Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (107)

107

След половин час Мери се връща на верандата с мокра коса.

— Какво се е случило? — пита тя и внимателно оглежда израженията ни.

Представям й съкратената версия. След щурмуването на къщата на Уинстън Греъм в окръг Елк негова ДНК от коса по гребена в банята му била пусната в базата данни. Получило се съответствие с неизвестна жертва, изхвърлена на брега на Атлантическия океан през октомври две хиляди и единайсета година. Предвид състоянието на трупа се стигнало до заключение, че е прекарал във водата поне един месец. Това означава, че преди субектът ни да започне убийствения си поход в Атлантик Бийч, Флорида, на осми септември две хиляди и единайсета година, той е хвърлил Уинстън Греъм в океана.

— Откраднал е живота на Уинстън Греъм — обяснявам. — Греъм е живеел в уединение и е бил заможен, така че е бил идеална мишена. Нашият субект е убил Греъм, вероятно след като е получил достъп до банковите му сметки, а после е използвал къщата на Греъм като база по време на операциите си. Ако някой би решил да проверява проучванията му в интернет, те биха се намирали в компютъра на Греъм. Ако някой решеше да проследи колата му — което, разбира се, направихме ние, — би стигнал до Греъм.

— Ето защо е правил тези „Сеанси на Греъм“ — пояснява Дени. — Искал е да ни накара, в случай че се приближим достатъчно, да повярваме, че Греъм е нашият човек. Това е била голямата лъжа. Лъжата е била, че убиецът не е Уинстън Греъм.

— Но аз… била съм в къщата му — обажда се Мери, неспособна да мисли трезво. — Вечерях с него. Имах чувството… имах чувството…

— Който и да е, бил е просто самозванец — уточнявам. — Откраднал е живота на Греъм и те е накарал да повярваш, че е самият Греъм. И защо би се усъмнила? Не би имала причина за това.

Мери сяда и слага ръце на гърдите си.

— Мисля, че ще повърна.

— Нищо не се е променило — обяснява Дени. — Навън още има човек, когото преследваме, и ще го заловим. А ги продължаваш да бъдеш на сигурно място. Единственото различно нещо е името му.

Формално погледнато, той е прав.

Въпреки това, както и да въртим и сучем, ясно е, че сме попаднали в поредната му уловка. Уинстън Греъм изобщо не е бил Уинстън Греъм. Нямаме никаква представа кой е субектът ни.

Той отново ни демонстрира, че се движи с няколко с гънки пред нас. Горе е долу, лявото е дясно, черното е бяло. Отново гоним опашката си.

На всичкото отгоре по някаква причина, непочиваща на логиката или емпиричните формули, които винаги са били част от живота ми, не мога да се отърся от ледените тръпки, от усещането, че изобщо не сме така кипи гени, както си мислим, тук, в тази уединена хижа.