Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (91)

91

— Назад! — провиква се Букс към мен с протегната ръка, щом стигаме на няколко метра от къщата. — Не си оторизирана да влизаш, Еми. Това е заповед!

Специалните части, екипирани с противопожарно оборудване, се придвижват напред редом с пожарникарите като въоръжен ескорт с вдигнати автомати и щитове, готови за всеки и всичко. Само след миг мощните им маркучи бълват силни водни струи, прозорците се пръсват, а мастиленочерният дим излиза от всеки отвор в ранчото. Стоя на дистанция зад устойчивия на куршуми щит и чакам следващия залп или нещо друго, нещо неочаквано, тъй като господин Уинстън Греъм се е превърнал в експерт по неочакваните неща.

Минава доста време, преди страховитите оранжеви пламъци, излизащи от къщата, да бъдат напълно потушени и да оставят след себе си само потопената подгизнала конструкция, все още изкашляща задушлив дим. Пожарът беше планиран внимателно и много добре изпълнен, но все пак пожарната беше на по-малко от километър разстояние в този момент.

— Чисто е! — чувам вик в слушалката в ухото си. — Първият етаж е чист!

Имат предвид, че няма живи или мъртви хора. Също и заплаха.

Мазето. Пожарът не е стигнал до мазето. Бих се обзаложила.

— Остани… тук — обръща се към мен Букс през противогаза си.

Аз покорно правя крачка назад.

Той изчезва в черния дим, обгърнал къщата, която вече не гори, но излъчва такава ужасна горещина, че я усещам през щита и каската си.

Не забравяй къде ти е мястото, казвам си. Не е твоя работа да отиваш там. Можеш да причиниш повече грижи, отколкото да помогнеш. Току-виж си пропаднала през пода и да похабят ценно време да те спасяват. Не ти е там мястото.

Слагам си пожарникарските ботуши, които са част от екипировката ми, каската, щита и противогаза с контейнер с кислород, тежкото палто и панталоните. Защо биха ми дали тези неща, ако не очакваха да ги сложа? Изчаквам пет минути, а после се отправям вътре.

Почти невъзможно е да виждам през дима, но съм запозната с разпределението на къщата от чертежите, както и останалите агенти. Поемам чист кислород от противогаза си, макар да съм заобиколена от гъст смог. Съсредоточавам се върху пода, частично прогорен от пожара, пръснатите навсякъде овъглени късчета вестници и тези, които се носеха във въздуха като конфети в края на парад. Преминаването по този под не е безопасно, но аз не съм нито първият, нито десетият човек, който го прекосява, пък и не ме бива да чакам. Знам, че ако продължа напред през основния коридор, покрай кухнята и спалните, ще открия вратата за мазето.

Намирам вратата, отварям я, стълбището води към мазето, където няма дим. Поемам надолу. Там има поне десет агенти, казвам си. Няма значение колко е добър, не може да ги победи всичките.

Нали?

Стигам до най-долното стъпало и се обръщам. Основната част от мазето е недовършена и мрачна, бетонни стени и подове, бойлер за гореща вода, уред за омекотяване на водата, пералня и сушилня в единия край и лежанка за вдигане на тежести с щанга и допълнителни дискове в другия край.

След това обаче има дълъг коридор с врати от двете страни. Агентите ги отварят една по една и влизат с оръжията напред. Виковете им: ФБР!, АТФ! и Федерални агенти! Кънтят към мен. Свалям противогаза си и тръгвам по коридора, докато агентите проверяват помещенията едно след друго.

— Навсякъде е чисто! — извиква един от агентите към Букс, който кимва и напразно се оглежда. Вижда ме, но не гори от ентусиазъм да спори. Просто свива рамене. Цялата къща, първият етаж и мазето са били проверени.

Къде си, Уинстън Греъм?

Връщам се обратно в основната част на мазето при електроуредите и зоната за спорт. Тогава забелязвам едно шкафче в ъгъла, направено от сив метал, високо приблизително колкото мен, което има двойни врати, а на дръжката на едната от тях свободно виси отключен катинар.

За педантичен човек като Уинстън Греъм това си е чиста покана.

— Тук — казвам. — Вижте тук.

— Отдръпни се, дявол да го вземе — нарежда Букс, хваща ръката ми и ме дръпва назад. Той размахва пръст към шкафа. Агенти се приближават от всички страни. Един изважда катинара. След това в пълен синхрон агенти хващат двете врати и ги отварят заедно.

Шкафът отвътре е като всеки друг. Три рафта, два от тях напълно празни. В интерес на истината, в средата на шкафа има едно-единствено нещо.

Куп хартия.

Вързана с виолетова панделка.

— Какво е това, мамка му? — пита Букс, приближава до рафта и поглежда първия лист хартия. — Какви са тези „Сеанси на Греъм“, по дяволите?