Даниел Стийл
Идеален живот (17)

17

Салима въодушевено си припомняше рецитала през целия уикенд. Лусиана й се обади, за да й каже отново колко фантастично бе изпълнението й. Блейз изпрати на Лусиана двайсет и пет червени рози, за да й благодари, и двайсет и пет розови на дъщеря си като похвала за усиления й труд. Всички бяха в прекрасно настроение. В събота отидоха на разходка в парка и на вечеря в Уест Вилидж, в модно и шумно ново заведение, за което Салима бе чувала, че е пълно с младежи. И отпразнуваха рецитала отново. В неделя Салима и Беки отидоха на концерт в парка, а Блейз най-после се зае да си оправи багажа. Из цялата стая се търкаляха дрехи, а тя беше боса, рошава и небрежна, с огромна бяла риза и джинси. Червената й коса висеше по раменете, още влажна от душа. Опитваше се да въведе някакъв ред в хаоса, когато на вратата се звънна. Блейз си помисли, че Салима и Беки са забравили нещо, тъй като портиерът не й се беше обадил, за да я предупреди за идването на посетител.

Тя отвори вратата с усмивка, очаквайки да види момичетата.

— Ключът ли си забравихте, дами? — попита тя весело, но внезапно занемя, озовала се срещу Саймън, облечен с бяла риза и бежов панталон, преметнал сакото си през рамо.

Блейз нямаше представа какво да му каже. Стори й се, че е отворила вратата и е видяла призрак. Незабавно пребледня и всички чувства се изписаха по лицето й.

— О… съжалявам… мислех, че са момичетата. Какво правиш тук? И защо портиерът не ми съобщи за идването ти?

Не беше ядосана — само изненадана, дори зашеметена, и не го покани да влезе. Просто стояха на вратата и се гледаха. Заля я вълна от емоции, които се опита да прикрие, но Саймън забеляза.

— Сигурно портиерът си мисли, че още живея тук, или пък ме харесва, или нещо такова… — отговори Саймън и я погледна нежно. — Заета ли си или мога да вляза? — попита той предпазливо, несигурен в реакцията й.

— Съжалявам, да. И на двете. Заета съм, но можеш да влезеш. Тъкмо се прибрах от Франция в петък, и сега си подреждам багажа.

— Чух, че изпълнението на Салима било страхотен хит — каза Саймън. Последва я в познатия коридор, а после в хола.

Бяха седели там и преди, макар и рядко. Това му се стори прекалено официално. Предпочиташе да е с нея в кухнята, кабинета или спалнята й. Но сега беше външен човек и не живееше тук. Блейз нямаше представа защо е дошъл, освен за да види Салима, и реши, че е малко нагло от негова страна да не звънне да попита дали е удобно. Беше неприсъщо за него. Той имаше чудесни маниери.

— Беше фантастична — усмихнато отвърна Блейз. — Предполагам, че си дошъл да се видиш с нея. Двете с Беки тъкмо излязоха. Затова си помислих, че те звънят. Мисля, че няма да се приберат още известно време.

Блейз се отнасяше с него като с гост или стар приятел, а не като с мъжа, когото все още обичаше.

— Дойдох да се видя с теб — тихо каза той. — Извинявай, че не се обадих първо. Страхувах се, че може да ми откажеш.

И беше прав. Тя със сигурност щеше да му откаже. Но Блейз не сподели мислите си с него, а само кимна.

— Кога се върна в Ню Йорк? — попита тя любезно.

— Снощи. Вчера беше официалният край на учебната година. Приключих с „Колдуел“. Исках да те видя лично и да се извиня за мълчанието си. Знам, че трябваше поне да ти пиша. Просто държах да реша проблемите си, което отне известно време — каза той и я погледна в очите.

Беше директен и честен с нея, както винаги.

— Не е нужно да се извиняваш, Саймън — меко отвърна тя и отмести очи настрани. — Знаех, че всичко е свършено, когато замина. Предполагам, беше доста глупаво от моя страна да мисля, че връзката ни може да се получи. Вече знам, че беше невъзможно, но ми трябваше известно време да го осъзная и приема. Надявам се, че всичко се е уредило добре за теб.

