Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (106)

106

Изпържвам яйца в тигана и препичам няколко филийки, докато Мери седи отвън на верандата и пие кафе с Дени Сасър. Не чувам какво си говорят, но ги виждам, а Мери изглежда по-развеселена и заинтригувана. Дори ми се струва, че я виждам да се смее.

Дени го бива да играе ролята на дядото, който умее да вдъхва спокойствие. Освен това е прозорлив следовател с десетилетия опит, когото всеки от нас е подценявал в даден момент. Ако не беше Дени, нямаше да се ориентираме към Пенсилвания като възможна локация за субекта ни. Дени пъхна носа си в безценните ми данни, прояви съобразителност и ни отвори път към голям пробив в случая.

Взимам една чаша и се присъединявам към тях на верандата.

— Закуската е готова, щом пожелаете — обявявам.

— Отлично! — възкликва Дени. Неговата жизнерадост ми идва в повече толкова рано сутринта.

Косата на Мери е още рошава от съня. Облечена е в екип за бягане, комплект потник и тениска, въпреки че скоро няма да тренира. Въпреки това изглежда доста по-добре, отколкото преди половин час. Предполагам, че е нормално в живота на пристрастените вечно да са на въртележката, винаги на крачка от ръба на пропастта.

Сядам на едно меко кресло до тях, усещам бриза в лицето си, а те продължават разговора си.

— Значи, си се обучавала у дома — казва Дени. Обръща се към мен. — Мери се е обучавала у дома.

— Така е — потвърждава тя. — Баща ми беше много строг за тези неща.

— Биваше ли го в науките?

— О, боже, не — махва с ръка тя. — Той работеше нощни смени в цех за преработване на месо. Там не се иска много мислене. — Тя кимва. — Въпреки това много искаше да получа добро образование, а не харесваше образователната система в Алънтаун. Ето защо купи една камара книги и ме обучаваше сам през деня.

Алънтаун ме кара да се замисля за песента на Били Джоуел със същото име, за града в Пенсилвания с отчайваща икономика, закритите работни места във фабриките, а заедно с това и изчезващата надежда.

— Майка ти нямаше ли я? — пита Дени.

— Не, тя е умряла при раждането ми.

— Господи, Мери, съжалявам — казвам.

— Да. — Тя свива рамене. — Малко е странно да страдаш заради загуба, която не можеш да осъзнаеш. Имам предвид, че буквално не съм я виждала. Винаги сме били само аз и татко. Справяхме се. Не съм се отдавала на самосъжаление.

Животът й несъмнено е бил тежък. Самотен родител, който не е планирал сам да отглежда детето си, но е бил принуден. А после и да го обучава у дома. В израстването й не е имало нищо обичайно. А след това и алкохолизмът, който я е отклонил от планираната кариера, да се надяваме не завинаги.

И ето че сега трябва да живее в страх, със съзнанието, че се с влюбила в сериен убиец.

— Поддържаш ли връзка с баща си? — пита Дени.

— Не, не. Той почина през две хиляди и единайсета. Инфаркт. Умря на мига. Тя свива устни. — О, сигурна съм, че всеки психиатър би заключил, че съм търсила силна мъжка фигура, която да запълни празнотата. — Нали така? А да взема да се натъкна на сериен убиец. Добре ги подбирам, нали? Страхооотно преценявам характерите.

Оставя чашата си с кафе и се взира над планините към Тихия океан. Променям темата, преди отново да е изпаднала в униние.

— Мери, имам нужда от помощта ти за нещо.

Тя поглежда към мен.

— Разбира се. Каквото поискаш.

За пръв път й разказвам за „Сеансите на Греъм“, как Уинстън Греъм е преразказал мислите си и голяма част от убийствата през последните два месеца. Тя се ужасява, особено след като разбира, че е сред главните герои в дневника.

— Искаш от мен да ги… прочета?

— Да — отговарям. — Защото мисля, че някъде в тях се крие лъжа. Някаква заблуда. А може би ти си единственият човек, който може да я забележи.

Мери кимва.

— Ще го направя — съгласява се. — Разбира се, че ще го направя.

Мобилният ми телефон забръмчава. Текстово съобщение от Софи Таламас: спешно и лично.

— Двамата с Дени трябва да проведем телефонен разговор — казвам на Мери. — Връщам се след минута и ще започнем работа по разпечатките.

— Вие останете тук, а аз ще вляза. Трябва да се измия и да сменя превръзката си. — Докосва ръката ми. — Съжалявам за по-рано — казва. — Добре съм. Наистина. Имаш достатъчно тревоги, че да мислиш и за мен.

Вероятно е права. Тя е силна жена, признавам й го. Щом си тръгва, включвам смартфона си на високоговорител и връщам обаждането на Софи.

— Хей — обажда се Софи.

— Тук сме двамата с Дени. Голяма новина ли си ни приготвила?

— Да — казва тя. — Уинстън Греъм е мъртъв. Поглеждам към Дени и усещам прилив на облекчение. Тя наистина ли каза това?

— Ужасно звучи — казвам, — но слава богу.

— Още не бързай да благодариш — спира ме тя. — Уинстън Греъм е умрял преди повече от година.