Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (111)

111

Мери заляга и се превърта от канапето на пода, а Джим Деметрио започва да блъска по вратата.

— Той е, Мери, той е! — протягам ръка, за да я подканя да бяга с мен, но тя се свива на пода, подпира лакти успоредно на канапето, сякаш се опитва да се предпази от стрелба с огнестрелно оръжие, и се придвижва към входната врата. — Мери, той идва! — крещя. — Това е той! — Потискам инстинкта си да избягам, защото не мога да оставя Мери сама с него. Отварям чекмеджетата в кухнята да търся нож и в този момент чувам плъзването на ключ в ключалката.

Той има ключ. Това е неговото бунгало.

„Обещавам ти, че някой ден отново ще се видим“.

Вратата се отваря. Деметрио ме поглежда.

— Еми, къде е…

Мери скача от пода и той я зърва с периферното си зрение. Преди Деметрио да е успял да се обърне, Мери забива нещо остро във врата му. Кръвта бликва от гърлото му, а той вцепенено се препъва назад, пада към вратата и се строполява на пода.

Мери отскача назад, сякаш е радиоактивен.

Приближавам към него от кухнята, проверявам дали диша. В момента адреналинът ме поддържа. Цялото ми тяло трепери. Успявам да измъкна мобилния си телефон от джоба си, но не мога да го задържа и го изпускам на пода.

Очите на Деметрио вече са безжизнени. Свлякъл се е на пода, а главата му е изкривена под необичаен ъгъл. Кръвта продължава да шурти от гърлото му, изтласкана от последните удари на сърцето му, което още не е разбрало, че трябва да престане да помпа.

Мери се обръща към мен, а гърдите й се издигат като на животно.

— Знаеш ли… името му? — пита ме тя.

— Д-джим — успявам да възвърна гласа си. — Джим Деметрио. Собственикът на хижата. Бивш служител на ФБР от Питсбърг.

Тя отново се обръща към него.

— Проклятие — промълвява. — Не си споменавала нищо за него.

Подпирам ръце на коленете си и се опитвам да си поема въздух. От телефона ми на земята се чува звук, текстово съобщение от Софи.

Джим Деметрио чист. Извън страната почти целия септември по дела, свързани с охранителния бизнес. Купувал порше в Питсбърг в деня на взривовете в Детройт. Не може да е нашият субект.

Джим Деметрио… не е нашият убиец? Тогава — какво се случи току-що?

Извръщам се към Мери, която оглежда Деметрио отблизо, вероятно за да се увери, че е мъртъв.

— Трябва да проверим агентите — казвам. — Може още да са…

— Не. — Мери клати глава, обръща се и запречва външната врата. Изведнъж се владее много по-добре, много по-самоуверена е, отколкото някога съм я виждала. — Не, не, Еми. Няма да го правим.

В първия момент съм дезориентирана, замаяна и объркана.

После кръвта ми се смразява.

Мери ме гледа внимателно. Не притежавам физиономията на играч на покер. Никога не съм я владеела. Сигурно е забелязала изражението ми, когато информацията започва да се стоварва върху мен като метеорити, всичко, което съм пропуснала. Актът за раждане, който открих, докато се опитвах да издиря Мери Лейни — същата година на раждане като тази на Мери, същият роден град като този на Мери, но името беше Марти. Синините по лицето й, които се предполага, че е получила от бейзболна бухалка, би трябвало да са много по-сериозни. А сега и историята, която беше започнала да разказва, „Ла Кукарача“.

— Ти си лъжата — казвам. — Лъжата в тези разпечатки… ти си била.

Тя ме гледа, но не казва нищо, дишането й се е поуспокоило. Вече няма смисъл от преструвки.

— Трябваше да изпиеш какаото — отвръща тя. — Така щеше да е много по-лесно.