Елизабет Ноутън
Свързани (14)

Глава тринайсет

Зандер се изправи на ръце и колене и въздъхна дълбоко. Беше напълно сигурен, че този път ще може да го направи, без това да…

Не, ето че отново го връхлетя. Главата му се замая като след грандиозен запой. Проклятие! Какво, по дяволите, му направи Калия? Тя беше лечителка, мамка му!

Ехото от нечии тежки стъпки се разнесе в дългия тунел. За секунда Зандер задържа дишането си и се вслуша, но после въздъхна облекчено, когато разпозна новодошлия.

Титус!

Неговата походка Зандер би разпознал навсякъде. Бяха прекарали заедно достатъчно време, пътешествайки по света в лов на демони, затова можеше да разпознае стъпките му. И беше прав — предшестващата го струя въздух донесе ароматите на бор и свежа кръв, след което се дочу и тежкото дишане на събрата му.

— Калия? Върнах се!

Зандер се измести, за да се удържи на крака, но не повдигна глава. Богове, само да му паднеше…

— Зет — удивено изрече Титус, показал се зад ъгъла. — Ти си станал?

Зандер разглеждаше камъните на нивото на очите си и се опитваше да натика някъде по-дълбоко проклетата си мигрена.

Титус изхъмка:

— Не бих казал, че си добре. Братко, все още изглеждаш зле.

— Добре съм.

— О, да, личи се — и Титус отново се усмихна. — И между другото, ти си гол.

Зандер искаше да направи неприличен жест, но за това щяха да са му нужни прекалено много усилия.

Титус се придвижи по камъните вляво от него.

— Къде е Калия?

— Замина.

— Замина? Къде е заминала?

— Мисля, далеч оттук.

— Далеч оттук? Какво, по дяволите, се е случило?

— Нищо.

Зандер рязко се изправи на крака — явно раздразнението му беше придало сила. О, мамка му, едва успя да изрече той, преди злощастната пещера отново да се завърти пред очите му. Аргонавтът опря ръка в скалата, за да се задържи.

— Проклятие, това изобщо не е твоя работа.

— Поне ми кажи, че си я изпратил вкъщи.

Когато Зандер не отговори, Титус добави:

— Зандер, кажи ми, че си открил този шибан портал и си я изпратил обратно в Арголея.

— Бих могъл — промърмори той. — Но тя не ми даде такава възможност.

— Хадес да го вземе! — въздъхна Титус. — Ти си й разрешил да излезе посред нощ? — После посочи към дългия тунел. — Отвън е минус седем и вали сняг. Да не говорим за демоните, които дебнат наоколо. Ти знаеш, че тя може да отвори портал само на Свещена земя, нали? Тя не е Аргонавт и не може да го направи където си иска. А ние сме на върха на проклетата планина.

— Почакай! — Опрян с една ръка на стената, Зандер повдигна глава. — Вие с Деметрий не сте се справили с останалите демони?

Титус приглади тъмните си, вълнисти коси, докато раздразнението буквално излизаше на вълни от него.

— Когато успях да намеря Деметрий, той беше толкова пребит и окървавен, че едва можеше да повдигне паразониума си. Двата изрода, с които се биеше, не изглеждаха по-добре от него и след като ме видяха, просто се изпариха. Аз го заведох до вкъщи и се върнах за теб и Калия. Но съм сигурен в едно: демоните не са отишли надалеч.

Ската! Вълната от адреналин блъсна Зандер в гърдите. Аргонавтът огледа пода на пещерата и за пръв път го видя ясно от момента, в който се събуди и съзря Калия, надвесена над него. Забеляза и чистите дрехи. Сигурно Титус ги беше донесъл, след като беше довел Калия да го лекува. Раненият се наведе и обу панталона си.

— Тя не може да е далеч.

Кога си беше тръгнала? Преди десет минути? Петнайсет? Паниката го обзе. Проклятие, защо изобщо й позволи да тръгне?

— Какво, по дяволите, си й наговорил, Зандер? — Титус бързо провери меча си и го върна обратно в ножницата му.

— Нищо. Аз… — Той облече ризата си, седна на земята и започна да обува ботите си, като си представи разговора си Калия. Всяка шибана дума от него!

— Проклятие! — прошепна Титус. — Ти си тъп задник!

Зандер стисна зъби и продължи да връзва ботите си.

