Елизабет Ноутън
Свързани (10)

Глава девет

— Вечерята ви, миледи.

Изадора повдигна глава и измъчено се усмихна на Сафира, когато тя постави подноса с храна на дивана.

— Помолих Куки бързичко да ви приготви любимото ядене — печено агнешко с картофи.

Изадора затвори книгата върху коленете си и я сложи до себе си на дивана в гостната на покоите си. Отвън слънцето залязваше и обливаше в оранжева светлина Егейските планини. С невероятно усилие принцесата успя да сдържи треперенето на ръката си.

— Благодаря, Сафира. — След което си наложи да излъже: — М-м, мирише божествено. Умирам от глад.

Но личната й прислужница не повярва. Тя наклони глава и стисна устни в неодобрение.

— Имате вид на болна. Вероятно трябва да хапнете и веднага да си легнете.

Днес Изадора не възнамеряваше да спи и едва ли изглеждаше болна. Просто се беше обзавела с нови дрехи и нова прическа.

Не смяташе да спори, затова преднамерено се прозя, прикрила уста с ръка и изрече:

— Струва ми се, че си права. Трябва да се погрижа за очите си.

Черните очи на Сафира само се присвиха, без да се отместват от лицето на господарката й.

— Хм.

Изадора не смяташе да се предава, затова взе вилицата, наведе се над подноса и изяде парченце.

— М-м, права бях. Божествено е!

Когато чинията се опразни наполовина, Сафира най-накрая въздъхна.

— Ами може би е по-добре да си тръгна, за да се нахраните спокойно.

Най-накрая! Изадора се усмихна.

— Искате ли да ви оправя леглото?

— Не, няма нужда. Искам храната добре да се усвои, така че ще почета малко, преди да легна.

Сумтенето на гинайката даде на Изадора ясно да разбере, че планът й не се харесваше на Сафира.

— Трябва да си починете добре преди церемонията на годежа. Царят ще бъде разочарован, ако не бъдете в целия си блясък на него.

Церемонията на годежа. Да, вярно! Сякаш можеше да забрави за това.

— Спокойна нощ, Сафира.

— Спокойна нощ, миледи.

Изадора изчака, докато входната врата на покоите й не се затвори, след което отвори книгата на страницата, която скри от любопитната прислужница.

Орите. Трите богини на равновесието, контролиращи живота и реда. Те носеха даровете на зрелостта и се сменяха една друга, следвайки строгата периодичност и закономерност на природата и живота. Идеалният баланс — това беше тяхната същност.

Принцесата прокара ръка по материята на новите си черни панталони, скриващи белега от вътрешната страна на бедрото й. Дори със затворени очи Изадора можеше да каже какъв беше той. Изображението се бе запечатало в паметта й — символът на крилатата омега. Всички останали Аргонавти бяха белязани със символа алфа, но двете с Кейси се отличаваха. При Избраните символите се отнасяха към пророчеството за безсмъртното царуване на Аталанта. Но крилцата винаги бяха обърквали Изадора. Защо крилца? Със сигурност не просто така, навярно имаха някакво значение.

Проклятие, тя толкова искаше отново да получи способността си да вижда в бъдещето. Нейната доведена сестра — Кейси — виждаше миналото, а самата Изадора — проблясъци от бъдещето. Но след разболяването й преди няколко седмици, точно преди сестрите — или Избраните — да се обединят, принцесата загуби тази своя способност, която, по непонятни причини, все още не се беше върнала. Ако тя притежаваше този талант, то би разбрала както означаваше всичко това. И защо сега усещаше такава тревога.

Изадора беше ровила в книгите с часове. И по някаква непонятна причина искаше да узнае отговорите на въпросите си, преди да я заставят да се омъжи за Зандер. Нещо в дълбините на душата й подсказваше, че това е важно не само за нейното бъдеще, но и за неговото.