Тя се опитваше да прояви любезност, но наистина не искаше да чува подробности за Мегън. Щяха да я наранят много, дори сега. Всъщност, особено сега, когато беше бременна.

— Проблемите се разрешиха. Питах се дали искам да продължа с тази работа. Поговорих по въпроса с Ерик. Той смята, че имам талант, затова приех мястото в Института за специално образование. Започвам през есента. Според Ерик там ще е чудесно за мен. Време е да се прехвърля на нещо по-сериозно. А не исках да приемам работата само заради теб. Трябваше да го направя и за себе си, да се уверя, че това е кариерата, за която мечтая. И вече съм сигурен, макар да се съмнявах известно време.

Училището за слепи, за което говореше, се намираше в Ню Йорк.

— С какво друго се занимаваш?

Блейз се изненада, когато чу, че Саймън е обмислял и други възможности за работа. Ерик беше прав. Саймън имаше талант. А Салима и безброй други деца бяха живото доказателство за това. Дори уроците й по пеене се дължаха на него. Той бе подобрил живота им, докато беше с тях. Дори суфлетата му бяха безупречни. Блейз се усмихна на спомените за времето, което прекараха заедно, и за кратката им връзка.

— Чудех се дали да не отворя ресторант. Или да работя в такъв, ако не мога да си позволя собствен. Имам предвид, страхотен ресторант като „Ла Гренюи“. Никога не съм използвал обучението си, освен за да готвя за приятели — усмихна се той. — Притежавам и кулинарен талант, и тайно мечтая да стана главен готвач. Засега оставих това настрана, но поне съм наясно със себе си. Развълнуван съм заради новата работа. Надраснах „Колдуел“.

— И аз така смятах — съгласи се тя, изненадана от думите му.

Никога не беше осъзнавала, че Саймън сериозно иска да стане готвач. Мислеше, че само се забавлява. Но наистина го биваше в кухнята. Саймън притежаваше множество таланти.

— А и винаги съм искал да живея във Франция и да работя в лозята на чичо ми. Мисля, че винарството е вълнуващо, и се чудех дали да се преместя в Бордо. Но реших да не го правя. Всъщност, чичо ми не беше никак ентусиазиран. Работих за него две лета като тийнейджър и едва не изгорих лозята с фойерверки. Той се уплаши, че ще съсипя бизнеса му и ще изгоря къщата му — ухили се Саймън. Блейз се засмя.

— Е, определено си имал интересни възможности. А и винаги може да се захванеш с някоя от тях по-късно. С ресторанта или със семейния бизнес. Но ми се струва, че си направил правилния избор.

Сърцето я болеше от небрежния разговор, но се надяваше да не й проличи. Саймън беше красив и привлекателен, както преди.

— Надявам се да е така — отвърна той и внезапно й заприлича на момче.

Разликата във възрастта им й се стори огромна и тя се почувства тъпо, че бе смятала, че Саймън ще иска да живее с нея. А той дори не бе решил какъв иска да стане, когато порасне. Трябваше му жена на неговата възраст, която да изпробва различни пътеки с него. А нейният живот бе установен и не така лек и спокоен като неговия.

— Може да работя като помощник-готвач някъде през уикендите; би било забавно. Семейният бизнес няма да изчезне. Майка ми смята, че няма да ми хареса да живея в Бордо. Тя нямала търпение да го напусне на млади години. Ще отида там за няколко седмици през лятото, за да погостувам на семейството в края на юни.

Блейз знаеше, че той говори френски перфектно — предимство, с каквото тя не разполагаше, когато бе във Франция.

— Аз тъкмо се върнах от фестивала в Кан и „Гран При“ в Монако. Винаги е страхотна лудница, но страшно ми харесва — небрежно подхвърли тя.

— Какво ще правиш през лятото? — попита Саймън.

Очите му не се отместваха от нейните нито за миг. Изглеждаше, сякаш иска да каже нещо друго, но не смее.

— Опитваме се да изберем между Кейп Код, Мартас Винярд и Хамптънс.

Саймън кимна. Местата бяха чудесни и двете със Салима щяха да прекарат отлична ваканция.

