Елизабет Ноутън
Свързани (15)

Глава четиринайсет

— Той не е съвсем болен.

— Какво означава „не е съвсем болен“? Изглежда така, сякаш всеки момент ще гушне букета.

Гласовете достигаха до ушите на Зандер и сякаш го издърпваха от задушаващата го обвивка на тъмнината. А той се усещаше така, сякаш си пробиваше път през гъста, водна мъгла, която изобщо не искаше да се разсейва и която обвиваше разума и зрението му.

Жената заговори отново.

— Физически с него всичко е наред. Аз не мога да открия причина за онова, което би обяснило влошаването на здравето му. Но едно ще ви кажа: всеки път, когато нейните жизнени показатели падат, при него се появява аналогична реакция.

— Какво имаш предвид? — попита я мъжки, нисък и непознат глас.

— Имам предвид, че двамата са свързани. — Последва въздишка. — Никога не съм виждала нещо подобно. Това, което правим на нея влияе върху него, а не обратното.

Зандер се опита да се вслуша през мъглата.

— Тоест, ние не можем да направим за него нищо? — попита мъжът, когото Зандер беше чувал и по-рано. Но къде? Опита се да си спомни, но не успя. И защо главата му сякаш не работеше?

— Ето за това говоря. Трябва да се съсредоточим върху нея — настояваше жената.

— Тогава се захващайте за работа, дявол да го вземе — отново се разнесе познатият глас.

— Стараем се — с раздразнение отвърна тя. — Проблемът е в това, че вие не ме слушате: убиват я не раните.

— А какво тогава? — попита друга жена. Нея той също познаваше отнякъде. Тя съхраняваше хладнокръвието си на фона на общото раздразнение. Зандер се постара да отвори очи, за да разбере какво проблясваше някъде в края на съзнанието му. Макар че дори с присвити очи виждаше всичко като на некачествена лента.

— У нея няма останала воля за живот.

— Ската!

Този глас беше от ясен по-ясен. Зандер навсякъде би познал Терон.

Обърна се настрани и седна със стон като се опита да игнорира болката, пронизала цялото му тяло. Твърдата повърхност под него напомняше повече за носилка, отколкото за болничен креват. Огледа се и докато зрението му ту се появяваше, ту изчезваше, успя да види бели стени, бинтове и лейкопласт на дългата етажерка вдясно. Явно се намираше в някакво лечебно заведение.

В колонията на мизосите. Значи, Титус все пак беше успял да ги препрати с Калия насам.

От всички страни към него нахлуха откъслечни спомени от онова, което се беше случило в пещерата и в хижата. Калия. Аргонавтът свали крака на пода и една не падна. Опря се с ръка на леглото зад себе си и след като си възстанови равновесието, бавно последва звуците на гласовете напред по коридора.

Проклятие! Такава слабост не беше чувствал никога през живота си. Прекосяването на стаята беше подобно на изкачването на планината Олимп.

Зандер търпеше болката и скърцаше със зъби. Зави зад ъгъла, погледна към края на дългия и тесен коридор и разбра, че не греши. Беседваха няколко арголейци — Терон, Кейси, Ник и жена в синьо медицинско облекло, която държеше нещо в ръка.

— Зандер, о, Боже мой! Трябва да лежиш.

Кейси изтича към него и се опита да го подкрепи като го хване за кръста, но той я спря и опря ръка на стената над главата й.

Не обърна внимание на царската дъщеря, която беше обречена никога да не управлява, само защото майка й беше смъртна, а погледна към Терон.

— Къде е Калия?

— Под наблюдение е — отвърна лекарката вместо Терон.

Непознатата полуарголейка беше средна на ръст и килограми. Черните й коси бяха стегнати в опашка, а на неприветливото й лице беше изписано „не си играй с мен“. И съдейки по намръщеното й изражение, лекарката изобщо не беше във възторг от него.

Зандер погледна над главата й към Ник, който стоеше до нея. Ако се съдеше по вида му, командирът на колонията имаше зловеща мигрена, голяма колкото планината Ръшмор. Добре дошъл в шибания клуб! Ник превъзхождаше лекарката както по размери, така и по увереност.

