Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (32)

32

В кухнята, в която се намирам в Орора, Илинойс, е толкова тихо, че се чува бръмченето на хладилника и капенето от мивката. Гретчън Суонсън е дребничка жена с прегърбени рамене, изопнато лице и грижливо сресана бухнала бяла, къдрава коса като на Дядо Коледа. Загледала се е в далечината през прозореца към нещо в задния двор от един декар. Нямам представа дали осмисля всичко, казано от мен, или мисли за дъщеря си, която вероятно е играла там на разнебитената сега детска площадка и се е люляла на гумата, която още виси от големия дъб.

Кухнята е ярко осветена, но върху всичко тук е надвесена мрачна сянка, сякаш нещо гнило е заразило този някога оживен дом, оцветило е яйченожълтите стени в мръсно бежово и е превърнало топлото излъчване на Гретчън в отчаяна резервираност. Спомням си, че изпитвах същото усещане, след като Марта умря, колко цинични ми се виждаха всички красиви вещи. Как смее нещо да бъде изящно и красиво, мислех си, насред всичката тази болка и страдание? Как имат дързостта тези хора да вървят по улицата и да се смеят? Как може небето да е толкова невероятно и лазурносиньо?

Поглеждам отново към кухненската маса и подскачам при вида на огромна хлебарка. Чак след като съм прекатурила стола си назад, осъзнавам, че не е истинска; това е просто декоративна порцеланова фигурка. Кой би си купил порцеланова хлебарка?

— Съжалявам — казва Гретчън. — Имаме я от години. Джоел я обичаше. Тя… — Гретчън отново отправя поглед в далечината. — Като дете беше чула онази песен „Ла Кукарача“. Нали се сещате за песента? „Ла КукараЧА, Ла КукараЧА“?

— Да, разбира се — отвръщам с усмивка.

— Беше я чула веднъж по радиото, когато беше съвсем мъничка, на три или четири години. Затанцува и се опитваше да щрака с пръсти в такт с музиката. Мъничките й руси къдрици се мятаха във всички посоки. — Гретчън си позволява да се усмихне при този спомен. — Оттогава съпругът ми Ърл започна да я нарича „мъничката ми кукарача“. Като малка не можеше да го произнесе и казваше, че е мъничката му куку-клок-а.

Гретчън прави гримаса при тази мисъл, едновременно утешителна и болезнена. Аз потискам собствените си спомени — часове, след като бях получила новината, двете с майка ми чакахме полет за Финикс, а майка ми пиеше поредното „Блъди Мери“ в бара на летището, защото самолетът ни закъсняваше. През цялото време се чудех дали е възможно да е станала някаква грешка, някаква нищожно малка вероятност нещата да са се объркали, сестра ми да е заминала някъде с пренощуване и друг да е останал в къщата й, та обгарялото тяло да не е нейното, да се появим в дома й в Пеория, а Марта да пристигне с атлетичната си походка с раница на гърба и да каже: „Вие какво правите тук? Да не би нещо да се е случило?“.

В момента не смея дори да помръдна, да издрънкам с кубчетата лед в чашата с лимонада пред себе си. Не смея дори да дишам.

Гретчън затваря очи и безмълвно поклаща глава — бях разбрала, че това е подходяща реакция за подобна тежка загуба. Толкова съкрушителна, толкова безгранична, за да се опитваш да извлечеш смисъл от нещо тъй безсмислено. Просто поклащаш глава и заплакваш.

— Добре, Еми — промълвява. Дори не забелязвам устните й да помръдват.

Аз също затварям очи и изричам тиха молитва. След това поставям документите пред нея и й подавам химикалка. Благодаря й с дълга, топла прегръдка, която предизвиква сълзи и у двете ни.

Излизам навън, включвам смартфона си и набирам номера на помощник щатския прокурор на окръг Дю Паж, с когото съм разговаряла, мъж на име Фелър.

— Майката на Джоел Суонсън току-що се съгласи за ексхумацията — съобщавам, леко притеснена от ентусиазма в гласа си. Бях посветила последните два дни да убеждавам този Фелър и накрая изтръгнах следното обещание: ако успеете да вземете съгласието на майката за ексхумация, нашият съдебен лекар ще извърши аутопсията.

Приключвам разговора и подхващам още един с прокурора на окръг Шампейн, жена на име Луиз Роуз, която е толкова доволна от обаждането ми, колкото би била от камъни в бъбреците.

— Окръг Дю Паж ще ексхумира Джоел Суонсън за аутопсия — уведомявам я. — А вашият човек Къртис Валънтайн дори не е погребан още.

— Благодарение на теб, Еми — напомня ми тя. — Семейство Валънтайн организираха опело за Къртис вчера — очевидно в затворен ковчег, — но по мое настояване се съгласиха да отложат самото погребение с няколко дни.

— Хайде, Луиз. След като си ги убедила да не полагат трупа в земята, защо не може просто да го преместите от погребалния дом в моргата?

Спирам, разтревожена от безчувствения начин, по който използвам думата „труп“. Сестра ми също беше труп.

Луиз Роуз издава звук от другата страна на телефонната линия, шумна въздишка.

— Някой казвал ли ти е, че си твърде настойчива.

— Случвало се е един-два пъти.

— Ако успея да убедя Съдебна медицина да извършат аутопсията, ще престанеш ли да ми се обаждаш?

Разсмивам се. Приключвам телефонния разговор, спирам колата под наем и стискам юмруци така силно, че се боя да не си счупя някой пръст.

— Най-сетне — прошепвам.

Най-сетне ще има аутопсия — всъщност две, — за да съберем доказателства, та момчетата от Хувър Билдинг да ни предоставят екип, армия, за да заловим това чудовище.