— А и Беки явно се справя — отбеляза той.

От съобщенията на Салима знаеше, че тя харесва колежката му, а и майка й също.

— Много е добра. Не е вълнуваща, но е много мила и двете се чувстват чудесно заедно. Мисля, че Салима я научи на повече неща, отколкото Беки нея, но това не е проблем. И е изключително отговорна, когато ме няма.

Блейз не добави, че все пак не е същото, както когато той беше с тях. Нямаше смисъл. Нищо в живота й не беше същото без него, и никога вече нямаше да бъде. Но тя не искаше да гледа назад, а само напред. И двамата трябваше да продължат живота си; Саймън вече го правеше. А и тя очакваше нещо важно. Саймън спомена, че си търси апартамент в Ню Йорк, и тя предположи, че е за него, Мегън и трите й момчета.

— Блейз, искам да ти кажа колко съжалявам, че бях така объркан, когато заминах…

Тя го прекъсна бързо.

— Всичко това вече е минало, Саймън. Няма нужда да го обсъждаме.

А и не изпитваше абсолютно никакво желание да обсъжда нещо, което все още бе страшно болезнено за нея.

— След известно време реших, че ще ми затвориш телефона, ако ти се обадя. А не исках да пиша имейли. Държах да се видя с теб и да ти обясня лично. Но не можех да напусна „Колдуел“ досега. Пристигнах снощи, и днес съм при теб.

Саймън се бе разхождал из улиците цяла сутрин, преди да дойде тук, опитвайки се да реши какво да й каже и как.

— Няма значение — нежно отговори тя.

— За мен има. Всички тези неща са важни. Как си тръгнах, какво се случи, когато отидох там. Имаш право да научиш.

— Изглеждаш щастлив — отбеляза тя и се опита да забрави колко силно го обича, и че синът му расте в утробата й.

Саймън не знаеше за това и още не можеше да го види. Щеше да му съобщи новината след четири месеца.

— Аз също съм добре. Ти направи страшно много за нас. Даде независимост на Салима, което е невероятен дар. А връзката ни беше великолепна. Но някои неща просто не са завинаги. И с нас стана така. Да забравим за това. Имаш си Мегън и нова работа. Имаш нов живот пред себе си, а аз съм достатъчно щастлива.

Тя се опита да убеди не само него, но и себе си, а той поклати глава с измъчено изражение. Виждаше в очите й колко силно я бе наранил.

— Разделих се с Мегън три дни след като се прибрах в „Колдуел“ — каза той и се втренчи в нея напрегнато. — И открих всичко, което трябваше да науча. Не мога да съм с толкова нечестна жена, макар че тя напусна съпруга си накрая. Но не мисля, че го направи заради мен, а за себе си. Това не ме задължава да прекарам живота си с нея. Не бих могъл да го направя. Разбрах го още след първата вечеря с нея. Нищо не се случи с Мегън, Блейз. Не бях наясно, докато не я видях, но веднага разбрах. Не бях влюбен в нея, а в теб. И все още съм. Може вече да не ме искаш, и не те виня за това. Особено след четири месеца мълчание. Но имах нужда да се уверя в много неща. Исках да се върна при теб с работа, която ме въодушевява, да съм сигурен, че мога да допринеса с нещо повече, освен суфле със сирене и спагети с трюфели. Исках да съм сигурен и в още нещо, и вече съм. Държах да се убедя, че не ме е грижа дали ще имам деца, за да не съжалявам по-късно. Нямам нужда от собствени деца. Предпочитам да съм със Салима и с теб. Обичам те, Блейз.

Тя видя болката му, силна като нейната. И двамата бяха станали по-добри хора благодарение на нея, независимо какво щеше да стане сега.

— Обичам те, но не очаквам да ме приемеш пак. Просто исках да го знаеш. Не ти се обадих през изминалите четири месеца, защото трябваше да знам какви са истинските ми чувства. Пораснах. Узрях. Може би прекалено късно за теб, но го направих. Радвам се, че си щастлива сега. Не мога да си представя болката, която съм ти причинил, докато узрявах през последните месеци.

