Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (105)

105

Събуждам се от сън, от кошмара, който ме тласка към прозореца, за да се измъкна от пламъците, погълнали леглото ми. Попивам потта, избила по челото ми, и сядам в леглото. Кафе. Подушвам приятния аромат на кафе.

Излизам от стаята си и минавам покрай вратата на Мери. Тя е притворена, но не плътно затворена. Мярвам я седнала, затова потропвам на вратата и я отварям.

На нощното шкафче до леглото й са подредени шишенца с лекарства, които й е предписал лекарят. Предвид факта, че може да й се наложи да прекара известно време в уединение, дали са й достатъчно лекарства за няколко месеца. Има таблетки за болките, успокоителни и такива за сън.

Седнала е в леглото и се е облегнала на надигнатите възглавници с опънати крака, а между тях има нещо. Нещо, над което се е надвесила втренчено — поне докато не ме вижда.

Щом ме забелязва, изправя се. Лицето й е подуто, както и вчера, а може и повече, и също така лишено от цвят.

— Не исках да те притеснявам — отмествам поглед към предмета и виждам, че е дълъг и цилиндричен. Не е някое от шишенцата с предписаните й лекарства. Това е алкохол. По-точно бутилка водка „Грей Гуз“.

— Не съм пила — бързо казва тя.

— Но го обмисляш.

Известно време не казва нищо, извърнала глава встрани от мен. След малко решавам, че просто ме чака да си отида.

— Просто — не знам дали мога да го направя — промълвява. — Дори нямам желание да отворя очи и да посрещна деня. Преодолях толкова много и бях ужасно горда. Само че това. Това? — Тя отнесено поклаща глава. — Наистина се интересувах от него — казва. — Знам, че звучи безумно, но…

— Не е безумно, Мери…

— Не стига, че изгубих първия мъж, когото мислех за свестен и почтен, но на всичкото отгоре трябва да живея в страх, че мога да бъда осакатена и измъчвана, с пълното съзнание, че съм абсолютна глупачка, затова че допуснах този човек в живота си, че не забелязах…

— Мери, недей…

— И знаеш ли още какво? — показва ми бутилката. — Изпивам тази бутилка и няма да ми се налага да мисля изобщо за това. Изобщо.

Приближавам се и сядам на леглото срещу нея.

— Такава неудачница съм! — проплаква тя. — Как се влюбваш в сериен убиец? — Тя покрива лицето си с ръце.

Слагам ръка върху нейната и я оставям да говори. След малко тя поема дълбоко дъх и простенва.

— Знаеш ли, през целия си живот съм се чувствала като неудачница — казвам. — Със сестра ми Марта бяхме близначки. Въпреки това тя беше много по-хубава от мен. Приличаше на майка ми. По-красива, по-забавна, по-популярна. Аз бях длъгнеста, заровена в книгите, наизустявах квадратни корени и се хвърлях в каузи, посветени на околната среда и жестокостта срещу животни, докато тя беше в отбора на мажоретките и член на ученическия съвет. Винаги съм възприемала себе си като грешка. Като нискокачествен остатъчен продукт. Като загнил плод за боклука.

Мери вперва поглед в мен, а след това отпуска ръце.

— На мен не ми приличаш на неудачница. Нито, като виждам, агент Букман те мисли за такава.

— Е — вдигам длани. — Добра съм. Научих се да се справям с това. Но винаги ужасно много съм ревнувала от Марта. А тя беше толкова мила с мен. Това е наистина ненормално. Марта много ме обичаше. Пред нищо не би се спряла за мен. А аз й отвърнах единствено със завистта си. Сега бих направила всичко… — Поклащам глава и поемам дълбоко въздух. — Искам да кажа, че си неудачница само в собствените си очи, Мери. Не си такава. Преодоляла си невероятни трудности. Ще преодолееш и тази.

Тя ме поглежда с благодарно изражение. Зад атлетичното тяло се крият години, които тази самотна жена е посветила на упражнения, преодоляла е зависимостта си с високо вдигната глава, но не е успяла да открие любовта. В случая с Уинстън Греъм е мислела, че я е открила само за да научи ужасни неща за него. Дали ще се възстанови от това, както го е постигнала след алкохолизма?

— Ела с мен — протягам ръка. — Да си вземем по едно кафе и да излезем на верандата. Денят изглежда прекрасен. Бутилката още ще бъде тук, ако я искаш след това.

Тя хваща ръката ми и ставаме от леглото. Когато тя се изправя, показва се едно бяло плюшено мече.

— Кое е приятелчето ти? — питам.

— О, то си беше тук — отвръща тя. — Но аз имах бяло мече като малка. Носех го навсякъде със себе си. Знаеш ли как го наричах? Бял мечо.

— Много оригинално — коментирам.

Тя се разсмива, а това е добро начало.

— Един ден го забравих в пазарската количка в магазина. Повече не го видях. Бях неутешима с дни. В продължение на цяла година всеки път, когато ходех в супермаркета, търсех Бял мечо. Накарах баща ми да пита управителя дали някой не го е открил. Измислих си истински сюжет как някое мило момиченце го е намерило и го е завело в хубавия си дом.

— Това си е истинска трагедия. — Хващам я под ръка. — Е, аз не съм Бял мечо, но ще ти бъда приятелка завинаги.

— Наистина ли? — пита тя предпазливо.

— Обещавам — казвам. — Като неудачница на неудачница.