Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (84)

84

Гъста коса. Гъста брада. Шапка на „Лайънс“ на главата. Очила с рогови рамки. Яката на якето му е високо вдигната. Дегизиран е. Въпреки че не мога да видя добре очите му, знам, че са вперени в моите.

Примигвам стресната и невярваща. Този човек стои на съвсем малко разстояние от мен и ме гледа. Хората минават между нас на път към тоалетните или павилионите, но всеки път, щом се появи в полезрението ми, продължава да стои все така неподвижно, втренчен право в мен.

Той е.

Една жена случайно се блъсва в рамото му. Тялото му се разтърсва, но той не отмества поглед от мен.

Той е.

Вдига леко глава, сякаш да ме огледа по-добре.

В тези няколко мига аз съм застинала, бездиханна, парализирана. В същото време искам да ме види. Тук съм, ще ми се да му кажа. Открих те.

В тези безкрайни мигове чувам припяването на Арета Франклин, усилването и заглъхването на шумовете на тълпата, докато се взираме един в друг.

Две секунди? Десет? Не знам колко време е минало, преди да си спомня защо държах мобилния си телефон в ръка, за да не се налага да ровя в джоба си в даден момент.

Моментът е настъпил. Сърцето тупка в гърлото ми, свеждам поглед и палецът ми застива над бутона за бързо набиране, незабавната ми връзка с командния център.

Вместо това вдигам отново поглед към субекта ни, чието изражение се е променило от неразгадаемо в нещо като съчувствена самодоволна усмивка.

В ръката му се появява малко черно устройство, вероятно собственият му мобилен телефон. Но за какво му е мобилен телефон точно сега…

Експлозията е така оглушителна, че почти не забелязвам как нещо рикошира в лицето ми и ме порязва, взривът е разтърсващ, защото знам, че крещя, но не чувам собствения си глас, а подът сякаш изведнъж подскача, за да ме фрасне в бузата.

В моя временен ступор нищо не ми се струва логично, нито лепкавият под и видът на собствената ми кръв, нито пулсиращата светлина от проблясващите сирени, и въпреки че не чувам нищичко, усещам го, чувствам го, както лежа на пода — внезапно променената вибрация на стадиона, която се е превърнала в непрестанен тропот, паническо препускане…

Вдигам глава по посока на субекта, мъжа, когото преследвам повече от година, но вместо него виждам ням филм на ужасите, никакъв звук, само стъписващи образи на тела в лудешки бяг, паническата им борба през тесния проход и освободили се от задръстването, устремени към изхода. Пълзя на длани и колене като ужасено псе към колона до една от вътрешните стени на стадиона и я прегръщам като любим човек, докато тълпата минава край мен, настъпва ме по стъпалата и глезените, препъва се в мен и накрая успявам да свия крака и заемам ембрионална поза.

Стискам колоната с всички сили, а хората продължават да се бутат и да се катерят един върху друг в опит да се измъкнат. Вдигам глава за глътка въздух насред паническото бягство, без да спирам да се вкопчвам с изтръпналите си крайници за своята опора. Знам, че ако се пусна, ще бъда премазана.

Главата ми жестоко кънти, въздухът не ми достига, опитвам се да потисна позивите за повръщане и нарастващия си ужас. Колко още ще умрат тук днес? Нямам представа. Не мога да мисля за това сега. Аз също ще бъда сред мъртвите, ако се пусна от тази колона.

Той го направи отново, мисля си. Субектът ни отново избяга. Прикри се сред шейсет хиляди души, хукнали към изходите, които скоро щяха да изпълнят улиците около „Форд Фийлд“ след неидентифицираната експлозия, спукала тъпанчетата ми. Надхитри ни още веднъж. Беше се подготвил за нас. Разбира се. Бил е готов за нас през цялото време. Всеки път, когато си помислим, че сме близо, оказва се, че той е предвидил нашия ход и го е парирал.

Той никога няма да спре. А ние никога няма да го заловим.