Блейз седя и го гледа безмълвно дълго време. Не знаеше какво да каже. И двамата бяха пораснали и бяха продължили живота си. И се бяха озовали на различни места. Положението беше доста иронично, и тя се усмихна.

— Какво те накара да се откажеш от собствени деца? — попита тя.

— Обичам те повече от всяко дете на света и предпочитам да съм с теб. Исках да се уверя, че няма да имам проблеми, ако се откажа от идеята за бащинство. И нямам. Разбирам защо ти не искаш деца, и съм съгласен.

Саймън бе взел всички правилни решения — онези, които тя се бе надявала да чуе, но просто бе закъснял много.

— Странно нещо е животът. Аз също мислих много. Оказах се на кръстопът през март, когато ми се наложи да взема огромно решение. Един от онези променящи живота моменти, когато решението ти засяга остатъка от него. И се озовах на точно противоположното място от теб. Иска ми се да ми беше казал за Мегън, между другото. Това можеше да ми помогне. Взех всичките си решения с идеята, че ти си се върнал при нея завинаги. А щеше да е хубаво да знам, че си скъсал с нея само след три дни.

Новината щеше да й спести много болка, но Саймън не й се беше обадил. Тогава още не се бе чувствал готов за това. И може би това бе за добро, помисли си тя. Беше взела правилното решение за себе си, а не за тях или за него.

— Съжалявам — каза тъжно той. — И какво решение взе през март?

По гърба му пробягаха ледени тръпки, когато се зачуди дали Блейз вече има нова връзка с човек, когото обича повече от него. Може би с някого на нейната възраст, по-зрял и по-уверен от него. Помисли си, че тя изглежда по-красива от всякога, и се запита дали това е причината.

— Имаш ли сериозна връзка в момента? — попита той.

Сърцето му едва не спря, докато чакаше отговора й. Тя кимна, а той затвори очи за момент.

— Проявих се като страхотен глупак — меко каза той, а после я погледна тъжно.

— Май и аз постъпих по същия начин. Очаквах да знаеш всички отговори веднага, защото смятах, че аз ги знам. И двамата трябваше да пораснем. Просто ти беше по-умен от мен в това отношение. И нямам връзка, каквато си мислиш, макар да е много сериозна и дългосрочна. Всъщност, завинаги. Стигнах до различен извод от теб относно бебетата. Реших, че искам да имам още едно дете — спокойно каза тя.

Саймън я погледна шокирано.

— Кога го реши?

Тя изчака цяла вечност, преди да отговори. Той усети лудешкото биене на сърцето си. Вторачи се в нея. Блейз не изглеждаше различна, само по-красива от преди. Копнееше да я вземе в прегръдките си.

— Реших го, когато открих, че съм бременна със сина ти.

Саймън се смая.

— Защо не ми каза? Кога стана това?

— Явно през януари. Разбрах в края на февруари. Мислех, че си с Мегън, затова реших да не ти казвам преди раждането. Смятах да го направя тогава, но не исках да ти се натрапвам, докато съм бременна.

Той изглеждаше готов да заплаче и се премести по-близо до нея.

— Салима знае ли?

Беше ужасен, че той не бе стоял до нея в онзи важен момент.

— Още не. Скоро ще се наложи да й съобщя, вероятно следващия месец. Тя знае колко те обичам и няма да има проблеми с бебето. Досега още не съм споделила с никого, освен с теб. Реших, че бебето е дар, и го приех. Това бе важното решение, което ми се наложи да взема през март.

— Как можа да не ми кажеш и да преминеш през всичко това сама?

В гласа му се долавяше не само вина, но и обвинение. Ами ако изобщо не му беше казала? Щеше да бъде лишен и от нея, и от сина си.

— Нямаше нужда да научаваш преди раждането, ако си с Мегън. Можеш да го посещаваш и да го виждаш винаги когато поискаш. Той е и твой син.

Саймън седна до нея, нежно сложи ръка върху бялата й риза и усети помръдването на бебето. Погледна я с насълзени очи.

— Не те заслужавам, но ужасно те обичам. Кога ще родиш?