— Искам да я видя.

— Зандер, това не е добра идея — отвърна Кейси и сложи ръка на рамото му.

Той погледна към жената на Терон, смръщи вежди и усети някакво странно чувство в гърдите. Те криеха нещо.

— Защо не?

Терон се изправи до стената, на която се беше подпрял, и се приближи към Кейси.

— Защото й е лошо. А и ти не си здрав. И изобщо няма да можеш…

Зандер погледна към Терон и в главата му звъннаха тревожни звънчета. Какво правеше тук командирът му?

Ако Титус се беше върнал в Арголея за него и Кейси, значи нещо не беше наред. Защото сега царската дъщеря се стремеше да стои по-близо до замъка заради Изадора.

— Не ми пудри мозъка, Терон. Тя събуди ли се? Колко време мина?

Командирът въздъхна.

— Четиресет и осем часа.

Зандер погледна към лечителката, а след това отново към Терон. Беше наясно, че в очите му гори гняв, но този факт изобщо не го обезпокои.

— Цели две денонощия? Защо, да го вземат дяволите, не сте я отвели обратно в Арголея, след като тук не са способни да направят нещо?

— Следи за езика си, герой! — проръмжа Ник от другия край на тесния коридор. Зандер също изръмжа към лидера на мизосите.

— Не го ядосвай, ти също видя белезите — измърмори лекарката.

— За какво, по дяволите, мрънка тя там? — и Зандер й хвърли раздразнен поглед. — И коя си ти изобщо, Хадес да те вземе?

— Лена е една от най-добрите ни лечителки. Затова престани да я нагрубяваш, иначе аз сам ще те върна в леглото — поясни Ник, докато отделяше рамене от стената зад Лена.

Зандер стисна зъби от усещането за познатата ярост. Единственото, което не му разрешаваше да излезе извън кожата си, беше Терон, чиято длан се опираше в гърдите му.

— Достатъчно! Всички се успокойте за няколко минути! — заповяда им Терон, след което се обърна към Лена: — И престани да говориш язвително. Разкажи му онова, което каза и на нас.

Жената тежко въздъхна и неохотно отвърна:

— Знаете ли нещо за демоническата отрова?

— Демоническа какво?

— Отрова — повтори тя по-силно и отново предизвика Зандер с такъв поглед, че той се замисли какво, по дяволите, й беше направил? Сто процента беше сигурен, че току-що се бяха запознали.

— Ноктите на архидемона са пълни с отрова. Дори раните да се затворят, отровата унищожава клетките на здравата тъкан. Ако попадне в кръвообращението, същото става и с органите, само че не толкова бързо.

— За какво говориш? — попита Зандер.

— Тя казва, че Калия е заразена, Зандер — поясни Терон. — Титус ни разказа за събитията в онази хижа. Аталанта е затворила раните на Калия, но отровата е останала вътре.

Зандер поред изгледа всички, докато се опитваше да разбере какво му бяха казали току-що.

— Мен са ме хапали и драли. Всички хранители са били ранявани. Ти…

— Никога не те е ранявал архидемон — възрази му Терон.

— Най-вероятно никой от вас не се е сражавал с архидемон — намеси се и Ник. Зандер забеляза намръщената гримаса на събеседника си и усети тревога. — Архидемоните обикновено не се сражават, а командват. Ние сме виждали нещо подобно. Моите разузнавачи са намирали жертви с такива инфектирани рани, които описа Лена. Не знаехме на какво се дължат, докато не попаднахме на жива жена, с такава рана на крака.

Лена погледна надолу към своите и стисна зъби така, сякаш беше чувала тази история и преди. Зандер успя да забележи отвращението й, както и това, че лечителката избягваше да ги гледа в очите.

Ник продължи:

— Тя беше бременна и изпитваше силни болки. Бяха я насилвали нееднократно. — Кейси ахна, а Ник прокара ръка по челото си, сякаш му се гадеше дори от самия спомен. — Опитахме се да й помогнем, но тя не ни позволи. Молеше ни да я убием…

Когато стана ясно, че Ник няма да продължи, Лена довърши:

— Това, което ние можем да твърдим със сигурност, е, че само архидемоните са способни да се размножават. Изглежда те използват тази отрова, за да обездвижат жертвите си и удължат живота им достатъчно, докато родят.