Яростта го погълна. Гневът към Титус, който внезапно се беше заел да я защитава — за кого се мислеше той, по дяволите? И какво си беше втълпил, проклятие? — гняв към Калия, която го лъжеше в лицето в същата тази пещера преди няколко минути. Лъжеше го за нещо толкова важно и скъпо. Но Зандер успя да пребори чувствата си, като ги натисна навътре и надълбоко и въздъхна с пълни гърди, за да си възвърне самообладанието. Независимо от това, какво беше направила Калия, той не искаше тя да умира, И ако смяташе да намери тази арголейка, преди тя да попадне в сериозни неприятности, щеше да му е нужна помощта на Титус.

Той се изправи, наметна якето си и вдигна от земята окървавеното си оръжие.

— Давай просто да излезем и да я намерим, става ли?

И се втурна по тъмния коридор, без да се интересува от припасите, оставени в пещерата.

Изходът беше осветен от луната. Снежните парцали падаха от небето сякаш в бяло море. На земята вече се бяха натрупали най-малкото пет сантиметра сняг, в който все още личаха следи. Отпечатъците на Титус започваха от мястото, където той беше преминал през портала. А до неговите имаше по-малки следи, които снегът беше започнал вече да засипва.

— Насам — каза Зандер, показвайки посоката, в която водеха отпечатъците на стъпки от тунела, видимо принадлежащи на Калия.

— Бягала е.

Титус беше приклекнал, докато изучаваше следите.

Зандер се намръщи. Ама, разбира се, Шерлок! Тя искаше по-бързо да се разкара от него, нали? Той разтри слепоочието си. Болката в главата от енергетическия удар на Калия все още притискаше тила му.

Титус се изправи.

— Изпреварила ни е с много малко. Ако побързаме, можем да я настигнем.

Аргонавтите леко се движеха по следите й, докато снегът не се усили и гората не се покри с бяла пелена. Воините успяха да я проследят на около два километра навътре в гората, преди снегът да засипе всички улики. Зандер спря и бавно се завъртя, докато едрите снежни парцали падаха около него и полепваха по косата, миглите и лицето му. Проклятие, къде беше Деметрий сега, когато беше толкова необходим?

— Тук няма нищо.

Титус се вглеждаше в мрачната и тъмна гора. Мустаците и брадата му бяха побелели от скреж. Той присви очи и посочи някъде сред дърветата.

— Ето там виждам светлина.

Зандер вдигна ръка, за да защити очите си от снега.

— Какво е това? Огън?

— Някакъв дом. Тук няма къде да се скриеш, а тя, въпреки мнението ти, не е глупава. Не би останала на открито, независимо от това колко ти е ядосана.

Зандер игнорира убождането и продължи пътя си. Аргонавтът навлезе към петдесет метра в гората и болката се взриви в очните му кухини, след което обхвана цялата му глава. Само че този път беше сто пъти по-болезнено, отколкото от удара на Калия.

— Мам… ка му!

Той се подпря на един ствол, олюля се, но успя да се задържи на крака.

— И какво, по дяволите, ти става сега! — попита Титус, докато го приближаваше.

Зандер притисна пръсти към слепоочията си и се облегна на високата планинска ела.

— Не зная.

Главата му се взриви от още един пристъп на болка.

— Проклятие!

— Гърбът ли?

— Не. — Зандер се присви от нов пристъп на болка. — Това е проклетата ми… глава.

— Кога си си ударил дебелата кратуна?

— Не съм я удрял. — Той се наведе напред, за да позволи на силата на тежестта да облекчи пулсацията в главата му. — Какво, по дяволите, ми е дала Калия?

— Нищо, което да те удари в главата. Що за глупости, Зандер? Осемстотин години практически без нито една драскотина, а сега за два дни си готов да стигнеш до дъното. Възрастта, най-накрая те докопа, а, кретен такъв!

Това не беше възможно! Със сигурност имаше друго обяснение, но Зандер не знаеше какво.

— Давай, старче! — изрече Титус и с облечената си с ръкавица ръка подръпна Зандер за ръкава. — Трябва да намерим Калия. А след това ще я помолим да хвърли един поглед на нещастната ти глава.

— Тя по-скоро ще я разбие — промърмори Зандер. Но все пак позволи на Титус да го влачи напред, докато се опитваше да не мисли за това какво можеше да се случи с Калия, преди да я открият. Аргонавтът искаше да я намери, докато не беше станало прекалено късно.

