Стивън Кинг
Огън (9) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Осма глава

На следващата вечер реши, че му трябват нови номера за крадения форд, ето защо си задигна от един фолксваген, паркиран пред магазина „Джоли Джимс Джайънт“ в Портланд. В замяна остави регистрационните табелки на форда. Можеха да минат седмици или месеци, преди собственикът на немската кола да разбере, че пътува с чужди номера, понеже на стикера се виждаше цифрата „7“, което означаваше, че трябва да се пререгистрира чак през юли. „Винаги проверявай регистрационния стикер“ — каза си Блейз. Джордж все му го повтаряше и той го беше запомнил.

Подкара към магазина за преоценени стоки, чувствайки се в безопасност с новите номера, но в същото време си даваше сметка, че щеше да се чувства още по-спокоен, ако фордът имаше друг цвят. Щом пристигна, си купи четири кутии автомобилна боя „Небесна синева“ и бояджийски пистолет. Прибра се вкъщи без пукната пара, но доволен и щастлив.

Похапна край печката, като си тактуваше с крака в ритъм с песента на Мърл Хагард^[1] „Оки от Маскоги“. Старият Мърл наистина знаеше как да удари в земята загубените хипари.

След като изми съдовете, Блейз прокара до бараката омотан с изолирбанд кабел и закачи крушка на една от таванските греди. Обожаваше да боядисва, а „Небесна синева“ бе сред любимите му цветове. Названието също бе красиво. Синьо като небето. Като небето, в което се рее чучулига.

Върна се в къщата и взе пакет стари вестници. Джордж четеше вестник всеки ден, и то не само забавните страници. Понякога четеше на глас уводните статии и ругаеше селяндурите републиканци. Казваше, че те мразят бедните, и наричаше президента „тоя проклет пикльо в Белия дом“. Беше заклет демократ и преди две години дори залепи агитационни стикери в полза на демократите върху броните на три откраднати коли.

Всички вестници бяха стари и обикновено Блейз се натъжаваше от спомена за Джордж, ала тази вечер предвкусваше удоволствието от пребоядисване на колата. Покри с вестници прозорците и гумите, след което облепи със скоч никелираните части.

Към девет вечерта бараката се изпълни с лек бананов аромат, а към единайсет работата вече бе свършена. Той събра вестниците, докосна тук-там каросерията и се възхити от резултата.

Отиде да си легне, леко замаян от миризмата на боята, а на другата сутрин се събуди с главоболие.

— Джордж? — попита с надежда.

Никакъв отговор.

— Нямам нито цент, Джордж. Разбит съм.

Тишина.

Блейз прекара целия ден в хижата, питайки се какво да прави.

* * *

Продавачът от нощната смяна четеше дебела книга с меки корици, наречена „Тлъсти балерини“, когато допряха колт до челото му. Познатият колт. И глас, който бе чувал, избоботи мрачно:

— Давай всичко от касата.

— О, не! — въздъхна Хари Нейсън. — Господи, не.

Вдигна глава и видя някакво страшилище с дамски найлонов чорап на главата, който висеше на гърба му като пискюл на скиорска шапка.

— Само не и ти. Не и отново.

— Давай всичко от касата. Сложи го в плик.

Този път никой не влезе в магазина и понеже беше почивен ден, плячката се оказа по-малка.

Точно преди да излезе, исполинът внезапно спря и се обърна.

„Сега ще ме убие“ — помисли си Нейсън. Вместо да го застреля обаче, грабителят каза:

— Този път не забравих чорапа.

И сякаш се усмихна.

После се изгуби в мрака.