Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (102)

102

Когато виждам Мери Лейни на следващата вечер, тя за пръв път е облечена в собствените си дрехи, а не в болничната нощница. Изглежда по-добре, независимо от насиненото и подуто лице и гигантската превръзка върху носа си.

— Всичко ли е готово? — питам. — Ще ни вземат след няколко минути.

— Бих се чувствала по-добре, ако не приличах на Човека слон.

Поне приема положението с чувство за хумор.

Излизам от стаята. В края на коридора Дени Сасър разговаря с някакъв човек.

— О, Еми — възкликва той и посочва към другия човек. — Запознай се с Джим Деметрио. Джим, това е Еми Докъри.

Джим Деметрио е съвсем малко по-висок от мен, което означава към метър и седемдесет и осем, на средна възраст, със здраво телосложение. Облечен е в тениска с якичка и носи бейзболна шапка.

— Значи, това е прочутата Еми Докъри — заговаря той. — Тази, която разкри случая.

Ръкувам се с него.

— Не бих се изразила точно така.

— Тогава тази, която установи, че изобщо има случай — усмихва ми се той. — Добихте голяма популярност.

— Джим е пенсиониран служител на ФБР — обяснява Дени. — Той работеше в оперативната група в Питсбърг допреди година и половина. Един от най-добрите профайлъри на серийни убийци, които познавам. Въпреки това реши да се ориентира към частния сектор и да се занимава с консултиране на охранителни фирми.

Браво на него. Още не мога да разбера защо се ръкувам с него.

— Предложил е да помогне в разследването.

— О, чудесно, много ви благодаря — казвам. — Около ранчото на Уинстън Греъм в окръг Елк има няколко квадратни километра гъста гора и ние претърсваме всеки сантиметър от нея за следи от заравяне, скривалище за оръжия, каквото и да е. Приемаме доброволци, стига да има такива.

— За мен е удоволствие — отвръща Деметрио. — Хубаво е отново да си изцапам ръцете.

— Джим ни предоставя къщата си в Орегон — казва Дени.

О, добре. Изпращат Мери Лейни във вила на брега на Орегон в град на име Канън Бийч. Очевидно точно в къщата на Деметрио.

— Идеална е — пояснява Деметрио. — Подсигурил съм я за собствена безопасност. Разположена е на върха на един хълм и до нея може да се достигне само по павиран път с портал. Свидетелката ви ще бъде на абсолютно сигурно място. — Рисува хоризонтална линия във въздуха. — Абсолютно.

— Ами много ви благодарим — казвам.

— Може ли да попитам? — обръща се той към мен и се навежда напред. — Как го направихте? Кое ви помогна да сглобите картината?

Свивам рамене. Наистина нямам време за това. Но пък човекът ни заема бунгалото си и предлага помощта си. Малко демонстрация на добра професионална воля не би навредила.

— Информацията — отговарям. — Моделът на престъпленията. Сами по себе си те бяха гениално прикрити. Въпреки това, събрани заедно, формираха модел.

— Гениално — повтаря той. — Смятате го за гениален?

— Мисля, че той е чудовище. Но е много умен.

Деметрио присвива очи.

— По-добре не мислете за него като за чудовище. Той е човешко същество, водено от свои собствени подбуди, без значение, че може да са напълно погрешни…

— Той е чудовище — казвам още веднъж.

Деметрио игнорира резкия ми тон.

— Щом твърдите така.

Обръщам се към Дени.

— Тя е готова.

— О, тогава аз тръгвам — подхвърля Деметрио, обръща се към асансьора и натиска бутона. — Радвам се, че се видяхме, стари приятелю. Имам малко работа в онзи район след няколко дни. Може да се отбия.

— Разбира се — отвръща Дени. — Благодаря още веднъж, Джими.

Деметрио задържа погледа си върху мен.

— Какъв е следващият ход на това „чудовище“, Еми? Какво предвиждаш?

Избърсвам дясната си ръка в джинсите си, а вратите на асансьора се отварят.

— Предвиждам, че ще го спипаме — заявявам.

По лицето на Деметрио пробягва самодоволна усмивка.

— Никога не го подценявай — предупреждава той, преди да изчезне в асансьора.