Иван Вазов
Поет (1)

I. Гете

Да, има йощ поезия в света

и има извори за вдъхновенье:

не е убило всяка висота

на наший век жестокото съмненье.

 

Вий казвате ми: всичко овехтя:

природата сѐ тъй цъфти, умира;

сѐ туй небе, звезди, гори, цветя —

еднакви, същи от създанье мира.

 

Какво веч може да покърти нас?

Какви по-други чувства и вълненье?

Казало се е всичко до тоз час

и всичко ново сѐ е повторенье.

 

Тоз славей сѐ едната песен пей,

туй слънце — вечно валчесто — досажда,

сѐ тоз човек, кой глупо мре, живей,

сѐ тез сълзи и смях, и глад, и жажда!

 

Да, всичко в тоя свят бледней, вехтей:

картини, шарове, напеви, мисли.

Поетът нищо ново веч не пей

и господ нищо ново не измисли!

 

— О, не! Не е изчерпано докрай

ни тайните на таз природа свята,

ни тоз живот — ужасен пъкъл, рай,

ни глъбините всички на душата:

 

цял свят, от таз вселена по-широк,

се крие йоще тайнствен във гърди ни:

ний ровим го — той става по-дълбок,

ний светнем му — по-тъмен ни се чини…

 

И дор умът не може да открий

на битието тайните закони,

и погледът се мъчи да пробий

завесата на други небосклони,

 

дор естеството има свой язик

и на душата да говори може,

и всяка песен, звук и стон, и вик

вълнува нас и мъчи, и тревожи;

 

дор има тук любов и красота,

и сълзи, нивга що се не изливат,

и мъки без названье на света,

и гърди, тайно що горят, изстиват;

 

дор нашта мисъл тича надалеч

и няма бряг на нашето мечтанье,

поети може и да няма веч —

поезията вечно ще остане.