Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (92)

92

Зазорява се, небето над нас преминава в ден, но продължава да е относително тъмно. Намираме се обратно на пътя в камиона на екипа от специалните наети, ползваме пода на кабината като работна маса и сме разпръснали купчината документи, обичайните размишления на един сериен убиец, които той е нарекъл „Сеанси на Греъм“. Те са номерирани — общо са двайсет и два — и има дати. Оказва се, че са записвани устно. Вероятно е използвал някоя от онези високотехнологични джаджи, които автоматично превръщат записа в документ.

Всеки от сеансите на Греъм е пръснат по пода на камиона. Първо ги прочитаме набързо. Ще има предостатъчно време да анализираме избора му на думи и разговорни изрази, цели дни ще бъдат посветени на разбора на всяко от изреченията.

В този момент търсим по-скоро следи за мястото, на което би могло да се крие това чудовище. Ето защо минавам набързо през отвратителното, изпълнено с прослава към самия него съдържание на тези страници, гнусните пасажи, в които четем за мъченията на жертвите му, и търся нещо, което би могло да ни насочи…

— Мери — изричам на глас. В запис номер дванайсет се споменава някоя Мери, разговор с нея, записан в бар. След това отново се появява в останалите глави. С всеки нов параграф фокусът се измества към нея. Той й се разкрива. Измъчва се по нея. Влюбва се в нея.

Мери е барманка, задочна студентка е, бивша алкохоличка. Но как е фамилията й? Къде живее? Цяла Пенсилвания ли ще трябва да претърсим, за да открием тази Мери?

След това виждаме, че той се размеква, щом осъзнава, че приближаваме към него. Продължава да се величае, но започва да се изнервя. Губи самоувереност, като в същото време се опитва да убеди себе си — а и нас, — че не е така.

Какво ще направи с Мери?

— Трябва да я открием — промърморвам.

Букс вдига радиостанцията към устата си.

— Какво е положението с полицейските кучета?

— Тук са — чува се някакъв глас. — Започваме с неговия имот, а след това ще продължим към горичката зад ранчото. Агентите ни претърсват там в момента.

— Да продължаваме да четем — обръща се Букс съм мен. — Тук някъде трябва да има следа към нея.

Но аз почти съм приключила, а не съм открила кой знае какво. В запис номер двайсет и едно с дата от вчера, неделя, след като ни се измъкна на „Форд Фийлд“, Греъм не е оставил повече следи. Добре. Чудесно. Но последните му думи от този ден ме карат да настръхна.

„Тя знае твърде много.“

— Той ще я убие — казвам.

Тогава стигам до последния запис с днешна дата. Първи октомври.