Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (26)

26

Сградата на ФБР на Рузвелт Роуд в Чикаго никога не затваря, тъй като това се отнася и за самото ФБР. И все пак е Денят на труда и работният ден вече е приключил, така че сградата е възможно най-празна. Осмият етаж, където е разположен временният ни щаб, определено е пуст.

Екипът ни от четири човека, напълно убеден (или поне аз), че времето е съществен фактор, е предприел всичко по силите си, за да вървим напред, но пристигнахме в събота, а предстояха три почивни дни и всъщност не сме имали истински работен ден. Въпреки това се опитваме да установим личен контакт, обаждаме се на местни полицаи, окръжни шерифи под всички юрисдикции, в които субектът ни е убивал, и ги караме да изровят досиетата със случайно възникналите пожари, за да ни опишат разположението на леглата, в които са били открити жертвите. В някои от случаите са извършени и разследвания и от застрахователни компании, които обикновено правят повече снимки от полицаите заради факта че парите им са застрашени, така че ще се заема с тях утре, когато е нормален работен ден.

Добрата новина е, че компютрите не ги е грижа дали е работно време, затова Софи и аз, разследващите анализатори, се опитваме да направим сравнителен анализ в търсене на брой белези, които могат да формират модел. Знаем (ако можем да кажем, че знаем нещо на този етап), че избира хора, които живеят сами, и всяка от тези жертви по някакъв начин е свързана със социалните мрежи, без значение дали това е Фейсбук, Туитър, Линекдин. Трябва да има още нещо. Нещо трябва да свързва тези хора. Никой не действа на абсолютно случаен принцип.

В седем часа ставам, за да опъна краката си, и надниквам в съседния кабинет, където е настанен Букс.

— Благодаря, шериф, високо ще оценим това — казва той и извърта очи в гримаса, щом ме вижда. — Можете да ми звъните по всяко време на деня и нощта. Приятна вечер и на вас.

Затваря телефона и изпухтява. Говорил е с висшестоящите служители на местната юрисдикция в опит да ги убеди да подновят следствията или поне да направят аутопсии на телата. Проблемът е, че дори ФБР да поеме разследването от местните, всички тези жертви са погребани и за да бъде направена аутопсия, първо трябва да се отправи искане до съда за ексхумация.

— Той каза, че ще поговори със семейството за ексхумация — обяснява ми.

— Не е нужно позволението на близките.

Той кима.

— Но трябва да го поискаме, защото ако имаме съгласието им, може да избегнем ходенето в съда. При всички положения ми се струва, че търси начин да ни накара да се откажем — въздъхва той. — Еми, институциите са приключили тези случаи, а на някои места това е станало преди месеци. Ако искаме да се направят аутопсии, ще се наложи да отидем във всеки местен съд и да поискаме отваряне на гробовете. Това предполага готовност за сътрудничество от местните федерални прокурори, а такава не се постига лесно.

— Тогава ще се опитаме.

— Добре, но наясно ли си колко време ще отнеме това? Най-малко няколко седмици. Дикинсън просто не ни даде достатъчно хора.

— Не можеш ли да уредиш още агенти?

— В лапите на параграф двайсет и две сме, госпожице.

— Така е — съгласявам се. Не можем да получим повече агенти, докато не представим категорични доказателства. В същото време не можем да осигурим категорични доказателства, без да имаме още агенти.

А през това време субектът ни продължава да убива.

Точно затова залагам най-много на последните два смъртни случая, Джоел Суонсън от Лайл, Илинойс, и последната жертва, мъж на име Къртис Валънтайн от Шампейн, Илинойс. Не бяхме ходили в Шампейн, но детективът от тамошното полицейско управление беше така любезен да заснеме на видео цялата къща и да ми изпрати записа по електронната поща. Къщата е еднофамилна, а не градска, но по всичко останало смъртта на Къртис Валънтайн поразително прилича на тази на Джоел Суонсън — пожар, възникнал в спалнята; жертвата е открита в същата тази спалня; очевидно източникът на пожара е свещ; овъгляването и минималното количество петна от дим сочат за бързо лумнал пожар, без следи от запалително вещество; леглото е разположено точно срещу вратата.

Боже, субектът ни е умен. Трябва да призная, че дори аз бих приела това за инцидент, ако знаех само за този пожар. Никой от тези следователи не е наясно, че почти същият модел се повтаря из цялата страна.

— Изглеждаш изтощена, Ем — казва Букс.

— И съм.

— Хайде всички да отидем да хапнем в бара на хотела — предлага той.

Въздъхвам.

— Предполагам, че ако сменим обстановката и се махнем от телефоните и компютрите и просто поговорим, може да ни хрумне някоя идея.

Може проблемът да е точно в това. Може би трябва да поемем дъх и да погледнем цялостната картина. Може дърветата да ни пречат да видим гората.

Обръщам се отново към Букс, а той ми се усмихва.

— Какво? — питам.

— Ще се съгласиш да дойдеш на вечеря с нас само, при условие че говорим за случая, нали така?

Вдигам ръце.

— Има ли друго, за което да говорим?

Той свива рамене.

— Можем да говорим за „Чийфс“ — предлага. — Имат мач този уикенд.

Букс е страстен футболен запалянко. Това е единственият му недостатък.

— Добре. — Букс вдига ръце, в знак, че се предава. — Ще обсъждаме случая. Може да ни хрумне нещо.