна ръка и прокара пръст по дългия и неравен белег по врата си. — Родил съм се с него.

Стомахът на Калия се сви. Тя затвори очи, когато в паметта й като плесница изплува разговорът им в пещерата.

И коя съм аз?

Убийца!

— В края на краищата тя ме родила тайно — продължи Пазителят. — Вещицата, която бабувала при раждането ми, видяла знаците по ръцете ми и известила Аргонавтите. И макар че вината не била нейна, майка ми знаела, че Съветът ще я накаже жестоко за забранената връзка. — Той се поколеба, докато гледаше надолу към килима, но след това тихо добави: — Самоубила се седмица след раждането ми.

— О, Зандер…

Леглото проскърца и Калия отвори очи, когато усети докосването на пръстите му до скулата си. Пазителят стоеше пред нея на колене, но красивото му лице беше помрачено от безпокойство и съжаление. Сълзите, които се виждаха в очите му, едва не я пречупиха.

— Аз не знаех. Мислех, че…

Той замълча и преглътна, докато сякаш събираше мислите си. Ръката му се плъзна надолу и покри нейната, която беше върху коляното й и погледът му я последва.

— Никога не съм искал да бъда Аргонавт. Тези проклети символи цял живот са ми диктували как да живея. Служил съм с много Пазители. Някои бяха завършени негодници, като баща ми, и аз си задавах въпроса: За какво, дявол да го вземе, се сражавам? След което се появи бащата на Терон — Солон, и всичко започна да се променя. Сега служа с достойни мъже. Те не са такива като предишните Аргонавти. Дори Деметрий не е наполовина толкова лош, колкото бяха те. Когато ти ми съобщи, че си бременна, не можех просто така да зарежа Терон. Прекалено много съм му задължен. Затова те оставих. За да уредя всичко и на моето място да назначат друг. Но не се стигна дотам.

Калия се страхуваше от продължението, но трябваше да го изслуша.

— Твоят баща ме намери в замъка и ми каза, че си променила решението си и си се отправила в света на смъртните, за да прекъснеш бременността си.

Лечителката го погледна в очите и видя как той бавно поклати глава.

— Не му повярвах. Затова те проследих. Намерих болницата. Сестрата ми каза, че всичко вече е направено и че ти си си тръгнала. Записите го потвърждаваха.

— Аз никога…

— Зная — отвърна Зандер. — Сега зная. Още тогава трябваше да разбера, че ти не би направила нещо подобно, без да поговориш преди това с мен, но бях изпаднал в такъв гняв. — Той огледа стаята и прокара ръка през косите си. — Понякога яростта в мен взема връх над всичко останало. Когато ти не се върна и седмиците се превърнаха в месеци, а месеците — в години, аз най-накрая разбрах и осъзнах, че в края на краищата наистина си искала нещо друго.

През всичките тези години той беше смятал, че именно тя е скъсала с него? Макар това да не е било така.

Сълзите пареха в очите й. Сълзи, които тя отдавна смяташе за изплакани.

— Аз заминах в света на смъртните, за да спася нашето бебе, Зандер. Аз не… Аз не…

Той стисна ръката й.

— Зная.

Емоциите я погълнаха, препълниха я и стиснаха гърдите й толкова силно, че тя едва успяваше да диша. Отмести ръката му, изправи се, за да се раздвижи и да не даде възможност на болката изцяло да я завладее. Насочи се към прозореца и сложи длан върху хладната каменна стена.

— Баща ми ми разказа за срещата ви. Той твърдеше, че точно ти си изменил решението си. Не си искал да напуснеш Аргонавтите.

О, Богове, тя вярваше на баща си! Повярва на онова, което той й каза. Дори умоляваше а̀ндраса да разкаже на Зандер къде точно беше в Гърция, в случай че той осъзнаеше грешката си и пожелае нея или детето им. Не беше за учудване, че Зандер така и не дойде.

— Той винаги е бил против това да бъдем заедно — тихо произнесе Пазителят.

Да, вярно. Саймън ненавиждаше Аргонавтите от цялата си душа. Толкова силно, че тя често се чудеше откъде идваше всичката тази ненавист. И това не беше нещо в самия Зандер, а в принадлежността му към Аргонавтите и онова, което те представляваха.