* * *

Тялото на Калия се понесе във въздуха и от ужас викът застина в гърлото й. Арголейката се вряза в далечната стена на хижата и се плъзна към земята. Болката в челото й, което се удари в твърдото дърво, прободе рязко очите й. Калия рискува да се изправи, но главата й се замая и стълбите се раздвижиха пред погледа й.

— Прекалено лесно се давате, принцесо — заръмжа демонът зад нея. — Ставайте!

Тя разтърси глава, претърколи се и се отблъсна от пода с треперещите си ръце. И веднага съжали, че се обърна. Чудовището сякаш беше излязло направо от нощните й кошмари. Два и малко отгоре метра вибриращи мускули. Котешката му глава не се връзваше с острите му уши и кози рога, стърчащи от глава върху човешко тяло. Но зъбите му явно показваха да не се надява на снизходителност от негова страна. Веднъж, в Гърция, тя се беше сблъскала с демон, но той определено не беше толкова голям като този. И определено не толкова заплашителен.

Под действието на адреналина, Калия отскочи назад, но се блъсна в стената. И се отгледа отчаяно в търсене на изход. Хижата беше малка, просто стая с врата, която изглежда водеше в миниатюрна кухня, а пътя й препречваше маса.

От цялото си сърце искаше просто да се просмуче през стената или да прелети нанякъде, както би могла да го направи у дома, в Арголея. Вниманието й беше привлечено от парчета на счупената порцеланова чиния, захвърлена по-рано към нея от демона. Калия бързо ги събра и ги хвърли към него.

— Виждам, че искате да си поиграем. — Той ги избегна и прекрачи — о, Богове! — онова, което приличаше на купчина окървавени и обезглавени тела.

Догади й се. Тя скочи и се хвърли към дървената маса, в опит да я постави като преграда между себе си и чудовището.

Демонът изхъмка.

— Представете си колко съм изненадан да ви срещна тук. — Заплашителна усмивка се плъзна върху изкривената му муцуна, а острите му зъби заблестяха в приглушената светлина на лампата. — Изглежда, аз съм архидемонът с най-голям късмет.

Ужасът не позволяваше на Калия да мисли ясно. И през мъглата в главата й успяха да се промъкнат само две свързани мисли. Първата беше, че чудовището по някакъв начин я беше взело за Изадора. А втората — от курса на обучение знаеше, че архидемонът притежаваше способности, които другите демони нямаха, но Калия беше забравила какви по-точно.

Ако не предприемеше нещо, щеше да умре. С надеждата, че бараката имаше заден вход, Калия се обърна и побягна към кухнята. Едва беше успя да направи няколко крачки, когато демонът я хвана откъм гърба и ноктите му раздраха гърдите и корема й. Когато чудовището я завлече обратно в стаята, пленницата закрещя от болка.

— Вие сте борец както виждам — и я захвърли върху масата.

С оглушителен трясък тя удари гърба и тила си в старото дърво, но тази болка беше несравнима с огъня, който се разгаряше в тялото й. Масивна ръка легна върху гърдите й като десеттонен товар.

— Знаете ли, принцесо, каква е главната привилегия на архидемона?

Тя продължаваше да се бори, опитвайки се да се измъкне, но можа да се придвижи едва с няколко сантиметра. Кръвта се просмукваше през ризата й и парещата болка се засилваше.

— Не? — отвърна той вместо нея. — Тогава ще ви кажа.

Демонът се наклони толкова близо, че отвратителният му зловонен дъх я накара да й се повдигне. Опита се да се извърне, но чудовището я хвана за лицето с другата си ръка. Пленницата погледна в бездушните му, пламтящи зелени очи.

— Аз не съм импотентен като другите.

Страхът й се превърна в разтапящ костите ужас. Тя започна да се бори още по-отчаяно. Безумният смях на чудовището отекна от стените, когато Калия се опита да се освободи от здравия му, безмилостен захват.

— Ах, принцесо — проръмжа демонът. — Това се очертава да бъде забавно.

— Какво си намерил, Танатос?

