Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (55)

55

Букс избутва стола си встрани от бюрото, на което е сложен компютърът, с леко раздразнено изражение. Дени ни беше предупредил да не разчитаме твърде много на записа, но все пак имахме известна надежда, първи шанс да видим субекта лично. Адреналинът започва да спада и да преминава в разочарование.

— Веднага ще го изпратим на техническите сътрудници. Да видим дали ще могат да подобрят качеството на картината — казва той и въздъхва, за да се успокои. — Въпреки това ми се струва, че няма да е достатъчно добра за лицево разпознаване.

Прав е. Не съм добре запозната с технологията за лицево разпознаване. Анализаторите от разузнаването, чиито задачи са в сферата на националната сигурност, имат доста по-голям опит. Но съм работила достатъчно с нея, за да съм наясно с ограниченията й. Профилна снимка на субекта не може да ни е от голяма полза, а макар и да имаме фронтална, не разполагаме с ретината му, както и с редица други отличителни белези — очи, цял нос, скули. Няма начин и да се доберем до информация за текстура на кожата, дали е гладка, или по-груба.

Той така и не позволи камерата да го хване достатъчно добре.

Букс разтрива лице с две ръце.

— Тази сутрин получихме съдебна заповед за претърсване на компютрите на Къртис Валънтайн — съобщава той. — Би трябвало да получим резултати до края на деня. Това ще ни помогне съвсем скоро да установим името на човека, с когото Къртис е трябвало да се срещне — името, което е използвал субектът. Напредваме, хора.

Изсумтявам леко цинично. Букс все пак е прав — Бюрото призна пожарите за убийства едва преди два дни и да, започваме да получаваме резултати.

Само да можехме да се забързаме, казвам си, не за първи, не и за десети път. Познатият рефрен не излиза от главата ми — цялото забавяне е довело до още и още смъртни случаи.

Отново поглеждам към застиналата картина на екрана — размазаната черно-бяла снимка на нашия човек. Почти ни се подиграва, влиза в обхвата на камерата, но не ни дава хубав фронтален поглед, знае с абсолютна точност ъгъла…

Чакай малко.

— Бил е тук преди — изричам. — Ти сам го каза, Букс, знаел е къде е разположена видеокамерата в момента, в който е влязъл.

— Не е било в по-ранните часове — обажда се Дени. — Изгледахме записа от целия ден.

— Тогава е било предния ден — настоявам.

— Възможно е — отвръща Букс и бавно кима. — Да, напълно възможно е.

Скачам от стола и отивам в свободната част на стаята. Щом се развълнувам, започвам да се разхождам, сякаш мозъкът изпреварва крачките ми.

— Влезе и огледа мястото. Вероятно е седял на дългия бар отпред и добре е огледал. Сигурно е бил облечен по съвсем различен начин.

Букс поглежда към Дени.

— Заемам се — казва той. — Не съм сигурен, че още пазят толкова стари записи. Извадихме голям късмет, че имаха този от двайсет и девети август. Все пак веднага ще проверя.

Дени отваря мобилния си телефон и прекосява стаята. Букс ме поглежда и кимва тържествено.

— Напредваме — заявява. — Само въпрос на време е да изскочи нещо голямо.

— Добре, защото е само въпрос на време той да убие отново — отвръщам. — Днес или утре например.