Тя отново погледна текста със страх и предчувствие. Имаше един човек, който със сигурност знаеше какво беше значението на всичко това. Една личност, която можеше да запълни празнината. Само че това беше последният а̀ндрас, на когото искаше да бъде длъжна Изадора.

Докато не беше размислила, принцесата се изправи и изтича до гардеробната в спалнята си. Плащът невидимка беше скрит в най-далечния ъгъл на помещението, под дълъг копринен плащ, който принцесата носеше само на официалните кралски приеми. Свалила вълшебната дреха от закачалката, Иза се вгледа в леката черна тъкан, висяща от ръцете й.

Моля те, нека това проработи!

Върна се в спалнята, пъхна крака в черните обувки тип пантофи, които Кейси с радост изнамери отнякъде за нея, наметна плаща и закопча всичките му копчета. После дръпна качулката му още по-надолу, въздъхна дълбоко и се приближи към вратата.

Изадора постоя в главния коридор на замъка, вслушвайки се в звуците на настъпилата вечер. Някъде наблизо чу звънец. Една врата се отвори и затвори. В далечината затихнаха стъпки.

Тръгна към задното стълбище и започна да слиза. От подножието му до нея се носеше смях и звън на кухненска посуда. Изадора се спря в сянката на вратата и затаи дъх. Ето, това беше. Сега трябваше да провери дали беше достойна за короната, според мнението на мойрите, или не беше.

Иза влезе в кухнята, където три готвачки сипваха в чинии горещо месо и картофи. Няколко слуги пълнеха чаши за вино, а други прибираха сребърните кухненски прибори. Миячките стояха до огромните, пълни с вода мивки и търкаха тенджери, тигани и кухненски принадлежности. На дългата дървена маса в далечния край на помещението вечеряха шестима стражи от охраната. Те си разказваха истории и се смееха, докато се хранеха.

Никой не погледна към нея.

Затаила дъх, Изадора се отправи към задния вход на помещението покрай Куки, най-старшата от кухненската прислуга.

Никой не трепна. Принцесата хвана дръжката на вратата и леко я дръпна към себе си. Някъде зад гърба й се разнесе вик:

— Кой не е затворил вратата? Става течение!

Преди някой да успее да дойде, Изадора се промъкна през тесния процеп. И вратата зад гърба й се затръшна. Свежият мощен въздух изпълни гърдите й, а устните й се извиха в доволна усмивка.

Беше го направила. Беше излязла от замъка и никой не се беше досетил.

С нарастваща увереност Изадора се промъкна покрай четиримата стражи край главната порта и дори не се огледа. Спря се едва в подножието на хълма и погледна към Тайрънс.

Огромните мраморни здания засенчваха небето. Градът се беше разраснал извън пределите на замъка — голяма част от фирмите и магазините в жилищните райони вече съседстваха с подозрителните заведения в покрайнините. Принцесата можеше просто да се пренесе в тази част на града, където отиваше тази нощ, но не го направи. Вместо това се наслаждаваше на факта, че беше успяла незабелязано да се измъкне от двореца.

Бъдещата царица на Арголея да успее да се измъкне иззад стените на замъка? Немислимо! Далеч от тежката ръка на баща й. По-далеч от всичко, което бавно я убиваше.

Не се бави, Изадора!

Трябваше да побърза. Ако отсъстваше за по-дълго, някой можеше да забележи и тогава щеше да настъпи истинската лудница.

Спомнила си за картата, която изучаваше днес, Изадора затвори очи и си представи „Коринт Авеню“ Усети в ръцете и краката си появилата се невероятна лекота и… полетя.

Телепортацията беше странно усещане, което тя много рядко изпитваше, защото обикновено не напускаше замъка. Една от привилегиите на живота в Арголея беше това, че жителите й можеха да се пренасят от едно място на друго просто като си представяха къде искат да отидат. Така беше много по-бързо, отколкото да вървиш из град с двумилионно население. И много по-безопасно от непредсказуемите автомобили и тежки камиони, които Изадора беше видяла в света на хората. Разбира се, за телепортацията беше необходимо да се намираш извън помещение и далеч от стени, но днес нямаше такъв проблем.

