Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (71)

71

Букс прокарва ръка през лицето си. Очите му са зачервени и замъглени, а лицето измъчено. Спал е повече от мен, но това не променя нещата особено. И колежаните, които се подготвят за последния си изпит, са спали повече от мен.

— Никога не коментираме съществуването или липсата на разследване — обяснява ми нежно Букс като родител на дете.

Разтърквам окото си с юмрук.

— Нищо не съм казала.

— Потвърди, че се води разследване.

— Тя знаеше имена. Включително това на Марта. Беше наясно за проклетото разследване.

Букс ме поглежда в очите, но не настоява. Вече е казал мнението си. Без значение какво е знаела репортерката, не е имала потвърждение от ФБР до момента, в който го получи от мен.

Примирено вдигам ръце.

— Издъних се.

Букс не оспорва признанието ми.

— Как са стигнали до тази история? — питам, но въпросът е риторичен. Репортерката никога няма да каже, а и няма значение.

— Предполагам, че от местен полицаи, който работи по случаите на Джоел Суонсън и Къртис Валънтайн. — Букс клати глава. — Тези типове винаги мислят за услуги. „Подхвърлих ти информация, но трябва да ме изтъкнеш, като напишеш статия за някой от случаите ми“ и други от сорта. А може да е бил и някой от членовете на семействата на жертвите. Честно, изненадан съм, че мина толкова време, преди да изтече информация.

— В напълно неподходящ момент. — Запращам една химикалка през стаята. — Той си мисли, че му се е разминало. Върши си работата през седмицата, където и да е това, убива тези хора, като го прикрива хитро, и мисли, че е заблудил всички, а тази неделя ще бъде на футболен стадион, където да го заковем. Ами сега? Сега ще разбере, че сме по петите му!

Мобилният телефон на Букс звънва. Той ме поглежда с извинителна усмивка.

— Кретена — съобщава. Натиска бутона на високоговорителя и отговаря.

— Букс е — казва той. — Еми е при мен.

— Ах, да… браво, Еми! В момента, в който преследваме най-важната следа в този случай, ти извади наяве цялото ни разследване пред „Чикаго Трибюн“.

Букс извърта очи, най-вече за да ме успокои. Кретена сигурно е щастлив от възможността да демонстрира надмощие и да навре вината в лицето ми, независимо че я преувеличава.

— Тъкмо говорих по телефона с редакторите — уведомява ни Кретена. — Не бяха особено благоразположени да споделят информация. Знаят имената на някои от жертвите и факта, че Еми е лично обвързана със случая…

Двамата с Букс се споглеждаме. Добър удар от страна на Дикинсън. Убедена съм, че най-съкровената мечта на Кретена е да ме уволни по този повод. Ако не се беше състояла онази сценка в кабинета му, със сигурност щеше да направи точно това.

— … и както изглежда, има вероятност да разполагат със заключение от аутопсия. Знаят, че субектът ни е убивал в различни райони в страната, но май не разполагат с пълната информация. Освен това не споменаха нищо за последните данни като видеозаписа на субекта от бара или връзка с професионалните футболни мачове.

Клатя глава.

— Няма значение. Знаят, че случаите със смъртта на Къртис Валънтайн и Джоел Суонсън, а и тази на сестра ми, са били класифицирани като убийства, а не като случайни пожари. Това ще му подскаже всичко. Той не иска да търсим убийства, а още по-малко него самия. Щом прочете статията, ще разбере, че сме наясно с методите му. Дотук с шанса да го издебнем.

Кретена казва:

— Значи, ще трябва да ми благодариш, че говорих с редактора на „Трибюн“ да задържи статията до понеделник.

— О, това е чудесно — възкликва Букс. — Чудесно! — Протяга ръце, за да успокои напрежението. — Значи, още има надежда за нас.

— Каква беше отплатата? — питам.

— Информация от първо лице, когато и ако случаят бъде разрешен.

Букс свива рамене, сякаш това не е кой знае какво.

— Ето защо разполагате с този уикенд, с този последен шанс да откриете субекта на футболния стадион, който ще посети — предупреждава Дикинсън. — Направете услуга на всички нас и се опитайте да не сътворите още някой гаф дотогава.