Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (115)

115

Когато виждам Марта, тя сияе. Изглежда по-млада, по-свежа, по-щастлива. Изглежда като Марта в най-добрия й вид.

В първия момент никоя от двете не заговаря. Движим се плавно, безтегловно, прегръщаме се и заплакваме. А след това се разсмиваме, защото отново сме заедно. Този път, както й обещах, е различно.

Разказвам й всичко. Разказвам й колко глупава и несигурна съм била, колко много съм й се възхищавала през годините, колко ми се е искало да заприличам на нея и за моя изненада, това е напълно шокиращо, тя казва, че е изпитвала същото към мен. О, започваме да се смеем. Колко странен може да бъде животът. И двете сме се възхищавали една на друга и сме си завиждали, без да си даваме сметка за това. Смяхме се на ваканциите с надутия чичо Фил, за първия цикъл на Марта и как тя плака по този повод, а аз също плаках, защото ме изпревари и в това. Спомняме си онзи път, когато бяхме на осем и тя стъпи на един пирон в гората зад къщата ни, а Анди Ървин и Дъг Мейсън се сбиха кой да я отнесе у дома, така че накрая аз я преметнах през рамо и я отнесох сама.

Имам чувството, че разговорът ни е безкраен, че няма начало и край, че времето няма значение. Защото сега е винаги.

Често казват, че всичко се случва по определена причина. Решаваме, че това клише е истина в този случай. Стигаме до извода, че ако Марта не беше умряла, убиецът никога нямаше да бъде забелязан, никога нямаше да бъде спрян. Смъртта й е спасила живота на много хора. И ни събра отново.

Положението не е идеално, но ще трябва да го приемем.

Сега поне имаме една друга без земните си ограничения, липса на самочувствие и дребнави разногласия. Върнах си моята сестра.

Завинаги.