При звука на женския глас Калия застина. Демонът отслаби захвата си дотолкова, че тя успя да погледне настрани. В далечния ъгъл на стаята, сякаш появила се от въздуха, стоеше жена в червени дрехи. Роклята покриваше едното от изящните й рамене, а в талията беше пристегната с колан. Дългата, струяща тъкан меко се стелеше около краката й. Кожата й беше подобна на алабастър, а косата й падаше като водопад от черна коприна. На ръст жената беше висока почти колкото демона, но беше хиляди пъти по-привлекателна. А очите й… Очите й бяха също толкова мъртви и бездушни като неговите.

Аталанта.

Макар че болката в корема я изгаряше, Калия се опита да вдиша и задържи дъх. Аталанта се придвижи напред и в стаята се раздвижи зло, истинско зло.

Демонът пусна Калия и се изправи до масата. После се поклони.

— Царице моя. Аз… Аз не ви очаквах.

— Разбира се, че не си — отговори Аталанта. — И аз затова съм тук. — Тя се приближи още. — Защо не си убил тази арголейка?

Горещият поглед на демона прониза Калия и се върна към Аталанта.

— Тя… Тя е с царска кръв, царице моя.

Аталанта се приближи към пленницата и тъмните й очи се присвиха. След като внимателно изучи лицето на Калия, в очите й просветна разпознаването.

— Да, Танатос, това е самата истина — с изумление констатира тя.

Аталанта обходи с поглед тялото на Калия и се върна върху лицето й, след което затвори очи и дълбоко вдиша.

Калия не помръдваше. Тя не разбираше какво става, но чувстваше, че между двамата се води някаква борба за власт. Демонът едва не трепереше и тя виждаше как той свива и отпуска юмруците си. Това движение ясно показваше, че не е във възторг от намесата на Аталанта.

Паниката стисна Калия за гърлото. Арголейката отново погледна към нея. Аталанта все още седеше със затворени очи и изглеждаше съсредоточена върху… нещо.

Което съвсем не беше добре. Мускулите на Калия се бяха вцепенили, а ситуацията не се подобряваше.

Аталанта рязко отвори очи и погледна към демона.

— Ти добре ми служи, Танатос!

Той облекчено въздъхна и отпусна ръце.

— Този път. — Добави Аталанта и кимна към Калия. — Тя не е просто с царска кръв. Тя е майка на момчето.

Демонът раззина паст. Погледна към Калия, а после и към Аталанта:

— Онова…

— Доведи я! И ако пършивецът не иска да сътрудничи, тя може да ни послужи.

Аталанта се обърна към вратата.

Демонът се поколеба. Изглежда обмисляше възможностите си. После хвана Калия за ръката и я издърпа нагоре. В корема на пленницата отново се разгоря огън и когато демонът рязко я изправи, тя извика. От раните, пресичащи гърдите и корема й отново бликна кръв.

Аталанта рязко се извърна и за пръв път обърна внимание на раните и кръвта. След което прониза демона с поглед.

— Ти не смяташе да я убиваш, нали?

— Аз… — Демонът обхвана Калия откъм гърба. — Тя се съпротивляваше.

В очите на Аталанта проблеснаха огнени искри.

— Ти смяташе да я използваш като печеливша карта? — настъпваше тя. — Или смяташе да се сдобиеш с наследник?

Демонът пусна лакътя на Калия, отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.

— Не, царице моя! Разбира се, че не! Смятах да ви я доведа.

В главата на Калия тревожно звънна звънче.

— Лъжец!

Ръката на Аталанта политна нагоре. Калия падна върху масата и прикри главата си с ръце. Енергийната струя излетя от дланта на Аталанта и удари демона в гърдите. Чудовището отлетя назад и падна на пода до килера, в далечния ъгъл на кухнята. Рафтовете се разцепиха с трясък. Върху демона като дъжд се посипаха тенджери, тигани, чаши и чинии. Той простена и се опита да се изправи, но не успя.

— Единствено аз управлявам в този свят. Дори Боговете не могат да ме докоснат.

Аталанта заобиколи масата и отново изпрати в демона енергиен поток.

Той застена и се загърми.

— Моя… царице.

Тя стоеше над него, а заплахата й беше лишила от цвят лицето му.

— Аз съм единствената царица, която ще имаш. Милосърдието ми те спаси, Танатос. Но твоята жажда за власт те погуби.

