Иван Вазов
Поет (3)

III. Байрон

Навръх планината замислен стоях.

Над мене бе господ — полята под мене,

полята със техния пушек и прах,

човеците с свойте борби и шуменье.

 

И знаях, че нейде там долу безброй

герои бръмчаха и правеха бой,

души развратени, до тинята слезли,

и съвести кални, на продан излезли…

 

Аз знаях, че много нещастни гърди

изгниваха тайно от яд и вражди,

че глухата завист, че страшното мщенье

приготвяха свойте стрели и за мене.

 

Прощавам ви! — рекох към оня прах, дим,

що крийше врази ми в полето дълбоко, —

прощавам ви, братя, дордето стоим —

вий толкова ниско, аз толкоз високо!