— Той… — В очите й запламтя изгарящ гняв с такава сила, равна на онази, с която лъжата на баща й прониза сърцето й.

Калия усети присъствието му зад гърба си още преди Зандер да сложи длани върху ръцете й и да я обърне с лице към себе си. Но тя така и не повдигна очи. Просто не беше в състояние да види изражението в погледа му. Когато Аргонавтът я притегли към себе си, тя сложи глава върху гърдите му и дори не започна да се съпротивлява на нежните му обятия.

— Само ако знаех — емоциите го задушаваха — щях да бъда там с теб. Всяка секунда. Нищо не би ме спряло. И никой… — Той целият се напрегна. — Никой никога не би ти причинил болка.

Тя нямаше представа какво да каже. И не се съмняваше, че няма да бъде способна да разговаря за това така, както го правеше сега.

— Калия. — Пръстите му се заровиха в косата й и Зандер притегли лицето на наречената си към своето. Но не гняв беше изписан върху неговото, а съжаление. И печал. И мъка, която тя можеше да разбере. — Тея.

Името, което той й беше дал преди много години, докосна нещо дълбоко в душата й, нещо скрито от света. Богиня. Веднъж той й беше казал, че я смята за своята лична богиня.

И тя му повярва. А после го намрази. А сега… сега не знаеше какво да мисли.

Когато Зандер се наведе, за да докосне устните й със своите, Калия застина. Тя не се отдръпна и дори не осъзна дали изобщо можеше да го направи. А това, макар да беше безумие, й се струваше правилно. Двамата бяха загубили толкова много. Тя беше скърбила дълги години и досега не беше разбрала, че болката й не спираше, поради факта че никога не я беше споделяла с него.

Ръцете му се плъзнаха от косата върху раменете й и я притискаха още по-близо. Докосването на кожата му отекна в цялото й тяло. Арголейката въздъхна в устните му, отметна глава и ги разтвори.

Целувката им беше бавна и нежна. Езикът му се плъзна в устата й и бавно започна да гали нейния сякаш разполагаше с цялото време на света. Сякаш я опитваше за пръв път и се наслаждаваше на всеки миг. Калия осъзна, че му отговаря. Сложи ръце върху гърдите му, докато му даваше желаното и докато се убеждаваше, че това всъщност не е възраждане на онова, което никога не трябваше да се случва. Това беше сближаване. И взаимно утешение.

Да освободят миналото веднъж завинаги.

Устните му бавно се движеха по скулата към ухото й, а тя трепереше под топлия му дъх, който галеше кожата на врата й.

— Толкова си силна, Тея — прошепна в ухото й. — Истински боец. Когато си помисля за онова, което можеше да се случи с теб…

Думите му се завъртяха в главата й, докато тя вдишваше аромата му. А след това, сякаш открили целта си, върнаха в съзнанието й спомен от онази ловна хижа и демона, които едва не я беше убил.

Вие сте боец, както виждам.

След което последва гласът на Аталанта.

Тя е майка на момчето. Доведи я! И ако пършивецът не иска да сътрудничи, тя може да ни послужи.

Нещо отново силно стисна гърдите на Калия. Само че този път не от болка, а от изумление и лошо предчувствие. Не може да бъде…

— Какво? — попита Зандер. Той се отстрани, смръщил вежди, от което между буреносните му очи се беше образувала бръчка.

Обяснението, което й беше дал баща й след раждането, също допринесе за кашата в мислите й. Земетресението в Пелопонес. Лекарят не можа да стигне до дома им заради разрушенията. Усложненията при раждането. Тя изгуби съзнание. Мъртвородено бебе. Повторните трусове бяха толкова силни, че напълно разрушиха къщата.

Баща й и беше казал, че е имал време да вземе само нея и да я остави на безопасно място. Но не беше успял да извади телцето на сина й от разрушения дом. Тя така и не беше видяла личицето на детето им.

— Не — прошепна Калия и покри уста с ръка. Гледаше към Зандер, докато през това време всички части от главоблъсканицата се подредиха в съзнанието й.

— Калия? — Той я хвана за раменете, докато въпросите в очите му се превърнаха в страх. — Какво става?

