Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (109)

109

Инстинктивно забавям крачка, въпреки че слизането по наклона изисква известни усилия, за да запазя равновесие. Очите ми привикват към тъмнината и успявам да различа чертите на третия човек, застанал до Дени Сасър и агент Гети.

Тримата се смеят и правят някакви жестове. Щом Дени ме забелязва, обръща се към мен.

— Еми — казва, — спомняш си Джим Деметрио.

Джим Деметрио. Разбира се. Бившият агент от ФБР, който се пенсионирал преди около година и живее в района на Питсбърг. Същият, който ни услужи с хижата си. Един от най-добрите профайлъри на серийни убийци по думите на Дени Сасър.

— Радвам се да ви видя отново — поздравявам го.

— Хижата устройва ли ви?

— Чудесна е — отвръщам. — Благодаря още веднъж. — Внезапно притеснена от горещите чаши в ръцете си, аз ги слагам върху багажника на колата. — Горещо какао за охранителите ни — казвам.

— Как е тя? — пита Деметрио и сочи към къщата. — Свидетелката? Нервна ли е?

— Добре е — отвръщам кратко със закрилническа нотка в тона.

— Хмм. Е, това е добре.

— Хей — подхващам. — Какво ще кажете да направя една снимка на тримата? — Вдигам смартфона към очите си. — Заради едно време.

— О, не ми трябва да се виждам по снимки — възразява Деметрио. — Само ми напомнят колко стар и отпуснат ставам.

— Стар, отпуснат и заможен — допълва Дени.

— О, хайде, момчета. Просто се съберете за снимка.

— Нее, всъщност аз трябва да вървя — заявява Деметрио. — Може да се отбия да ви поздравя по-късно. Пазете се.

Джим Деметрио скача във фантастичната си спортна кола и отпрашва.

— Благодаря за горещия шоколад — казва Дени. — Мирише страхотно.

Но има нещо друго, което мирише зле.

Тръгвам обратно по алеята, изпълнена с адреналин. Набирам номера на Софи, въпреки че минава полунощ нейно време. Съмнявам се, че спи.

— Здрасти — казва ми тя.

— Софи — изричам, останала без дъх. — Нужно ми е много бързо проучване на един човек.