Тя забави, а след това спря. Отвори очи и видя точно онова, което си представяше, когато подслушваше описанието на тази градска територия. Беше станало съвсем тъмно и уличните фенери, поставени на всеки десет метра, осветяваха унилата калдъръмена улица. Имаше полуразрушени магазини с мръсни витрини и избледнели рекламни букви, които бяха работили отдавна. Болшинството от тях бяха затворени. Край пътя беше преобърнат контейнер за боклук и всичко беше разпиляно около него, заедно с остатъци от храна. Три дрипави малки момчета, на не повече от седем години, които, изглежда, не се бяха къпали с дни, се ровеха в неговото съдържание.

Иза погледна към бара отляво и бързо премина покрай отворената му врата. Дочу гръмки викове, след това женски смях и звук от отместването на столове по дървен под. Без да обръща внимание на вечеринката в бара, принцесата тръгна към обособеното магазинче в края на пустата уличка. Към мястото под название „Хелиос“.

В задната част на магазинчето светеше. Не обърна внимание на табелката „Затворено“, окачена на вратата. Хвана дръжката и я отвори.

В носа я блъсна миризмата на лавандула и билки, използвани в древните церемонии. Свещи премигваха навсякъде в помещението, дори и от стенния полюлей над щанда. На масите, покрити с разноцветни покривки, лежаха полирани камъни, изсушени цветя, билки, кристали и мъниста. Навсякъде в помещението имаше дрънкулки от смъртния свят — като например златни късчета от речен поток.

Малко десетсантиметрово копие на Статуята на свободата, мобилен телефон, книга с надпис „Здрач“, женски ботуши на висок ток, риза с надпис Абъркромби на гърдите. Навсякъде лежаха предмети от другия свят.

И колкото повече гледаше Изадора, толкова по-навътре влизаше в магазина.

Свали качулката и огледа безпорядъка по рафтовете с наредените експозиции. О, Богове! Със сигурност, той много години тайно беше носил тук реликви от света на смъртните. Принцесата не беше наясно как Съветът не го беше забелязал и съответно не беше затворил магазина му, но все пак се усмихна, защото очакваше точно това.

Иза мина още по-навътре и се блъсна в ръба в масата. Рамката за снимки се залюля и със силен звук падна върху дървената повърхност.

— Затворено е — разнесе се глас от помещението отзад.

Изадора внимателно намести рамката на мястото й и леко преглътна.

Тя не умееше да шантажира, а и веднъж вече беше изиграла коза си. Нямаше представа колко още можеше да използва компромата си, но този мъж сега й беше нужен дори много повече оттогава.

Зад далечната стена се разнесоха стъпки. Изадора застина и очакване, надявайки се, че не го е разтревожила в едно от присъщите му… настроения.

Звукът от стъпките затихна и макар че Изадора ги чу, вратата на помещението не се отвори и никой не влезе. Къде беше? Тя присви очи в старанието си да вижда по-ясно.

— И как успя да избягаш от детския си манеж, Иза?

Принцесата трепна, дочула дрезгавия глас зад себе си. Тя се обърна, повдигна глава и видя пред себе си… Орфей.

Сърцето й затуптя под сияещия зелен поглед на очите му, но тя устоя. Той беше толкова висок, колкото всички Аргонавти, и също толкова мускулест и едър. Имаше грубовати черти на лицето и широки рамене, но сходството им свършваше дотук. Ако Аргонавтите бяха опасни, какъвто беше и външният им вид, то Орфей я изнервяше до немай-къде. Това, че той успяваше да се телепортира през стени, не беше нормално. И когато очите му проблясваха с демонически зелен пламък точно така, както в момента, на Изадора й се искаше да побегне с крясъци.

Тя се потупа по гърдите.

— За Бога, Орфей, уплаши ме!