— Аз… — Тя едва преглътна и свали ръката си. Самата тя едва вярваше в това, което се канеше да изрече. Но така или иначе, по един или друг начин, това приличаше на истина. — Мисля, че баща ми ни е излъгал. И двамата. Зандер, мисля, че синът ни може да е жив.

* * *

Макс знаеше, че Аталанта най-напред щеше да изпрати своите чудовища за него във Форт Нелсън, затова остана в гората и пресече реката надолу по течението. Неотдавна беше паднал сняг, но ръкавите на реката при Форт Нелсън все още не бяха замръзнали, макар водата да беше толкова студена, колкото в ужасната пустош на Аталанта.

Металният диск топлеше гърдите му, докато Макс се движеше, и тази топлина сякаш се вливаше във всичките му крайници.

Страхотно!

Той се измъкна от другата страна от реката и треперейки се скри сред дърветата. Не можеше да чака прекалено дълго, трябваше да се движи. И имаше минута, за да нормализира дишането си. Седна до ствола на едно дървото, притисна колене към гърдите си и обгърна краката, в опит да се стопли. От косата му капеше вода и той гледаше как капките падаха върху раменете му, а после се изпаряваха.

Шантаво!

Отмести се назад и погледна към ръцете си. Те вече бяха сухи. След това към краката си — дънките му също почти бяха изсъхнали. Дискът на гърдите му гореше, но без да изгаря кожата. Тениската му беше леко влажна, а на якето не бяха изсъхнали само ръкавите. Той протегна ръка, докосна с пръсти диска и се усмихна, разбрал, че той наистина е вълшебен.

Макс енергично се изправи на крака, макар че малко по-рано се чувстваше изтощен. След това измина пешком още един километър до магистралата и се скри в храстите край пътя, докато не видя в далечината светлините на огромен камион.

Увереността му в самия него му беше вдъхнала нов живот и той излезе на края на платното, размахал ръце.

Светлините се приближаваха. Отчитайки слоя тънък лед, който покриваше асфалта, Макс не знаеше дали огромната машина ще да успее да спре. В този момент до ушите му достигна писък на спирачки и камионът спря на пет метра от него.

Макс се затича към страната на шофьора. Стъклото бавно се спусна надолу. Мъжът присви очи, за да може да види лицето на човека, който го гледаше отдолу.

— Загубило ли си се, момче?

— Хм… — И сега какво? — Не. Не съвсем.

Мъжът сложи ръка на ръба на стъклото и се наведе, за да разгледа Макс по-добре.

— Това яке няма да те спаси от студа. Температурата пада като двайсетачки в стриптийз клуб. Откъде си, момче?

— Ъ-ъ… — Макс не можеше да назове Форт Нелсън. Замисли се за секунда какво знаеше за този район? — От Аляска.

Очите на мъжа се присвиха.

— От Аляска, а? Как се добра дотук?

— Пешком.

Мъжът отново го измери с поглед като този път го позадържа малко по-дълго върху лицето му. Косата на Макс едва не щръкна от внимателния оглед на шофьора.

— Бягаш ли от нещо?

Върху челото му избиха капчици пот.

— Не.

— Аха — недоверчиво отвърна мъжът. — Откъде ти е тази синина?

Макс прокара пръсти по лявата си скула. Току-що си беше спомнил за нападението над Зелус.

— Аз… аз не зная.

Мъжът изхъмка и най-накрая кимна към седалката до него:

— Скачай вътре!

Момчето изумено повдигна вежди. Замръзна за миг, но след това побърза да заобиколи и се изкачи по високите стъпенки. Едва влезе вътре и топлината на кабината веднага сгря последните останали замръзнали клетки в тялото му.

Шофьорът го наблюдаваше. Имаше кръгло коремче, оредяла на темето коса и ръце в мазоли, явно видели много работа. Беше на видима възраст около петдесетте.

— Казвам се Джеб. Отивам към Западното крайбрежие по заявка на една ванкувърска компания. А ти накъде си тръгнал, момче?

Макс стисна ръце върху коленете си. Не беше поглеждал чак толкова напред и не беше правил планове. Къде щеше да иде? Беше чул как Аталанта и Танатос разговаряха за някаква колония на полуарголейците на юг.

