Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (108)

108

Осем часът вечерта. Слънцето е залязло и е оставило ослепителен ореол, оцветен в розово, зелено и оранжево, цветовете на вкусно сорбе.

После небето се превръща в пепел и тук горе, в отдалеченото ни скривалище, отвъд външното осветление на двора изведнъж се възцарява абсолютна тъмнина. С нея се усилва и ужасът, който изпитвам, това е първата ни цяла нощ тук. Също така е първата нощ, след като сме установили, че Уинстън Греъм всъщност не е Уинстън Греъм.

Крача из спалнята и приключвам разговора със Софи (Букс е решил да не се включва, продължава да не общува с мен).

— Добре — казвам, — значи, сме наясно, че е ползвал „Виза“ и „Американ Експрес“ в Питсбърг и околните предградия. Имаме няколко ресторанта и барове и изглежда, че е посещавал един от тях редовно, всяка неделя през есента на две хиляди и десета. Предполагам, за да пие бира и да гледа футбол.

— А предвид сумите, които е харчел, трябва да е имал компания — допълва Софи. — Приятелче по чашка. Може така Греъм да се е запознал със субекта ни, точно там нашият човек да е спечелил доверието на Греъм и да се е сближил с него.

— Продължавай в тази посока — поръчвам. — Обади ми се, ако имаш новини. — В Пенсилвания наближава единайсет вечерта, така че се съмнявам да чуя още нещо от нея тази вечер.

— Мери, ще взема един бърз душ — извиквам.

— Добре, няма проблем!

Събличам си дрехите и оставям дистанционното с червения бутон на тоалетката. Неприятно ми е да се отделям от Мери дори за минута, макар че отвън има четирима охранители, а и аз не бих могла да помогна много при схватка със субекта ни.

Водата в хижата е с добро налягане, а душът е от онези, които те обливат като дъжд. Толкова ми е добре да се отпусна, да избягам от всичко, да оставя водата да масажира врата и раменете ми, да затворя очи и да вдигна лице към водната струя.

Но този момент отминава и притеснението отново ме завладява, а стомахът ми се свива. Подсушавам се набързо, обличам се и грабвам дистанционното от тоалетката. Тръгвам към дневната. От коридора виждам купчината листове със „Сеансите на Греъм“, но няма и следа от Мери. Къде би могла да…

— Ехо — стряска ме Мери. Тя е в кухнята и сипва горещо мляко в картонена чашка.

Пристъпът на паника отминава. Трябва да съм минала точно покрай нея. Дори не погледнах в кухнята. Какво си мислех — че е била отвлечена през десетте минути, които прекарах в банята? Трябва да се стегна. Започвам да ставам параноична.

Въздъхвам.

После изведнъж се чува бръмчене, механично скърцане на зъбни колела и проклетата кукувица се показва от дървената си колибка, закачена на стената, до следващото си появяване след час.

Трябва да е девет часът.

— Мамка му — процеждам.

Стегни се, Еми. Мери е в безопасност. Намираме се на отдалечено място, неизвестно за никого, заобиколено от въоръжени полицаи. Мери е в безопасност.

— Приготвих малко горещ шоколад за всички — казва Мери. — Реших, че това е най-малкото, което мога да направя за тях след многото, което те сториха за мен.

Тя подрежда четирите чаши върху голяма чиния.

— Какво правиш? — питам.

— Изнасям им какаото.

— Не, нищо подобно. Няма да излизаш от къщата.

Мери ми се мръщи.

— Не мога ли поне да изляза, за да им дам какаото?

— Не. Аз ще го направя. — Взимам чинията от ръцете й. — Веднага се връщам.

— Мислиш, че ще дойде да ме търси, нали така?

— Не, не е така.

— Напротив. Усещам го. Виждам, че е така.

— Мери, веднага се връщам.

Тръгвам предпазливо с чинията в прохладната нощ и подавам две от чашите на щатските шерифи, седнали в колата на чакъления паркинг.

— Две чаши какао — обявявам. — Благодарение на Мери.

— Много мило — казва шофьорът, мъж на име Маклауд. — Ухае невероятно.

— С благодарности за всичко, което правите — отвръщам.

След като са ми останали само две чаши, оставям чинията на капака на колата им и се отправям със заети ръце към началото на алеята.

Когато пристигам, до колата стоят трима вместо двама души.