Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (73)

73

Клепачите ми са толкова натежали, че едва ги вдигам, часовникът в кабинета ми показва четири часа. Четири сутринта. Съботната вечер настъпи и отмина без инцидент.

Грабвам телбода от бюрото си и го хвърлям по часовника, но уцелвам твърде далеч, в стената остава следа, а по мокета се посипват парченца боя. Четири последователни безсънни нощи — от сряда до събота вечерта, — а резултатът са единствено торбичките под очите ми и замъгленото зрение.

Чул удара, Букс влиза в кабинета ми, изпълнен с опасения, че може да стане жертва на летящ предмет.

— Той какво, да не би да си е взел почивка тази седмица? — крясвам. — Да не би просто да е решил: О, не, не и тази седмица? Не е в стила му. Никога не го е правил. Той е като робот. В единствената седмица, в която сме готови за него, единственият ни шанс, преди вестниците да пуснат статията и да го известят за намеренията ни, и той решава да направи проклета ваканция?

Букс се обляга на вратата.

— Знам. Не го разбирам. Все пак ще се справим. Нямаме избор…

— О, ще престанеш ли да бъдеш така ужасно хладнокръвен? — просъсквам. — Тази седмица можехме да го издебнем от засада, Букс. В кърпа ни беше вързан. Сега ще разбере, че сме по следите му.

— Не е задължително да стане така, Ем. Дори не знаем още какво ще публикуват „Трибюн“. Нека направим всичко по силите си, за да контролираме това, което можем.

Клатя глава и започвам да виждам още по-размазано. Щом погледът ми отново се фокусира, виждам статията от града, в който живееше Марта, „Пеория Таймс“, онази от миналия месец, в която се разказва как съм настоявала пред полицейското управление смъртта на Марта да се разследва като убийство, а не като случаен пожар. „Ние разбираме вълнението на госпожица Докъри — беше цитиран началникът на полицията. — Но не можем да си позволим да пилеем ресурсите си заради каприза на скърбяща сестра. Заключенията на детективите от полицията, началника на пожарната и съдебния лекар, че Марта Докъри е умряла вследствие на вдишване на дим от случайно възникнал пожар, съвпадат“.

Букс проследява погледа ми и вижда статията, забодена със синьо кабарче на дъската за бележки на стената до компютъра ми.

— Виж само колко далеч сме стигнали. От коя дата е тази статия — седми август тази година? Представи те като сестрата, която не може да приеме реалността и вярва в Дядо Коледа. А виж как е сега, Еми. Шест седмици по-късно не само убеди Бюрото, че си била права, но и възбуди напрегнато преследване — в което се приближаваме. Виж колко близо сме, Еми. Преди да ни прати тази странична топка, бяхме готови да метнем мрежа върху футболен стадион, за да заловим този негодник на мига. Ще имаме нов шанс. Честна дума. Вече сме вътре в главата му. Разполагаме с модела, без значение, че той пропусна тази седмица. Хей, погледни ме.

Изведнъж се е озовал надвесен над мен, без да съм забелязала. Може би защото нахлуването му в личното ми пространство досега не е било нахлуване — беше и негово пространство. Тогава нещата бяха по-прости. Беше по-лесно да бъда с него, отколкото без. Така беше по-естествено. Чувствах се добре. Сякаш бяхме парченца от пъзел, които нямаха смисъл сами, но заедно си пасваха идеално. Точно такъв трябва да бъде животът за нормалните хора, нали? Откриваш парченцето, което ти пасва, което допълва твоето, нагласяш ги и извивките съвпадат, дори и да не е напълно гладко, дори да са нужни малки поправки. Нямаш нужда от съвършенство. Караш нещата да се движат напред и оценяваш факта, че картинката се получава, вместо да се взираш в ъгълчетата и неравностите.

Поглеждам го в очите. Виждала съм копнеж в погледа му преди — отвръщала съм на този копнеж, — сега обаче съм твърде съсипана за смислена реакция. Букс също го знае. И преди съм казвала, че той ме познава по-добре от мен самата.

— Ще го заловим — обещава той. — И това ще се случи скоро.