— Орегон.

— А какво има в Орегон?

Макс знаеше, че не трябва да бъде прекалено потаен. Но и не смяташе да споделя всичко.

— Имам роднини там.

Джеб отново внимателно го огледа и най-накрая каза:

— Аз отивам до базата във Ванкувър. Оттам ще взема товар и заминавам за Лас Вегас. Ако няма да ми създаваш проблеми, можеш да дойдеш с мен.

— Б-благодаря. — Макс се облегна назад, но не се отпусна. Нещо го караше да стои нащрек.

Този мъж може и да беше обикновен смъртен, но Макс отдавна се беше научил да не се доверява на никого. Джеб превключи на скорост. Двигателят изръмжа, звукът на метал изпълни кабината и огромният камион започна да набира скорост.

— Аха, и аз никога не съм харесвал своя старец. Злобен кучи син. Дяволски се надявам, че ти бягаш натам, където ще ти е по-добре, дечко.

Макс също се надяваше на това.

* * *

Едва излязоха от портала в Стражевата зала и Калия се втурна като стрела.

Зандер я хвана, но тя се изплъзна от обятията му и отново се понесе към вратата.

— По дяволите! Калия, почакай!

Двамата гвардейци, които стояха на стража до портала, си размениха многозначителни погледи. Зандер потърси дежурния Аргонавт, който се занимаваше с обучението на новобранците. Нито един от Пазителите не беше във възторг от решението на Съвета да предаде охраната на портала на своята собствена армия, но необходимостта да дундуркат новаците ги вбесяваше още повече. И Трифон, днешният „късметлия“, изглежда, беше готов да си блъска главата в стената.

— Зандер? Какво, по…

Зандер игнорира въпроса му и тръгна към вратата.

— Намери Терон и останалите и ги доведи в Арголион — извика той.

Трифон смръщи светлите си вежди и се изправи от стола.

— Защо, в името на Хадес, искаш да видиш Съвета?

— Просто го направи!

И Зандер побягна към изхода. Подмина няколко постройки и спря на тротоара. Тайрънс проблясваше в лъчите на слънцето. Освежаващият ветрец докосна лицето му, докато той се оглеждаше за Калия по оживената улица, но не я видя никъде. Затвори очи и си представи Арголион — древната сграда, в която се провеждаха събранията и в която се намираха кабинетите на членовете на Съвета. За броени секунди се пренесе на стълбите на огромното здание и се втурна вътре.

Около централния коридор се извисяваха редици от колони. Пазителят не видя Калия в главното фоайе и затова се насочи към главната зала, молейки се точно сега там да не тече съвещание. Мраморният под блестеше под краката му, а Зандер се проклинаше, че не го беше планирал по-добре.

Сви зад ъгъла и едва тогава я видя. Калия тъкмо се канеше да отвори двукрилата врата, която водеше към залата на Съвета.

— Калия! Почакай!

Тя се обърна и го погледна. Страданието в очите й просто го убиваше.

— Аз трябва да видя баща си.

Зандер я хвана за ръката и нежно обърна лицето й към себе си.

— Може да имат съвещание. Почакай, докато дойде Терон, а след това ще го попитаме двамата. Той…

— Не ме интересува, Зандер! Десет години. Минаха десет години!

Арголейката отвори вратата, преди да успее да я спре, промуши се под ръката му и влезе вътре.

Той се опита да я хване, но не успя. Всички звуци замлъкнаха, когато влезе вътре след нея.

Дванайсетте членове на Съвета седяха в кръг на столовете си с високи облегалки около Великия символ Алфа, издълбан в средата на залата върху мраморния под. Зад кръга, на извисен трон седеше Изадора — представителката на царското семейство и следеше процеса. Вдясно от нея седеше Кейси, а от двете страни на сестрите имаше въоръжена охрана.

Всички погледи се обърнаха към тях. Напрежението сякаш пронизваше въздуха като с нож. Зандер бързо огледа стаята и видя още двама, трима… петима стражи на изходите, разположени около кръга на колоните.

Ската! Трябваше да изчакат Терон и останалите.