— И ненапразно. Сега си на моя територия, Иза, и ако притежаваш дори капка разум, наистина ще се изплашиш.

Иза не помръдна. Орфей очакваше, че тя ще побегне подвила опашка. И искаше тя да се страхува. Да е ужасена. Демоническата му половина — тази, която той не си правеше труд да крие от нея — беше непредсказуема. Но вместо да се поддаде на страха си, тя си спомни за видението си малко преди да загуби способностите си. Това видение, което я накара днес да дойде тук. Това видение, в което Орфей я спасяваше.

Той се приближи, докато Изадора не усети горещия му дъх върху кожата си.

— Нима до теб не са стигали слуховете, че демоните закусват с девственици?

И без да дочака отговор прокара пръсти през късите й кичури.

— Харесва ми. Не ми казвай, че царят те е изгонил от пясъчника заради това, че си се подстригала, и за теб не е останало нищо друго, освен да се обърнеш към мен, грешника.

Доловила насмешката в гласа му, Изадора повдигна брадичка. Орфей влияеше на хората с помощта на страха и на смешките. И го правеше винаги, но този път тя не смяташе да се хваща на въдицата му.

— Не се ласкай! И не храни напразни надежди. Моят баща е на косъм от смъртта. И след няколко недели ти ще се поклониш и ще се закълнеш във вярност на своята нова царица!

— Не разчитай на това, принцесо. Аз никому не се заклевам във вярност. — Орфей пусна косата й, мина покрай нея и отиде зад щанда.

Изадора се обърна, следвайки плавното му придвижване.

На пръв поглед, Орфей приличаше на всички останали; арголеец, макар и с ръст по-висок от средния. Но той беше различен.

Беше такъв, когото всички ненавиждаха и от когото всички се страхуваха.

— Но ти ще се закълнеш на жена, която знае тайната ти.

Той сърдито я погледна през рамо. И тези очи, бавно оцветили се в черно, когато докосваше косата й, отново запламтяха в зелено.

— По-умно е да не ме заплашваш, Изадора, защото, уверявам те, последствията няма да ти харесат.

Тя отново вирна брадичка. Да върви на майната си! Тя беше преживяла много по-лошо от това. Беше се свързала с Бог и беше останала жива.

— Орфей, нужна ми е помощта ти.

Той се намръщи.

— Трябваше да унищожа този плащ-невидимка, след като напуснахме Олимп.

— Аз не за това.

Той опря ръцете си на рафта на стената и се облегна на нея.

— Ами казвай какво изобщо може да искаш от мен. Целият съм в слух.

— Трябва ми… — Тя замълча нерешително, защото дори на нея самата идеята й се стори глупава. — Искам да ме обучиш.

— На какво? — Върху лицето му се изписа скука.

— Да се бия.

Орфей само се усмихна.

— По-силна съм, отколкото изглеждам.

— Слабичка си, принцесо.

— Искам да се науча. — Орфей отвори уста, но Изадора го прекъсна: — Има арголейци, които не искат да ме видят на трона и ще направят всичко възможно, за да подкопаят авторитета ми. Аз не трябва да показвам слабост. Ти ще ме научиш да се бия и когато този ден настъпи — а това обезателно ще се случи — първият, който реши да ми хвърли предизвикателството, ще разбере, че не съм толкова лесна.

Орфей отмести поглед. И макар върху лицето му да беше настинало скептично изражение, той не отказа с думи. Затова Иза сметна мълчанието му като знак за съгласие. Всичко, което дразнеше Съвета и Аргонавтите, доставяше радост на полудемона. А тя сякаш и сега виждаше как се въртяха колелцата в главата му, докато Орфей си представяше как Иза забива кинжала си в Люциан, Главата на Съвета.

От тази картина принцесата едва не се усмихна, докато не си спомни, че смъртта понякога не е най-доброто решение.

— Освен това искам да ме научиш и на още нещо.

— Не са ти достатъчни боевите прийоми в стил Лара Крофт ли?