— Боже милостиви! — прошепна Кейси, закривайки уста с ръка. Терон я прегърна и я притегли към себе си.

— Бременността от демоническо семе преминава с ускорени темпове — продължи Лена. — Месец, може би два. Не сме сигурни. Не сме успели да го изучим.

— Да го изучите? — изръмжа Зандер. — Като научен експеримент? — Той отново си спомни за Калия и за това как лежеше на масата пред Аталанта.

— Намерихме едно такова бебе — каза Ник. Той предупредително изръмжа към Аргонавта, след което се съсредоточи върху Терон. — Мъртво. Тялото му беше човешко, но нещо в очите му не беше наред. И във вътрешните органи…

— Когато му направихме аутопсия — прекъсна го Лена — открихме, че бебето изобщо не е като нас. Шесткамерно сърце, три бели дроба, два броя черен. Представете си раса от полудемони, живеещи сред нас. Това ще е…

— Съвършено ново оръжие — завърши вместо нея Терон и стисна зъби.

Зандер едва чуваше думите им. Стомахът му се преобърна, когато си спомни Калия в кръв и синини. Чуваше виковете й в онази хижа, преди да успеят да стигнат. Аргонавтът стовари юмрука си в стената в опит да се съсредоточи и да не се разпадне на парчета тук и сега.

— Тя… Нея…? — О, Богове, той дори не можеше да довърши предположението си.

— Не — бързо отговори Лена. — По нея няма никакви признаци на насилие. Мислим, че сте се появили веднага, след като демонът я е заразил. Другият Аргонавт обясни, че сте станали свидетели на борбата между Аталанта и архидемона й. Може би демонът е възнамерявал да я осемени, докато царицата му е имала други планове? Трудно е да се твърди със сигурност.

Зандер беше обхванат от облекчение, но то изчезна също толкова бързо, както се беше появило. Той игнорира мрънкането на лечителката полуарголейка.

— Какво направихте с другите? С тези, които бяха заразени?

— Нищо.

— Защо?

— Защото всички умряха, герой — отвърна Ник.

Зандер бегло погледна към Терон, който притискаше Кейси към себе си. В очите й блестяха сълзи, а върху лицето на командира му беше изписано съчувствие.

— Не! — Зандер се обърна с гръб към Терон и отново погледна към лечителката. Паниката и тревогата се надбягваха във вените му. — Трябва да има още нещо, което да можем да направим.

Лена въздъхна и отпусна ръце:

— Аз нищо не мога…

— Зандер — предупреди го Терон и го докосна по ръката.

Аргонавтът я отърси от себе си. По дяволите всичко! Всички се държаха така, сякаш това беше загубена кауза, а това просто нямаше как да стане.

— Калия е лечителка.

— Също като мен — отбеляза Лена. От досада гласът й беше станал по-висок. — Но това няма значение. Тя не е способна да се изцели сама, а моите сили не са достатъчни.

Това имаше значение. Важна беше само Калия. Зандер стисна клепачи, докато в главата му се гонеха всякакви мисли. Спомените за последните му дни с Калия преминаха пред очите му като на филм. Как тя се грижеше за него, как обгръщаше тялото му в пещерата и го топлеше със своето, как го съблазняваше с присъствието си. Причини му болка. И потокът от несвързаните му мисли спря точно на този момент. И върху онова, което тя направи с него. И на онова, което почти успя да причини на демона в хижата.

Зандер отвори очи.

— Тя може да предава способностите си.

— Какво? И откъде знаеш? — попита го Лена.

Откъде ли? Беше видял със собствените си очи. И го беше почувствал с цялото си тяло.

— Защото тя ми показа. Нейните способности позволяват да изтегли болката и болестта от тялото, но те също така позволяват и да ги хвърли обратно. Тя може да се възползва от това. С помощта на своите способности ти ще можеш да вземеш под контрол силите й и да отстраниш отровата.

Пламъчета светнаха в светлокафявите очи на Лена.

