Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (8)

8

Събуждам се, боря се за глътка въздух, пламъците, танцуващи по тавана, отстъпват място на тъмната тиха стая. Бърша потта от очите си със завивката и се отърсвам от следите на познатия кошмар, който този път малко се различаваше: човекът в леглото не бях аз. Този път създанието в леглото беше по-красиво от мен, по-умно от мен, по-смело от мен. Този път в леглото беше Марта.

Сестра ми беше изпълнила обичайната роля в съня, съвсем същата като моята, когато съм на косъм да изгоря жива, но тя не се опитва да стигне до прозореца като мен. Тя поема въздуха и оставя пламъците да препускат по завивката, докато се плъзнат по нея и я погълнат напълно.

Сигурна съм, че нима да успея да заспя отново. Никога няма да успея. Бих започнала да си лягам рано, рано поне за мен — обикновено в десет часа, с пълното съзнание, че някъде между два и четири сутринта ще се озова погълната от пламъци и ще трябва да стана.

Ето защо си правя кафе и стартирам лаптопа си. Съобщенията с последните новини пристигат в елек тронната ми поща по всяко време през нощта, така че няма да скучая.

Правя невероятната грешка да мина покрай едно огледало и да погледна отражението си. Гледката не е красива. Първите бели корени вече са факт, а аз съм прекалено твърдоглава да си боядисвам косата, твърде горда да дам път на модерните технологии, борещи се с женското стареене, което означава да се променяш по всички възможни начини, за да прикриваш недостатъците си. Приемам, че съм направила напълно достатъчно, ако слагам съвсем малко грим, вземам душ почти всеки ден и реша косата си. Това момиче не ползва кремове против бръчки, боя за коса или повдигащ сутиен. Би трябвало да впечатля някого с подобно поведение, не е ли така? До момента не съм обградена от поддръжници.

Ти самата си най-лошият си враг, винаги ме укоряваше Марта. Няма нужда някой да те тормози, защото сама си се заела с това. В много отношения Марта беше абсолютната ми противоположност. Беше забавна и любяща, а аз — меланхолична. Тя беше бляскава, а аз невзрачна. Размахваше пом-пом и като мажоретка насърчаваше отбора по футбол, а аз участвах в протести на Дружеството за защита на животните пред крайградската кланица. В петък вечер се веселеше с популярната групичка, а аз заравях нос в класиците или в някой учебник по статистика.

Тя беше пет сантиметра по-ниска от мен, косата й беше по-тъмна и лъскава, а чашката на сутиена й — с един размер по-голяма от тази на моя. Всички се удивяваха как е възможно две сестри, родени само през осем минути, да бъдат толкова различни.

— По дяволите, липсваш ми, момиче — изричам в празната кухня. Дори това изречение ми напомня за нея; тя винаги завършваше телефонните ни разговори с него, беше патентът й за сбогуване, докато бяхме в двата края на страната по време на следването си в колежа или когато тя замина за следдипломна квалификация в Аризона, а аз по неразбираема за всички причина постъпих във Федералното бюро за разследване.

Още си спомням как реагира при новината, че започвам работа във ФБР. Изражението и беше объркано и сконфузено, сякаш не е чула добре, бунтарката с ляв уклон избира учреждение на властта, но думите й бяха мили: „Щом това те радва, значи, радва и мен“. Това беше другото нещо, за което все ми опяваше. „Просто бъди щастлива, Ем. Щастлива ли си? Няма нищо лошо да се стремиш към щастието“.

Кафето е готово. Отнасям чашата във втората спалня и започвам да ровя из обичайните уебстраници и да проверявам пощата си. На пръв поглед няма нищо, което да ме кара да настръхна. Еднофамилна къща, избухнала в пламъци в Пало Алто без жертви. Пожар в комплекс от социални жилища в Детройт, вероятно няколко души са загинали. Химически завод извън Далас в пламъци. Не, не и не.

Това обаче може да се окаже интересно, пожар възникнал едва преди няколко часа в градче на име Лайл, Илинойс. Самостоятелна градска къща. Една-единствена жертва.

Името й е Джоел Суонсън.