Лара Крофт? Иза реши да не пита. Извади изпод плаща къс хартия и го сложи на щанда пред него.

— Искам да ми разкажеш за това.

Орфей замръзна и за част от секундата очите му отново проблеснаха в зелено.

— Не зная за какво говориш.

— Не, знаеш — ясно изговори думите Иза. — Аз не съм невежа и доста разбрах. Символът омега е символът от пророчеството. А тези символи тук… — и тя посочи към крилцата около омегата, които беше забелязала на първия символ от преводния текст за Орите, както и върху кожата си. — Те имат друго значение.

Орфей забели очи.

— Ти съвсем си мръднала…

— Не! — рязко му възрази Иза, като не му разреши да смени темата. — Не съм луда. Нещо се задава. От минутата, в която се обединихме с Кейси, усещам, че нещо ще се случи. Само че ще се случи нещо такова, за което дори нямам представа.

Изадора направи крачка напред и посочи към преписания от нея текст.

— Крилатата омега е символът на Орите, но те са били три. Богини на равновесието, сводни сестри на мойрите — богините на съдбата. Числото три притежава сила и в науката, и в религията, и в митологията. Трето измерение, триъгълник. Начало, среда и край. Три мойри, Триединен Бог…

— Откъде изведнъж си станала вярваща?

Тя се намръщи.

— Триада, три лунни фази, три музи…

— А аз си мислех, че са девет.

— … трите фурии, трите лица на Хеката…

— Престани — мрачно изрече Орфей. — Недей да си играеш с магията, Изадора.

Тя затвори уста, видяла, че очите му отново блестят в зелено. И напрежението в раменете му свидетелстваше за това, че Иза току-що беше засегнала нещо важно.

— Аз не се шегувам.

— Остави това, принцесо.

— Не мога. Жуженето в главата ми не ми дава покой. Ти знаеш какво означава това, нали? Не става въпрос само за Кейси и мен? Има и още някой.

Орфей изскърца със зъби и в настъпилата тишина Изадора разбра, че е била права. И че ненапразно беше дошла тук. Тя усети прилив на адреналин.

— Какво искаш от мен?

— А какво предлагаш?

— Аз… Аз ти гарантирам, че ще живееш както преди.

Главата й се завъртя.

Той само се намръщи:

— Няма да се хвана на това. Ако искаше да ме предадеш, отдавна да беше разказала на някого. Ти си прекалено мекосърдечна, знаем го и двамата.

— Добре, няма да разкажа на никого за магазинчето ти. Ти ще можеш да пренасяш контрабандна стока и гости от света на хората и обратно. Никой няма да разбере.

— И сега никой не знае. Ти видя онова, което аз ти позволих да видиш. Опитай пак.

Той притежаваше способност да променя възприятието за реалност? Еха!

— Ще ти заплатя в злато — бързо изрече тя.

Орфей само изхъмка.

— Не ми трябват пари, Изадора. Огледай се. Това място е златоносна жила.

Принцесата се огледа и видя, че той беше прав.

— Добре тогава. Какво искаш?

Очите му проблеснаха в зелено още веднъж, но този път със страст, а не със заплаха. Такова желание, което запалваше ответното у жената и което явно й даваше да разбере какво се въртеше в ума този а̀ндрас.

Демоните бяха импотентни. Този общоизвестен факт пробяга през съзнанието й, докато Изадора оглеждаше Орфей от главата до петите. Само че той беше не просто демон, а и арголеец. И ако наистина беше заченат от демон, значи Орфей изобщо нямаше този малък проблем.

— Мисля, че знаеш какво искам — отвърна й той с нисък и дрезгав глас.

Принцесата преглътна и усети как сърцето започва да се блъска в гърдите й.

— Ти искаш да… спя с теб.

— Не, Иза — поправи я той, оглеждайки цялото й тяло с горящите си очи. — Аз не възнамерявам да спя. Аз искам тялото ти, всяка негова клетка. В мое пълно владение. Времето и мястото избирам аз, докато ти се учиш.

