Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (67)

67

Сеанс на Греъм

Запис №15

17 септември 2012 г.

Тази вечер започнах с наблюдение. Гледах я възможно най-открито — тоест, когато тя не виждаше, че я наблюдавам. Промъкнах се в бара, нали разбирате; със сигурност вече оценявате способността ми да се движа незабелязано. Когато я срещнах миналата седмица в този бар, Мери спомена, че работела тук, и извадих късмет, защото се оказа, че е барманка, така че не обикаляше много наоколо, а аз се спотайвах в ъгъла и я следях от разстояние.

Наблюдавах я, докато не беше твърде заета по времето за вечеря, а аз хапнах стандартната кръчмарска храна и после отворих лаптопа си като извинение, че не си тръгвам. Гледах я и когато клиентите започнаха да прииждат за футболния мач в понеделник вечер. Гледах как хората се отнасяха грубо с нея или флиртуваха. Гледах я, докато отделяше малко време за себе си или си приказваше с управителя и останалите служители.

След това се промъкнах в тоалетната, за да махна бейзболната си шапка и очилата и да сваля яката на якето си. Върнах се в бара, а там вече се бяха събрали достатъчно много хора, които да ми осигурят прикритие, и си проправих път към бара, сякаш сега влизам. Трябва да призная, че усещах пърхане на пеперуди в стомаха си. Да, приятели, чувствах притеснение.

Седнах на едно високо столче и зачаках реда си като всички останали. Реших да имитирам изненада, че я виждам, точно както направих миналата седмица, когато дойдох в този бар и не очаквах да я срещна. Дали да се престоря, че не помня името й? Да се зачудя, а след това да щракна с пръсти и да кажа: „Мери… нали?“.

Щом приближава към мен с лека игрива усмивка, комуникативните ми умения изпадат в колапс. Тъмната й коса е хваната на хлабава конска опашка, но няколко кичура са успели да се измъкнат. Присвила е очи и в ъгълчетата се забелязват тънки бръчици. Светлината е слаба и очите й изглеждат по-тъмни, отколкото ми се видяха предния път, когато я гледах отблизо.

— Е, Греъм — каза тя. — Бях започнала да си мисля, че възнамеряваш да ме игнорираш цяла вечер.

Отново го направи. Изправи ме на нокти, преди дори да я поздравя. Миналия път ме спипа да записвам мислите си, като се преструвах, че използвам телефон; първият човек, който разкри измамата ми. Този път беше забелязала, че се спотайвам в дъното на бара не с пълна дегизировка, но определено в опит да се прикрия.

Това означаваше, че задължително трябва да измисля нещо остроумно, нали така? Нещо умно, може би да се подложа на самоирония — това определено би могло да се превърне в запазената ми марка. Бърза хаплива забележка, последвана от безизразна физиономия. Нещо, с което да покрия своето участие в разговора.

Преди да се усетя обаче, думите сами започват да излизат от устата ми.

— Притеснявах се от срещата с теб — казах.

Приятели, трябва да споделя, че в този момент времето за мен спря. Прииска ми се да протегна ръка във въздуха и да си върна обратно думите. Взех, че разголих душата си в този миг. „Какво направих? — мислех си в онези няколко секунди, докато поемах мъчителни глътки въздух. — Как мога да залича казаното? Беше ли ме взела за жалко нищожество?“

Ето какво се случи след това: тя отмести погледа си от моя, а ъгълчетата на устата й се повдигнаха нагоре. Бършеше плота на бара с кърпа. След това ми заяви:

— Е, Греъм, това е кажи-речи най-милото нещо, което би могъл да кажеш на някое момиче.

Спомняте ли си го това чувство? Моментът, в който се установява… връзка между вас и някой друг? Трепетът в гърдите ви, щом осъзнаете, че сте преминали през мостчето, че съществува някаква взаимност?

Може би Мери и аз… не мога да повярвам, че казвам това, но може би Мери и аз…

Не. Не, не, не. Укроти топката, Греъм. Пристъпвай внимателно. С малки крачки.

Не бихме искали някой да пострада.

(Край)