Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (38)

38

— Можеше поне да опиташ да се бориш за нас — обвинявам Букс в асансьора. — Имаш много по-голямо влияние от мен.

— Не и над Джулиъс — поклаща глава Букс. — А вероятно вече не и пред директора.

— И все пак можеше да се бориш за истината — упорствам.

— Така ли? — Той се обръща към мен. — И каква е истината? Кажи ми, моля те, Еми.

Чак тогава си давам сметка, че през последните трийсет и шест часа, след като получихме докладите от аутопсията, Букс е доста мълчалив. Предположих, че и двамата сме в едно и също състояние, че и той споделя моя гняв и негодувание.

— Вече не ми вярваш — промълвявам. — Не мислиш, че това са убийства.

— Ами — той се прокашля и разтваря ръце. — Еми, има конкретни факти, с които трябва да се съобразим.

Отдръпвам се от него.

— Не вярвам в това.

— Хей — казва той и се протяга към мен.

— Не го увъртай, Букс. Просто кажи каквото имаш да казваш.

Той си поема дъх.

— Еми, въпросът не е дали аз ти вярвам. И ти не си по-убедена от мен, че това са убийства. Въпросът е, че трябва да се доверим на данните. Данните казват, че тук няма престъпление.

— Не — настоявам аз. — Данните показват, че нашият субект е брилянтен в прикриването им.

— О, съжалявам! — Букс вдига ръце. — Точно така. Първо пълната липса на доказателства за палеж го превръщат в брилянтен подпалвач. Сега пълната липса на доказателства за убийство доказва, че е и брилянтен убиец. Какво следва? Липсата на доказателства, че е терорист от планетата Марс, да докаже, че е брилянтен марсиански терорист? Или липсата на доказателства, че той е Великденският заек, да докаже, че Великденският заек е най-гениалният подпалвач, който светът някога е виждал!

— Чудесно — крясвам. — И ти си същият като Дикинсън, знаеш ли това? Наистина съжалявам, че ти загубих времето, Букс.

Букс удря с ръка панела на асансьора, натиска бутона за аварийно спиране и кабината се заковава толкова рязко, че едва запазвам равновесие. Вратът му е тъмночервен, а веждите зловещо сбърчени.

— Не ме слагай в една категория с Джулиъс — размахва той пръст към мен. — Доверих се на съмненията ти. Исках да си права. Знам колко е важно това за теб. Но не си права, Еми. И е време да се откажеш. Помни Марта като чудесната личност, която беше, и направи това, което правят останалите, когато загубят любим човек — тъгувай. А след това постепенно го преодолей. Този твой кръстоносен поход застрашава здравия ти разум и ще доведе до края на кариерата ти тук, ако не бъдеш внимателна. След като стана въпрос за това… — Натиска бутона и асансьорът отново тръгва. Натиска копчето за следващия етаж, макар и да не е нашият. — По-добре бъди мила с Дикинсън в шест часа — поръчва той, — в противен случай никога повече няма да работиш тук.