Аталанта изстреля още един енергиен заряд. Калия се сви на кълбо и запуши ушите си, за да заглуши кошмарния вой. Смрадта на горяща плът отравяше въздуха. И когато кухнята се разчисти от дима, арголейката разбра, че това е единственият й шанс да изчезне оттук, докато Аталанта беше заета.

Тя отпусна ръце и болката моментално обхвана корема й. Преди арголейката да успее да спусне крака на пода, Аталанта се озова пред нея.

Злодейката протегна ръка. Калия се напрегна, очаквайки поредната енергийна вълна буквално да я помете, но не последва нищо. Ръката на Аталанта беше надвиснала върху раните на гърдите и корема й. И подобно на своите пациенти, върху които Калия беше прилагала това лечение безброй пъти, тя усети как раните й се затварят отвътре. Острите ъгли на болката пулсираха около прорезите и лечителката застена сякаш в агония. Болката се концентрираше в една точка и най-накрая изскочи като игла, оставяйки след себе си само слабо парене, докато арголейката гледаше объркано как болезнените игли зашиваха кожата й и раните се затваряха от само себе си.

После бавно повдигна глава. Аталанта беше затворила очи, както често правеше самата Калия, когато лекуваше. И макар че това беше пълно безумие, между тях възникна някаква странна връзка. Като между лечителки. Жени. Майки?

Внезапно лицето на полубогинята се изкриви и тя рязко свали ръка. Черните й като въглен очи се отвориха и се спряха върху Калия.

— Аз виждам какво сте намислили ти и другите, Ейрена.

— Какво? — Инстинктът подсказваше на Калия, че видението на полубогинята не е от хубавите. — Аз…

Аталанта яростно отстъпи три крачки встрани и се протегна за нещо на гърдите си. Лицето й потъмня, а ръцете й стиснаха материята на роклята. Тя застина. Яростта обхвана чертите й и украси бледата й кожа в ален цвят.

— Максимус! — Вопълът й разтресе хижата. Аталанта отново се насочи към Калия. — Като те убия, ще реша два проблема. Ти и твоят Пазител ще заплатите за предателството на Максимус.

Полубогинята вдигна ръката, с която беше изпепелила демона и я насочи към Калия. Само че този път изражението на лицето й не носеше изцеление. В него имаше чиста и неподправена жажда за убийства.

Проклятие!

Калия се стегна, съжалявайки ужасно, че не беше останала в онази пещера със Зандер. След което закрещя.

* * *

Светлината ставаше все по-силна. Когато Аргонавтите спряха, за да отдъхнат, Зандер разбра, че Титус беше прав. Светлината се процеждаше през прозореца на някаква хижа. Аргонавтът присви очи, за да може да вижда по-добре. Възможно ли беше Калия да се е отчаяла дотолкова, че да се обърне за помощ към хората?

— Зависи от това колко силно си я обидил — изрече Титус до него.

Зандер му хвърли поглед, негодуващ за кой ли път, че събратът му знаеше за всяка една негова проклета мисъл.

Титус се намръщи.

— Между другото, аз също не съм във възторг от това. — Той кимна към ниската барака. — Ще почукаш ли, или смяташ да връхлетиш, без да питаш?

Зандер се канеше да каже на Титус къде може да си завре съветите, когато дърветата направо се огънаха от рева. След което последва рязък и пронизителен вик, от който кръвта във вените му замръзна. Мускулите на Зандер се напрегнаха, болката в главата му, с която се бореше последните пет минути, се смали и превърна в търпима пулсация. Воинът инстинктивно измъкна оръжието си.

— Това е Калия.

Титус хвана паразониума си.

— Сигурен ли си?

Да, той беше напълно сигурен. Би разпознал гласа й навсякъде.

— Зандер, почакай!

Аргонавтът изби с крак вратата на хижата и беше заслепен от червено петно. Очите на втренчената в него жена толкова се разшириха, че можеше да се види бялото около напълно черните й ириси. Зад гърба й върху една маса лежеше Калия с лице, обърнато нагоре и разкъсана блуза, а кръвта заливаше дрехите й.

Зандер вдигна меча си, позволявайки на гнева си да го погълне, и се хвърли в атака. Аталанта замахна с ръка.

— Зандер! — изкрещя Калия. — Не!

