Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (5)

5

Две години след откриването на книжарницата в центъра на Александрия тя още изглежда свежа и нова с червените тухли и дървените рамки, боядисани в светлосиньо. Името й БУКС е изписано на витрината откъм тротоара, пълна с последните издания художествена и нехудожествена литература, а напоследък се излагат предимно детски книжки и такива с картинки.

Поемам си дъх, преди да вляза в книжарницата, и за пореден път обмислям разумността на тона решение. Почти не съм спала през последните две нощи, така че нямам други идеи.

Бутам вратата, чува се приветливото „дзън“ на камбанката и го зървам, преди той да ме е видял. Носи свободно спусната карирана риза с къс ръкав, сиви джинси и мокасини. Чувствам се странно, че го виждам без костюм и вратовръзка. Вътре мирише на нови книги и кафе. Тихо, спокойно.

Седи зад щанда и разговаря с клиента, когато ме вижда. Изненадва се, а след това се сеща да се усмихне на клиентката и пуска разделител за книги в найлоновата торбичка. Клиентката си тръгва, а той излиза иззад щанда. Избърсва длани в джинсите си и спира близо до мен.

— Здравей, Букс. — Решавам, че аз трябва да започна.

— Еми. — Дори само звученето на гласа му, плътен и доминиращ, но същевременно някак нежен, отключва толкова спомени от периода, преди да издигна въображаема стена около себе си. Забелязвам, че нежността като че ли е малко повече, вероятно заради факта, че последния път, когато се видяхме преди осем месеца, аз погребвах сестра си. Той се появи в сутринта, обявена за поднасяне на съболезнования, за да ме утеши. Дори не съм сигурна как беше разбрал — може майка ми да му се е обадила; така и не попитах — но той беше там, появи се деликатно и изневиделица, на разположение, ако имам нужда от него. Винаги беше притежавал способността да ме изненадва.

— Благодаря, че се съгласи да се видиш с мен — казвам.

— Не съм. Ти просто се появи.

— Тогава благодаря, че не ме изхвърли.

— Не съм имал възможност да те изхвърля. Още не е късно.

Усмихнах се за пръв път от седмици. Букс изглежда чудесно. Във форма и спокоен. Щастлив. Нахалник. Не е ли редно да бъде многострадален след раздялата ни?

— Още ли си сноб по отношение на кафето? — питам.

Този път той пуска лека, неохотна усмивка. В нея се крият много спомени. Дори и на държавна заплата той винаги се стремеше към хубавите неща, поръчваше си италианско кафе на зърна по интернет.

— Разбира се — казва той. — А ти още ли си невротична скандалджийка с голямо сърце?

Доста правилна оценка. Букс ме познава по-добре от всеки друг. И въпреки това усещам, че разговорът ни е малко странен, насилен. Най-добре да мина право на въпроса.

— Имам нужда от помощта ти съобщавам му.