— Теоретично това е възможно. Но как да ги активизирам? Тя трябва добре да избутва инфекцията, за да мога аз да отстранявам отровата. А Калия е в безсъзнание. Сега сме я натъпкали с успокоителни, но и без лекарства тя не се е връщала в съзнание.

— Престанете да й давате лекарства и аз ще мога да помогна — каза Зандер.

— Ти ли? — с презрение попита Лена. — Ти едва стоиш на краката си.

Зандер отстъпи от стената, олюля се, но успя да се задържи. Във вените му пулсираше решителност, която му даваше необходимите сили, за да постигне целта си.

— Добре съм!

Лена поклати глава и престана изобщо да крие презрението си. Лечителката кръстоса ръце върху гърдите си. В едната все още държеше медицинския картон.

— Не ми пука, ако изгубиш съзнание, Аргонавт. Но ми е любопитно защо точно ти, от всички, си способен да активизираш способностите й?

— Тя трябва добре да се ядоса.

Лена присви очи.

— Нима?

— Лена — предупреждаващо прошепна Ник.

Тя отмахна ръката му с едно движение на китката си, без да сваля очи от Зандер.

— И предполагам, че ти си единственият човек в целия свят, на когото тя има право да се ядосва.

Зандер най-накрая осъзна, че дребната полуарголейка се опитваше сериозно да го засегне. Не знаеше защо, но и в момента не му пукаше особено. Сега важното беше да достигне до Калия и да й окаже така необходимата помощ.

— Да, точно така е. Никой друг не може да я ядоса по-добре от мен. Така че, ще се заемем ли с това, или няма?

Лена присви очи и стисна зъби. Зандер беше сигурен, че тя направо скърцаше с тях.

— Да, ще се заемем с това. Но, запомни едно, Аргонавт. Когато тя се събуди, няма да ходи никъде с теб. — Тя прониза с поглед и Терон. — С никого от вас.

Озадаченият Зандер погледна към командира си, който беше пуснал жена си и сега стоеше редом с него сякаш в опит да го защити.

— Лена, това не ни касае — решително отсече Ник.

— Още по-зле — изрече жената през рамо. — Сама ще се заема с това. Аз видях белезите по гърба й и зная какво означават те. И аз ли точно да не зная, че значението им е ясно за всички?

— Белези? — повтори Кейси. — Какви белези?

Лена обърна горящия си поглед към нея.

— Които е получила в наказание.

— В наказание? — Зандер се намръщи. Той нямаше спомен за никакви белези. Кожата на Калия беше гладка и копринена.

— Ник, обуздай лечителката си — заплашително промърмори Терон.

— Аз не принадлежа към вашия свят, Аргонавт — изстреля Лена, която Ник не успя да спре. — И никой не може да ме обуздава. — Тя се обърна към Кейси. — Твоят Аргонавт разказвал ли ти е как се отнасят към жените си в своя свят?

— Лена…

— Трябва да знаеш, след като сега живееш там — не млъкваше тя, без да обръща внимание на думите на Ник.

— Ник… — започна Терон.

— Лена има право да се изкаже, герой.

Обстановката се нажежи от тестостерон. Ник застана точно зад Лена и всички забелязаха, че я защитаваше.

— Особено за този случай. И двамата знаем, че тя е права.

— За какво говорят всички? — попита Кейси.

Тя внимателно ги огледа един по един с все същото неразбиране, което изпълваше и Зандер до дълбините на душата му.

Лена самодоволно продължи:

— Мъжете в техния свят… — и тя показа с кимване към Терон и Зандер — правят всичко, което пожелаят. А за жените има съвсем други закони.

— Терон, за какво говори тя — внимателно запита Кейси, загледана в мъжа си.

Потомъкът на Херкулес стисна зъби, докато гледаше към лечителката.

— Това е остаряла традиция, която вече не се спазва. Церемонията по пречистване не е провеждана от много години.

Церемония по пречистване?

Кръвта на Зандер се отдръпна от лицето му.

— Кажи това на жената в онази стая с белезите от камшик.

Кейси ахна.

Лена с вълнение пристъпи към Зандер.