Електрическият заряд го удари и отхвърли назад. Почти по същия начин, както в пещерата, когато го нападна Калия, само че този път беше десет пъти по-зле. Зандер болезнено се удари в рамката на вратата. Дървото се разцепи, воинът излетя от хижата и с глух звук се стовари върху замръзналата земя. Върху него се посипаха трески, а от болката в корема дишането му почти спря.

Отвътре се дочуха гласове. Калия? Титус? След виковете последваха нови звуци. В хижата се дочу ръмжене, стенание и звън на оръжие.

— Зандер! Довлечи си задника тук!

Аргонавтът се изправи на ръце и крака. Крайниците му трепереха. Стиснал зъби от болка, той повлече тялото си напред. Олюля се, но успя да се задържи изправен и се облегна на останките на входната врата. Когато най-накрая успя да погледне вътре, сцената приличаше на такава от нощен кошмар.

Титус размахваше паразониума си и се сражаваше едновременно с два демона. Калия се беше свлякла под масата в опит да се скрие от третия. Ръката й кървеше, а пепелнобледото й лице беше покрито със синини. Аталанта не се виждаше никъде.

— Зандер!

Звярът, който дебнеше Калия, я хвана за глезена, издърпа я изпод масата и я обърна. Чудовището едва беше замахнало с меча си, когато тя скочи на крака, протегна ръце и рязко го удари с енергиен поток в гърдите. Демонът зави от болка, но беше достатъчно силен, за да я отхвърли през цялата стая. С оглушителен трясък тя се удари в стена и се свлече на пода.

Главата на Зандер сякаш беше пронизана от хиляди игли, но той продължаваше да се бие, размахвайки оръжието си, докато не прониза мерзавеца. Кръвта от откритата рана бликна върху Аргонавта и обля пода. Демонът се препъна, но бързо възстанови равновесието си. Той замахна с лявата си ръка, ноктите му пробиха ризата на Зандер и се забиха в тялото му. След което мечът му едва не отсече ръката на воина.

— Аз няма да ти позволя да вземеш принцесата, Аргонавт — заръмжа демонът и отново размаха оръжието си.

Зандер се опита да се извърне, но тялото му действаше по-бавно от разума. Двубоят приличаше на битка във вода. Демонът повдигна меча си за завършващ удар. От другата страна на стаята се дочу ръмжене. За част от секундата този звук отвлече демона и Зандер се плъзна под ръката на чудовището. Промъкнал се зад гърба му, Аргонавтът хвана с две ръце меча си и го повдигна нависоко.

— Разкарай се в Тартар, идиот!

С последни сили той замахна с оръжието си и го заби дълбоко в хълбока на демона. Чудовището заръмжа и падна на колене. Зандер отново го нападна, целейки се в ръката му, в гърба му, в другия му хълбок. Кръвта хвърчеше на всички страни и оплиска лицето му. Демонът падна на земята, но Зандер продължи да атакува.

Беше погълнат от гнева си както никога досега и всеки път, когато нанасяше удар, той си представяше Калия. Виждаше я легнала, поднесена като някакъв дар на Аталанта — така я беше видял Зандер в минутата, в която нахлу в хижата.

Заби паразониума си още веднъж в гърба на чудовището и отново го измъкна. Малката хижа се изпълни с отвратителен звук. Зандер нанесе поредния удар, стараейки се да не попадне във врата на демона. Това би прекратило препалено бързо страданията на този кучи син. Аргонавтът отново и отново го пронизваше, докато пред очите му се разстилаше червена мъгла.

Някой го блъсна в гърба и Пазителят с грохот се удари в пода. Когато видя Титус, очите на Зандер се разшириха от почуда, която бързо премина в ярост.

— Ти, проклет кучи син такъв!

Титус изби паразониума от ръцете на събрата си. Той заръмжа и се опита да стане, но се оказа по-слаб, отколкото предполагаше. Откъдето и да се беше взела тази слабост, в този момент тя беше по-силна от него. Зандер се опита да се изправи и отново падна върху задника си.

Демонът зад гърба на Титус заръмжа в искане на втори рунд, но той не му даде такава възможност. Просвистелият му кинжал отдели с един удар главата от туловището му. След което Аргонавтът отново се обърна към Зандер.

— Ела на себе си, Зет!

Зандер с труд успя да се изправи на крака. Очите му се присвиха. Пот и кръв се стичаха по лицето му и капеха върху гърдите. Сърцето му тежко се блъскаше в ребрата. Заплахата излизаше от него на вълни, а в главата му се въртеше само една мисъл: Убий!