— Защо ни обезпокоихте? — намръщено попита Люциан, Глава на Съвета, докато ставаше от мястото си. Ромпата — традиционното червено одеяние, което обличаше всеки член на заседание — красиво се диплеше около краката му.

— Трябва да говоря с баща си! — заяви Калия впила поглед в родителя си, който седеше вдясно от Люциан.

— Калия? — Баща й се изправи и се опита да я успокои. — Това е неуместно.

— Ти ме излъга — изрече тя.

Раменете на баща й се напрегнаха. Зандер видя как Люциан хвърли въпросителен поглед към Саймън. С крайчеца на очите си успя да забележи как Лукас, синът на а̀ндраса и мъжът, за когото бащата на Калия я беше сгодил още като дете, се изправи от стола до стената в далечния край на залата.

О, да, това беше истинска катастрофа. Всички действащи лица бяха тук и съдейки по сгъстяващото се в стаята напрежение, Зандер предполагаше, че в скоро време щеше да стане още по-зле. Той можеше да поеме трима стражи и да защити Калия. Но не и седем. И определено не пред дванайсет чифта очи, втренчени в него.

— Калия — прошепна той, пристъпи напред и я хвана за ръката.

Тя се изтръгна от хватката му и влезе в кръга, заставайки в самия център на Великия печат Алфа.

— Ти каза, че Зандер ме е захвърлил, а това не е вярно.

— Калия. — Погледът на баща й се премести от Зандер към нея и обратно. — Това наистина е неуместно.

Тя не обърна внимание на думите му, а продължи напред, докато не се озова на няколко сантиметра от него. И макар Зандер да се засегна от това, че тя не го послуша, а продължи, без да се замисля, една малка част от него не можа да не се възхити на силата и смелостта й. Тя беше обкръжена от дванайсет а̀ндраси, дванайсет могъщи политици от тяхното общество и тяхната стража. Тези, които завинаги я бяха белязали със своя извратен ритуал на пречистване и имаха властта да разрушат кариерата й и всичко онова, което беше постигнала за тези години. И въпреки всичко тя не отстъпваше.

— Казал си му, че не желая да го виждам повече — каза тя на баща си — но и за това също си го излъгал. Ти знаеш, че заради него бих оставила всичко.

Зандер почувства болка в гърдите си от откровенията й, но вниманието му беше привлечено от това, как в другия край на стаята се напрегна Лукас. И му се стори, че освен него, никой друг не го забеляза. Погледите на всички бяха обърнати към Калия.

— За какво още си ме лъгал? — попита тя. — Какво още криеш от мен през всичките тези години?

— Калия — прошепна баща й и протегна ръка към нея.

Зандер се напрегна, готов да се намеси, но тя се отдръпна и развълнуваният Саймън отпусна ръка.

— Очевидно, ти сега не можеш да съобразяваш добре, затова говориш така. Мисля, че трябва да отидеш в клиниката си и…

— Нека говори — изрече Терон от прага.

Всички от Съвета вкупом се обърнаха към вратата, където стоеше потомъкът на Херкулес в обкръжението на останалите Аргонавти. Липсваше единствено Деметрий.

Зандер въздъхна облекчено, обърна се, влезе в кръга и застана зад гърба на Калия. Саймън премести поглед от нея към него и обратно, след което се обърна към Люциан. Напрежението в момента ясно се отразяваше в очите му.

— Лорд Люциан, поднасям ви извиненията си за това, че моята дъщеря ни обезпокои. Мога ли да помоля Съвета да обяви почивка, докато не се разбера с това… нарушение?

В нефритенозелените очи на стисналия зъби Глава на Съвета проблясваше раздразнение.

— Така да бъде! Заседанието се отлага за утре.

В залата се дочуха приглушени гласове, когато останалите десет членове на Съвета се изправиха и приготвиха да тръгнат, като не спираха да хвърлят въпросителни погледи към Калия, Зандер и Аргонавтите. Но Люциан не помръдна от мястото си. Също както Кейси и Изадора, присъединила се към сестра си в кръга. С периферното си зрение Зандер забеляза как Лукас се изправи до баща си.

Глупак! Идиотът трябваше отдавна да се разкара.