— Не ми пука, ако тя ти е била невярна или те е унизила пред цялото царство. Нито една жена не заслужава бой с камшик сякаш е куче. Нито за изневярата, нито за нещо още по-свято, като раждането на дете. Аз ще ти помогна да я спасиш, но след това ти никога повече няма да я докоснеш.

В коридора стана шумно, докато Зандер гледаше как лечителката се отдалечава и изчезва зад една врата. И едва чуваше споровете около себе си, защото кръвта изведнъж забуча в ушите му. Спомни си какво му каза Калия в пещерата — макар тогава да го сметна за лъжа. А сега чуваше само него:

Аз бях в период на пречистване последните десет години.

Не! Не, не, не…

Догади му се. Коридорът около него се завъртя. Трябваше му въздух и то по-бързо. Обърна се, прокара ръка по стената, но не усещаше нито метал, нито камък. След което сграбчи първата попаднала му ръка.

— Въздух. Повърхност. Сега.

Всичко наоколо замълчаха и Зандер усети как Терон хваща ръката му.

— Зандер! Пребледнял си. Ти…

— Въздух! — изкрещя Зандер. Нима не виждаха, че се задушаваше?

— Ник? — бързо извика Терон.

— В края на коридора. Там има стълба, която ще те изведе на повърхността на колонията. Но…

Зандер не изчака продължението. Чувстваше се слаб и му ставаше все по-зле, но краката му се движеха толкова бързо сякаш животът му зависеше от тях.

По някакъв начин успя да се добере до дъното на коридора, отвори тежката врата и излезе на края на неголяма каменна площадка.

Вратата зад гърба му се затвори. Зандер се опитваше да вкара въздух в присвитите си гърди. Камъчетата проскърцаха под краката му и няколко от тях се изтърколиха до ръба и полетяха към земята, която се намираше на повече от хиляда метра под него. Долу течеше река, която се извиваше като змия. Вдясно и пред него се извисяваха хълмове, покрити с плътни храсти и острите върхове на елите. Но Зандер не забелязваше тази красота. Той просто не виждаше нищо. Спомняше си лицето на Калия, чуваше виковете й и усещаше болката й.

О, Богове, какво направи?

Зандер се свлече на колене, без да вижда нищо около себе си.

Камъчета и клонки нараниха коленете и босите му стъпала. Той едва обърна внимание на болката и натъртването, защото разумът му беше далеч оттук, десет години назад.

— Проклета Хера!

Гласът на възрастната жена изобщо не учуди Зандер. В тази минута нищо от безкрайно дългия му живот не беше по-важно от ужасната му грешка. Той обърна глава и погледна към натрупаната купчина камъни, върху които седеше крехка жена във въздушнобяла рокля и гледаше към него. Белите й коси рязко контрастираха с набръчканата, сияеща кожа. Старицата излъчваше сила и властност, които Зандер забеляза и на секундата я разпозна.

— Лахезис!

Тя повдигна вежди.

— И защо, в името на Хадес, не смяташ, че съм Атропос?

Той погледна към дребните камъчета пред себе си, докато се опитваше да диша през болката, която го разкъсваше на части.

— Атропос не би хабила времето си за мен.

— И защо не?

Зандер не отговори. Съзнанието му бушуваше, извиваше се и преиграваше всички разговори от онези дни, когато Калия му каза за бременността си.

— Защото си безсмъртен ли? — попита мойрата.

Настъпи мълчание и на него за секунда му се стори, че има халюцинации. След което Лахезис тихо каза:

— Това не е така, Пазителю!

Плъзна се по камъните и застана пред него. Яркорозовите й пантофи се подаваха изпод развяващата се рокля и изглеждаха едновременно и реално, и смешно. Точно както и животът му.

— Ти си прав, аз не мога да прережа нишката на живота ти, а мога само да я плета. И дори аз не зная колко време ти е отредено. Продължителността на живота ти зависи от две неща: от твоята наречена и от това какво ще направиш сега.

