Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (43)

43

Все така облегнат на бюрото, Дикинсън кръстосва ръце, поклаща глава и ме поглежда като нагъл хлапак.

— Личен разговор? — питам. — Възнамеряваш да ми обясниш кой е лесният път, който да следвам?

— Знаеш кой е лесният път — казва Джулиъс. Разтваря ръце. — Толкова лошо ли би било, Еми?

Дали би било толкова лошо да имам сексуални отношения с него? По-скоро бих се съгласила да ми извадят зъб с клещи без упойка. По-скоро бих вдишала вулканична лава.

Мобилният ми телефон звънва. Поглеждам към дисплея. Там пише „Мама“.

— Ах, мама те търси — възкликва Дикинсън, след като свежда поглед към телефона.

Обикновено майка ми се обажда точно по това време, след питието преди вечеря, за да изрази завалено обичта към единственото си останало дете. Алкохолът отключва емоциите, които е сдържала през годините, както нищо друго, излива сладникавите признаци на любов и съжаление, а след като изтрезнее, те отново се прибират в тайното си скривалище.

— Ще отхвърля обаждането — казвам. Натискам два бутона и звъненето престава. После оставям телефона на стола до себе си.

— И така, обратно към разговора ни. — В ъгълчето на устата на Дикинсън се прокрадва усмивка.

— Не ме привличате — заявявам. — Без да се обиждате.

Дикинсън тихичко се изсмива.

— Нищо подобно, Еми. Нищо подобно. — Вирва глава и ме поглежда. — Ти май не схващаш, а? Това прави нещата още по-приятни за мен.

Сякаш кубче лед се плъзва по задната част на врата ми. Едва събирам сили да остана в тази стая. За него ще бъде дори още по-възбуждащо, ако спя с него против волята си. Отвращението ми ще му послужи като стимулант.

Какво съм склонна да жертвам?

„Запази работата си — поръча Букс. — Ще бъдеш по-продуктивна отвътре“.

— Ами… ако кажа да? — питам, извърнала глава встрани, без да мога да го погледна в очите.

— Ако кажеш да, Еми, ще получиш отново работата си. Веднага.

Затварям очи.

— Ами работната група? Можем ли да продължим да разследваме онези пожари?

Дикинсън не отговаря. Оцъклил е очи. Езикът му се подава и лигите се стичат по устните му. Осъзнавам, че си фантазира. Представя си как правим секс.

Започва да ми се повдига. Блокирам в съзнанието си всички представи за този трътлест, изпечен в солариум мъж с ужасния кичур коса, преметнат върху плешивината, гол до мен.

— Е — промълвявам. — Ако спя с теб…?

— Или каквото друго ми се прииска. Аз съм човек с разнообразни апетити.

Навеждам глава, притискам основата на носа си и оставям тишината да надвисне между нас. После вдигам глава и изричам:

— Не. Не мога да го направя.

Дикинсън, в своето надмощие, което толкова скъпи, се мъчи да ми отнеме удоволствието да го видя разочарован. Вместо това просто свива рамене.

— Значи, това беше последният ти работен ден в Бюрото.

— Не можеш да ме уволниш, защото не искам да спя с теб.

— Не го правя. Уволнявам те, защото още те смятам за емоционално нестабилна. Да не би да твърдиш, че съм настоявал за секс? — навежда се към мен. — Това би означавало да противопоставиш твоята дума срещу моята, Еми, нали така?

— Може и да е така — казвам. — А може и да не е.

— Струва ми се, че и аз разбрах нещата по същия начин като Еми — прозвучава гласът на Букс по високоговорителя.

Дикинсън подскача от бюрото си, лицето му посивява, сякаш току-що е зърнал плъх да притичва по пода.

— Какво… какво е това?

— Това е Букс — казвам. — Явно вместо да изключа телефона, съм отговорила на обаждането. Сигурно е слушал през цялото време.

Дикинсън е поразен от развоя на събитията, цялата кръв се изцежда от лицето му (а по всяка вероятност и от скротума).

— Обаждането от… майка ти? — избъбря.

А може и да съм променила името на Букс в телефонния си указател на „Мама“. Може това да се е случило през последните трийсет минути, точно преди да се кача тук.

— Не изглеждаш добре, Джулиъс — подхвърлям. — Може би трябва да седнеш.

Дикинсън тръгва назад, далеч от телефона и мен, и се удря в стената. Съзнанието му работи на пълни обороти, опитва се да възпроизведе разговора ни, припомня си всичко, което е казал и което Букс е чул, чуди се дали може да извърти нещата, дали ще съумее да се отърве, ако отрича.

Най-накрая отпуска рамене, очевидно осъзнал, че е загубил този рунд. Изрече достатъчно, че да се уличи сам. Докато имаше вероятност да се измъкне, като ме опровергае, щом нещата опрат до неговата дума срещу тази на нисш анализатор, много добре е наясно, че Букс е любимец на директора. Предвид това явно решава, че не си струва да се бори.

— Не можете да направите това — мърмори неуверено.

— Току-що го направихме — посочвам. — Сега седни, Джулиъс, а аз ще ти обясня какво следва.