— Докато се уча?

Орфей кимна към дясното й бедро, където под панталона се криеше белега й.

— Онова, което имаш там, е много по-могъщо, отколкото двете със сестра ти можете да си представите. Нищо не е приключило, когато Аталанта се лиши от безсмъртието си, а точно обратното — едва сега започва. Но за да се възползваш от способностите си, трябва да се научиш да ги управляваш. Ти си права, аз мога да ти помогна, но не и безплатно.

Сърцето на принцесата трепна, защото неговото искане й напомни за Подземния свят.

— Не гледай с такова отвращение, Изадора. Нещо ми подсказва, че това дори ще ти хареса — весело отбеляза Орфей.

Нейното тяло.

Ако трябваше да бъде искрена, то вече почти не й принадлежеше. Само след няколко дни щеше да стане собственост на Зандер. А когато преминеше от този свят в задгробния, щеше да премине във властта на Хадес. Но докато тялото й все още й принадлежеше, нима не можеше да прави с него каквото си поиска? Все още имаше избор. И ако в крайна сметка то й послужеше за постигането на тази цел, то поне щеше да си струва.

Контролът над собствената й съдба щеше да й струва нейната добродетел.

Изадора погледна Орфей в очите и дори не трепна.

— Съгласна съм!

Орфей се подпря на щанда и учудено повдигна вежда. По изумлението му си пролича, че очакваше съвсем друг отговор.

— Аз казах „да“ — повтори Изадора. — Моето тяло е твое за времето на нашите занятия. Но ти ще ме научиш на всичко, Орфей. На всичко, което поискам и дори повече. И ако не знаеш нещо, ще се наложи да си го изясниш.

Иза прие мълчанието му като знак на съгласие и се обърна към вратата.

— Ще започнем заниманията утре. Ще бъда тук по същото време.

— А твоят съпруг?

Изадора застина, но не се обърна.

— Да, Иза — повтори Орфей. — Дори аз зная, че скоро ще се омъжиш за Аргонавт. За Зандер. Земята е пълна със слухове, девственице.

Тя бавно се обърна и пресрещна погледа му. Гледаше го също толкова прямо, решително и студено, колкото и той нея.

— Зандер е ранен. Аз съм сигурна, че ще отложат церемонията. Затова имаме време да започнем.

— А твоята добродетел?

— Тя е моя. И каквото искам, това ще правя с нея.

Орфей тихо подсвирна.

— Мъжлето ти ще се разочарова, когато разбере, че не е първият, пробил печата.

Иза стисна зъби.

— Значи, ще се научи да живее с разочарованието. Аз съм се научила.

Тя отново тръгна към вратата.

— Изадора — извика Орфей нежно.

Принцесата застина, хванала дръжката на вратата.

— Ти знаеш, че в нашия свят съпружеската измяна се наказва жестоко. Особено ако това касае жена с царска кръв. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Иза си помисли за всички жени, които бяха понесли възмездието. Макар мнозина да смятаха, че древните традиции за телесните наказания бяха останали в миналото, Изадора знаеше, че Съветът желае да възроди този обичай. Орфей беше прав. Ако хванат двойката в компрометиращи обстоятелства, всички щяха да се нахвърлят върху Изадора, а не върху любовника й. Мъжете винаги излизаха сухи от водата. Докато Изадора не станеше царица и не изменеше закона, техните… отношения… можеха да бъдат смъртоносни. Особено за нея.

Белегът от вътрешната страна на бедрото й потръпна. Не, въпреки всичко това си струваше. По-добре да умре в ръцете на Съвета, отколкото да не рискува и да не се заеме с онова, което можеше да измени бъдещето й.

Иза отвори вратата с една ръка, а с другата дръпна надолу качулката на плаща. Новопридобитата й увереност течеше по вените й подобно на сладко и ароматно вино.

— Ще се видим тук утре вечер, Орфей. Не ме карай да чакам!