Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (54)

54

— Здравей, отрепко — обръща се Букс към екрана на компютъра. Той винаги използва това обръщение към престъпника, когото преследва, без значение дали е банков обирджия, похитител или сериен убиец, този етикет е едновременно враждебен и унизителен и напълно лишен от уважение, с него, макар и подсъзнателно, показва на хората от екипа си, че не се бои от този човек, така че и те не бива да се боят.

Мъжът на екрана — субектът, убиецът, вероятно най-злото създание, което броди по тази земя — продължава да говори по телефона, леко навел лицето си надолу, говори и слуша и от време на време покрива с длан лявото си ухо.

— Нямаме късмет с този телефон — въздъхва Софи.

— Не става въпрос за късмет — отвръща Букс. — Той знае къде се намира охранителната камера. Прикрива се възможно най-много, без да бие на очи.

Субектът се придвижва сред тълпата, като остава с левия си профил към нас. От време на време, докато се промъква между хората, изгубваме го от поглед за кратко, но след това се извръща и за миг се обръща почти изцяло към камерата, щом се отправя към дъното на таверната — към долния ъгъл на екрана.

— Пауза — изричам, а Софи вече се е заела с това.

Екранът замръзва и започва да примигва. Това е най-добрият ни кадър, но и той не е кой знае какво. Извърнал се е към нас, но главата му пак е насочена леко надолу, докато говори (или се преструва, че говори) по телефона, а козирката на шапката му напълно скрива очите му и се виждат само носът, устата и брадичката му.

— Да, знае къде е камерата — повтаря Букс. — Пусни го отново, Соф.

Соф, прави ми впечатление, макар и само за миг. Не Софи.

Екранът оживява отново и субектът ни продължава напред с наведена глава по посока на Къртис Валънтайн. Чак сега забелязваме чантата, която субектът носи преметната през лявото си рамо, несъмнено пълна с всичките му екстри — логично е да предположим шиш за лед, хирургични инструменти, туба с газ и газова маска, а може би електрошок и огнестрелно оръжие.

Точно когато достига до десния ъгъл на екрана, субектът вдига глава и, доколкото успявам да видя, приключва телефонния си разговор и понечва да заговори Къртис.

В този момент изчезва от обхвата на камерата.

— Мамка му — казвам.

— Можете да продължите да гледате — уведомява ни Дени, — но той не се появява повече чак докато си тръгват в пет и три минути следобед. Не възлагайте особено големи надежди.

Софи превърта записа до този момент. Къртис Валънтайн си тръгва със субекта, като Къртис върви отдясно. Субектът се отдалечава от нас и през цялото време е извърнат надясно, за да си говори с Къртис — оставя ни да видим тила му, бейзболната шапка и якето. Двамата мъже минават покрай бара към входната врата — горния ляв ъгъл на екрана, — а субектът ни успява да държи лицето си встрани от камерата, без това да изглежда неестествено.

— Добър е — заключава Букс.

— Вече знаехме това. Софи, можеш ли пак да пуснеш фронталния кадър, с който разполагаме?

Картината се размърдва, всички се движат назад с бясна скорост. Това ми напомня за стари кадри от бебешката ми възраст как баща ми учи мен и Марта да ходим, когато сме на около година, гледахме този запис десет години по-късно на Коледа. Татко ни увещава, а след това пуска ръцете ни и ни оставя сами, близначки, които се носят напред с тежки неуверени стъпки като пияни моряци, а след това падат назад по дупе. Спомням си как гледах това с татко, мама и Марта, а татко превърташе касетата отново и отново на забързан кадър, така че двете с Марта се препъвахме напред, падахме, а след това тръгвахме на заден ход към ръцете на татко. Смеехме се от сърце, а татко превърташе лентата на VHS касетата напред-назад, умееше той да ни работи нас, десетгодишните му момичета. Осветлението в хола беше приглушено, пийвах си яйчен пунш (Марта мразеше яйчения пунш, но аз го обичах), усещах топлината от пукащия огън и уюта на чорапчетата, които закачахме грижливо над камината през цялото ни детство.

— Ето — казва Букс.

Екранът застива с пращене. Софи се опитва да увеличи образа, но заради лошото качество на записа картината става още по-размазана. Превърта напред и назад, докато открие възможно най-добрия кадър със субекта.

Няма никакъв шанс да се видят очите. И все пак загубата не е пълна. Овалът на лицето му, издълженият фин нос. Въпреки непромокаемото му яке телосложението му е загатнато — прегърбени рамене, деликатна конструкция. Все е нещо. В момента всеки от нас се чуди дали би могъл да разпознае този човек, ако го срещне очи в очи.

Да, решавам за себе си, но това е продиктувано от твърдоглавието ми. Кой знае дали субектът ни наистина е плешив? Кой знае дали наистина има тлъстини около корема? Степента, до която вече познаваме субекта, неизбежно ни подсказва, че го бива в дегизировката. Представете си го с руса коса, махнете очилата, прибавете костюм и вратовръзка, махнете фалшивото шкембенце и спокойно може да мине за един от нас.

По дяволите, да си го признаем — напълно възможно е да броди сред нас и в абсолютно същия вид като в записа. Защото изглежда точно така, както иска да изглежда: обикновен мъж над трийсетте. Незабележим, незапомнящ се мъж.

Нормален мъж. Безобиден.