— В края на септември или началото на октомври. Ще ти се обадя веднага щом той излезе на бял свят — обеща тя, а Саймън усети, че сърцето му се разкъсва.

— Имаш предвид, че между нас е свършено?

— В известен смисъл това е началото. Заради бебето. Ще го споделяме в продължение на дълги години. Ако не друго, можем да сме приятели и би трябвало да го направим заради него — спокойно отговори тя.

— Искам повече, Блейз. Искам онова, което имахме преди — решително заяви той. — Да, бях идиот. Не те заслужавах, и вероятно още не те заслужавам — каза той, като я погледна смирено, а тя поклати глава и се усмихна.

— Аз пък не съм сигурна, че заслужавах теб — призна тя. — Прекалено стара съм за теб. Знам какво искам и коя съм. Ти самият ми напомни никога да не го забравям. А го бях забравила за дълго време и с Андрю, и с теб. Исках само да съм с теб. На всяка цена. Исках да забравя на колко години съм, разликата във възрастта ни, пътя ни в живота. Ти замина, защото искаше Мегън. Мислеше, че ти трябва жена на твоята възраст, и беше прав. Нямаш нужда от жена като мен.

— Обичах Мегън така, както ти си обичала Андрю. Ти си била излъгана от него, а аз — от нея. Мегън няма достойнство, душа и сърце. Ти си всичко, което искам. Търся те цял живот и не ме интересува на колко си години. Достатъчно млада си, за да родиш сина ми, така че забрави за възрастта.

След тези думи, той я прегърна силно и я целуна. Зави й се свят. Искаше да забрави всички причини, поради които връзката им вече не й се струваше редна.

— Майка ти ще те убие — каза тя, след като се целунаха, а той се засмя.

— Няма значение какво мисли майка ми. След като се преструва на страхотен бохем цял живот, се оказа с много по-буржоазни разбирания, отколкото си мисли. Ние с теб се обичаме. Това е всичко. Няма време. Няма години. Беше чудесно, когато бяхме заедно. А сега ще имаме бебе. Блейз, дай ни шанс. Моля те. Няма да е идеално. Нищо никога не е идеално. Не нека да опитаме. И заради трима ни. Дори и заради Салима. Не знаех за бебето, но дойдох тук днес, за да ти кажа колко те обичам. Реших да рискувам да проверя дали още ме обичаш и дали си достатъчно откачена, за да опиташ отново с мен.

— Обичам те — усмихна му се тя. — Никога не съм преставала. Особено след като научих за бебето.

— И какво ще правим сега?

— Какво ще стане, ако след десет или двайсет години се появи някое младо момиче, в което да се влюбиш?

— Ти си единствената жена, която искам. Сега и след двайсет години. Или след петдесет. Не се върнах при теб заради бебето, за което дори не знаех. Върнах се заради теб.

Тя не му отговори и той я целуна отново. Блейз усети как болката й от последните четири месеца се изпари.

— Обичам те. Винаги ще те обичам. Независимо на колко години си.

Думите му бяха точно това, което искаше да чуе. Беше се надявала да ги чуе още когато му каза да замине. Беше искала да ги чуе и от Андрю, и от Хари. Но Саймън бе единственият мъж, който ги изрече, и бе с нея по правилните причини. Беше тук заради нея, а не заради известността или работата й. Искаше само нея.

— Наясно си, че ще сме луди, ако направим това. Аз съм петнайсет години по-стара от теб. Когато съм на петдесет, ще си едва на трийсет и пет. А когато съм на шейсет, ще си на четирийсет и пет и все още млад и красив.

— Няма значение. Проявих се като идиот през последните четири месеца, но мога да броя. И не ме интересува кой какво ще каже и ще си помисли. Освен теб и Салима, разбира се. Всички други могат да вървят по дяволите. Никога не съм срещал жена като теб и знам, че никога вече няма да срещна. Не съм съгласен да се откажа от това.

— Нито пък аз — меко отвърна тя, вдигна очи към него и се усмихна.

Обичаха се лудо, и двамата го знаеха. Нямаше съмнения, нито въпроси. Той й се усмихваше. Никога преди не се бе чувствал толкова сигурен в нещо. Тя също.