Титус застана по-удобно.

— Помисли както трябва, Зандер! Не ме интересува дали си безсмъртен, или не. Ако трябва, аз сам ще те довърша. И повярвай ми, това ще те заболи.

Зандер се намръщи и се наведе, готов да атакува. Погледът му се беше съсредоточил върху мъжа с оръжието пред него.

— Проклет да съм! — прошепна Титус и по-здраво стисна дръжката на паразониума си. — Този демон е мъртъв, Зандер. Те всички са мъртви. А Аталанта изчезна. Аз не съм ти враг! Аз съм твой приятел. Твой брат. Повярвай ми, готин! Ти не искаш да направиш това.

Приличаше на поглеждане през тунел, който блокираше страничните цветове и звуци. Но докато Зандер гледаше към Титус и към това как бавно се повдигат и отпускат гърдите на Пазителя, как потта се стичаше по лицето му и как погледът му преценяваше самия Зандер, сякаш той беше враг, в по-старшия Аргонавт се появи странно разбиране.

Зандер обходи стаята с поглед. Първо видя лежащия на земята мъртъв демон, с когото води битка, после — камарата тела на пода и най-накрая Калия, отпусната и в безсъзнание до далечната стена. В мозъка му заискри разпознаването, превръщайки бушуващата тъма, погълнала Аргонавта, в нещо меко и много по-познато.

— Калия — прошепна той.

Без да откъсва очи от ранената, Зандер мина покрай Титус и падна на пода до нея. Силите му го напуснаха.

— Калия? О, проклятие!

Зад гърба му Титус изтърва кинжала си на пода.

— Проклет Ад! — промърмори той.

Зандер доразкъса блузата й и видя едва забележимите бели линии върху гърдите й. Потърси пулса върху врата й и усети слабото му туптене под пръстите си. След което започна да люлее главата й в ръце.

— Калия, събуди се!

Лечителката не помръдваше. Главата й се люшкаше от едната на другата страна като на парцалена кукла.

— Калия? — по-силно извика Зандер. — Събуди се! Работата е лоша, Титус!

— Ската!

Титус отстрани ръцете на Зандер и сам се докосна до нея.

— Когато я проверих преди минута, имаше пулс, макар и слаб. — Той прокара пръсти по врата й. — Ето. Има. Жива е.

Беше жива. Но не за дълго. Сега, когато гневът му изчезна, мозъкът на Зандер заработи. И тогава видя проблема.

— Не мога да я изпратя в Арголея. — В гърдите му се надигна паника. — Прекалено слаб съм, за да отворя портала.

Титус му хвърли напрегнат поглед, извади бързо нещо от джоба си и му го подхвърли. Зандер хвана с две ръце телефона, а Титус взе Калия и я вдигна от пода.

— Аз също не мога да я изпратя в Арголея.

— Какво? Длъжен си! Слушай, ако имаш предвид онова, което се случи, аз…

Титус се насочи към вратата.

— Не мога да взема нея, а да оставя теб тук. Изглеждаш почти толкова лошо, колкото и тя. А и тук ще дойдат други демони.

— Мога да се погрижа за себе си.

Зандер се изправи, олюля се и щеше да падне, ако не беше стената. Какво, по дяволите, ставаше с него? Аргонавтът изчака, докато дишането му се нормализира. Беше преминал през безчислено количество битки, но нито една от тях не го беше оставяла толкова омаломощен.

— Имаш ли датчик за проследяване? — попита го Титус от вратата.

Зандер посегна към малкия кръгъл медальон — датчик за проследяване — който носеха всички Аргонавти за в случай на беда.

— Не! Дявол да го вземе! Сигурно съм го изгубил някъде в клисурата. Или в пещерата.

— Аз моя също. — Титус намести Калия по-удобно. — Звъни на Ник.

— На Ник? — Зандер хвърли поглед към телефона в ръката си. Ник беше раздал такъв на всички преди няколко дни, когато бяха тръгнали да преследват демоните от унищоженото селище на мизосите. И Аргонавтът го смяташе за безполезен.

— Обясни на Ник как да ни намери — и Титус изнесе Калия на снега. — Побързай, Зандер! Аталанта не изчезна просто така. Тя иска твоята жена. Гарантирам ти, че ще се върне. И този път с армия.