Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (69)

69

Сеанс на Греъм

Запис №16

19 септември 2012 г.

Искам да чуете това. Разговор между мен и Мери тази вечер. Излязох с нея, след като тя приключи работа.

Аз: Може ли да те попитам нещо, Мери? Защо се съгласи да излезеш с мен тази вечер?

Мери: Искаш да кажеш, защо се съгласих да изляза с теб, след като в понеделник те спипах да ме наблюдаваш от дъното на бара?

Аз: Предпочитам по-снизходителна трактовка на събитията. Но — да. Защо? Можех да си помисля, че ме вземаш за странна птица.

Мери: (през смях) Наистина те вземам за странна птица, Греъм.

Аз: О, радвам се, че го изяснихме.

Мери: И преди ти казах, харесвам чудати.

Това беше — не знам, беше някак умиляващо. Също и ласкателно. Нямам навик някой да се чувства нервен пред мен.

Аз: Малко ми е трудно да повярвам на това.

Мери: Да не мислиш, че има голямо търсене за трийсет и седем годишна барманка, лекуваща се алкохоличка?

(Бележка на редактора: единайсет секунди пауза.)

Мери: Опа, стреснах те. Не поднесох информацията по възможно най-добрия начин. И все пак е истина, алкохоличка съм. Трезвена съм от десет години, ако това е някаква утеха.

Аз: Не, според мен… това в доста необичайно.

Мери: О, не знам. Просто и аз имам своите демони като всеки друг.

Аз: Но ти градиш живота си отново. Посещаваш колеж през деня и работиш вечер. Намирам това за доста впечатляващо.

Мери: Много мило от твоя страна.

Аз: Мери, защо работиш в бар, след като си бивша алкохоличка?

Мери: Знам, знам, не звучи много логично, нали? Най-вече защото ми беше нужна работа само вечерно време, за да мога да уча през деня, а собственикът на бара ми е приятел. А може би и предизвикателството ми харесва.

Аз: Предизвикателството?

Мери: Да. Да знам, че съм изправена пред него всеки ден, но устоявам. Да гледам всичките тези бутилки с алкохол и да кажа: „Вече не сте ми нужни. Преодолях ви“. Това ме кара да се чувствам всесилна.

Аз: Изправяш се пред демоните си.

Мери: Да, точно така. Ти нямаш ли демони, Греъм?

Мисля, че целият този разговор беше… забележителен. Начинът, по който тя така лесно се разкри пред мен. Как ме погледна в очите и каза: „Ето това съм аз“. Хората не го правят. Не показват истинския си аз. Заврели са го под пластове от само заблуди и измамно отношение към останалите. Носят маски. Слагат си изкуствена фасада. Лъжат. Крият.

Какво трябваше да й отговоря? Наистина трябваше да кажа нещо. Наистина. Все пак тя разкри неприятните подробности за живота си с такава лекота, какво бих могъл да кажа в отговор? Да й споделя: „И аз си имам свои демони, Мери“. Не. Променям темата, ето какво правя.

Не стана, без да го забележи. Тя изпада в откровения, а аз искам да обсъждаме лошото време. Беше очевидно. Струва ми се, че тя знае. Искам да кажа, не знае наистина — няма начин да знае, — но има някакво предчувствие за мен. Сигурен съм, че е така.

Ах, а усмивката й, ще ми се да можехте да я видите как сбърчва нос, а очите й се присвиват, това е една от най-искрените усмивки, които съм виждал някога. Гори от желание да пръска радост и избутва противните и отровни мисли далеч от съзнанието си.

А как ухае. Лек намек за ягоди. Подозирам, че се дължи на шампоана и. Щом го усетя, в съзнанието ми изниква думата свежест, всъщност това е най-подходящото описание за Мери.

О, а краят на вечерта, след като я изпратих до вратата. Спомням си колко се притесних. С мушнати в джобовете ръце и сведен поглед пристъпвах от крак на крак. Казвам ви, сигурно видът ми е бил на нервен ученик на първа среща.

Освен това я целунах! Не съм съвсем сигурен как преминах от точка А до точка Б, но в някакъв момент събрах всичкия си кураж и се наведох към нея, а тя ме пресрещна. Беше толкова бавно, нежно и сладко, устните ни се притиснаха, а ръката й галеше бузата ми. Почувствах заряд от енергия да преминава през тялото ми. Почувствах безтегловност.

И сега усещам безтегловност.

(Край)