— Калия — започна да я увещава баща й, когато другите си тръгнаха. — Това е напълно неуместно. Аз не смятам…

— Искам да знам какво се случи в Гърция — настоя тя, надвиснала над него. — И за какво още си ме лъгал. Какво си направил с моето дете?

Изадора въздъхна и закри с ръка уста, но Зандер ни най-малко не се развълнува от състоянието на принцесата в този момент. Разширилите се внезапно очи и пребледнялото лице на Саймън оживиха в паметта му скорошен разговор.

Нищо не е такова, каквото изглежда, Пазителю. Паяжината на лъжата обвива в пъти по-здраво, когато се касае за онези, на които се доверяваме най-много.

— Какво е станало с него? — настоя Калия. — Какво се е случило с моя син?

Изпълнените с ужас очи на Саймън се преместиха от Калия към Аргонавтите, изправени до вратата, след което най-накрая се спряха върху Зандер. Той не чуваше Люциан, който с шепот го засипваше с въпроси. Върху челото му изби пот, след което а̀ндрасът започна да трепери.

— Нека тя да излезе — настоя Саймън.

— Какво? — Калия се обърна към Зандер, а после отново към баща си. — Аз няма да ходя никъде. Ако мислиш, че след всичкото това време аз…

— Аз ще ти разкажа — обърна се Саймън към Зандер, без да обръща внимание на Калия. — Но не и на нея. На нея не мога.

— Саймън — просъска Люциан. — На теб ти е забранено да говориш!

Познатият шум в кръвта на Зандер го предупреди, че няма да чуе нищо хубаво. Но Пазителят го заглуши и застана между Калия и баща й, преди тя да успее да се нахвърли върху него.

— Зандер, махни се от мен.

Той я хвана за ръцете.

— Изчакай отвън.

— За нищо на света!

— Аз няма да скрия нищо от теб — прошепна той. — Обещавам! Но по някаква причина той няма да ни разкаже истината, докато ти си тук. Трябва да излезеш.

Калия застина, докато го пронизваше с поглед. В последвалата тишина връзката, която винаги беше съществувала между тях, избухна дълбоко в душата му. Помежду им имаше цял океан от болка и лъжи, но този път трябваше да го прекосят заедно. Тя трябваше да му се довери.

Лечителката стисна зъби, но се отпусна.

— Ако ти също ме излъжеш…

— Няма да те излъжа — тихо отвърна той. Надяваше се тя да е усетила искреността в думите му.

Зандер дочака кимването й и погледна към Кейси през рамо. Дъщерята на царя, полуарголейката, без бавене излезе напред и побърза към Калия.

— Ще почакаме навън.

Лечителката направи крачка към вратата.

— Калия?

Тя застина на място, вгледана в Зандер. И за пръв път от толкова много години той ясно видя всичко в теменужените й очи. Видя всичко, което тя означаваше за него и всичко, което беше сега. Видя всичко, което той направи преди, по време и след тяхната връзка, както и онова, което толкова силно искаше да промени. Зандер видя… душата си; толкова ясно, сякаш гледаше навътре в себе си. Видя живота си. Който завършваше не така, както си мислеше след разговора с Лахезис на онази скала, а продължаваше чрез нея, заради нея, с нея.

— Обещавам — повтори той.

Калия въздъхна дълбоко. След това се обърна и пресече кръга по посока на вратата.

Болка прониза гърдите на Зандер, докато я гледаше. Болка и отново събудилият се у него гняв заради това, че дори сега му се налагаше да крие истината. Но това нямаше да продължи дълго.

След като Аргонавтът дочу звука на затварящата се врата, се обърна и погледна бащата на Калия. И макар че не го искаше, все пак обузда яростта си — беше наясно, че с нея няма да постигне нищо. Чу как останалите Аргонавти, начело с Терон, застанаха зад гърба му.

— Повече никакви лъжи — каза той на Саймън. — Този път ще кажеш истината. Какво си направил с моя син?

Саймън хвърли виновен поглед към Люциан, след което заговори. Зандер никога през живота си не беше очаквал да чуе онова, което излезе от устата на съветника. Той направо обезумя и яростта му се отприщи още преди Саймън да успее да спре, за да си поеме дъх.