Зандер бавно повдигна глава и когато думите на мойрата достигнаха до него, всички парченца от пъзела се подредиха в главата му. Той нямаше да умре в онази пещера. Сигурно щеше да остане парализиран, ако Калия не беше извадила куршума, но дори когато се върна в съзнание знаеше, че тялото му се опитваше да се излекува. Единственият път, ако не считаше днес, когато Аргонавтът беше почувствал наближаването на смъртта, се беше случил преди десет години. Когато беше сам. Вкъщи. Цял и невредим. А Калия е била в света на смъртните.

— Тя е моята ахилесова пета… — пошепна Зандер.

Лахезис застана пред него на колене и макар че не го докосваше, той усещаше топлината от дланта й върху лицето си.

— Сърцето не е слабост, Пазителю, а подарък. Благословение, което не е дори по силата на Хера да ти отнеме.

Той стисна очи от болка. Толкова болка. И всичката заради него.

— Аз… й причиних болка.

— Да — тихо отвърна Лахезис.

— Като си помисля през какво е преминала…

— Тя не се предава. И е по-силна, отколкото мисли баща й. В нея има още скрити способности. Не всичко на света е черно и бяло. Понякога животът е невъзможен без болка.

При споменаването на бащата на Калия, гневът отново се надигна в гърдите му. Той повдигна глава.

— Защо не дойде при мен по-рано? Защо сега, след десет години, когато тя умира?

Лахезис въздъхна и макар че мойрата беше направо миниатюрна спрямо него сякаш се извисяваше над Аргонавта.

— Работата не е в това, Пазителю.

— А в какво?

— Аз не ти казвам нищо ново. Мога единствено да ти предоставя избор. Нищо в живота не остава неизвестно. Пътят, по който ще тръгне животът ти, зависи от този избор.

— И колко са вариантите? — попита Зандер. Той се изправи и показа към купчината камъни зад себе си и към тайния вход към колонията — дори не беше сигурен, че ще може да намери сам вратата. — Тя… умира там заради мен. Всичко е заради… мен.

Той въздъхна и заедно с въздуха изчезна и адреналина му. Макар Зандер да се съпротивляваше с всички сили, нямаше да може да направи нищо, а още по-малко да предотврати случилото се.

— Да — прошепна Лахезис и направи крачка напред. — Ако можех, бих отнела болката ти. Но това не е по силите ми. — Мойрата го прегърна, макар Зандер да не усети нищо, и го принуди да седне на твърдата земя. — Използвай го, Зандер, както и това, което търсеше през всичките тези осем века. Дай й причина, за да живее. Твоят живот и нейният не свършват дотук, освен ако ти не оставиш всичко на самотек.

Зандер се втренчи в края на пропастта и каньона под него. Преди няколко дни той стоеше точно така на края на пропастта и желаеше смъртта. А сега? Сега това не касаеше само него. Не му пукаше за смъртта, но не можеше да позволи на Калия да умре. Само ако знаеше през какво беше преминала тя заради него…

Той отново погледна към Лахезис. Въпросите и подозренията, в които трябваше да се увери, изпълниха съзнанието му.

— Тя е родила син?

— Да.

— И баща й е знаел?

— Да.

— И през всичките тези години никой не ми каза нито дума?

Зандер видя изписаната тревога върху лицето на мойрата.

— Нищо не е такова, каквото изглежда, Пазителю. Паяжината на лъжата обвива в пъти по-здраво, когато се касае за онези, на които се доверяваме най-много.

Той присви очи, дочул странните думи.

— Истината ще се открие с течение на времето. Но ти трябва първо да излекуваш Калия.

Аргонавтът дълбоко въздъхна, разбрал, че мойрата беше права. С помощта на Лена, той щеше да успее. Щеше да ядоса Калия така, че тя да пренесе способностите си и да започне да се бори с инфекцията. Поне може да направи нещо в тази ужасна ситуация. А след това…

— След това няма никаква гаранция — Лахезис висеше и трепкаше над камъка, върху който преди това седеше. Зад нея излизаше странно сияние и богинята малко по малко се разсейваше.

— Почакай! — помоли той и протегна ръка.

— Нишката е тънка, воин. — Лахезис изчезваше направо пред очите му. — А твоята е свързана с нея. Калия отслабва с всеки изминал час. Бъдещето зависи от настоящето. И преди всичко да приключи, не забравяй, че само тя има значение.

След което изчезна.