Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (101)

101

Нещо не е наред. Нещо тук не е наред.

Намирам се в кафето на болницата, препрочитам отново копието си от „Сеанси на Греъм“ и се опитвам да открия нещо недоловимо. Дени и Софи, които се присъединиха към нас в Пенсилвания, се взират в собствените си екземпляри. Не е много, но в този момент е единствената ни следа.

— Защо е започнал да създава тези „Сеанси на Греъм“ едва през последната година? — питам. — И то чак през август. Започнал е убийствения си поход през септември две хиляди и единайсета, но е започнал да прави тези записи единайсет месеца по-късно?

Дени пъхва една клечка за зъби в устата си и започва да я дъвче.

— Кой знае? Може да е решил, че гениалността му трябва да бъде увековечена.

Поклащам глава.

— Той е твърде методичен. Би планирал тези „Сеанси на Греъм“ заедно с убийствения си поход. Не мисля, че се поддава на прищевки. Това се потвърждава и от действията му, и от този негов дневник — дисциплина, подготовка, екзекуция.

Софи се обажда.

— Значи, въпросът е кое е предизвикало подобно решение? Какво се е случило през август тази година, две хиляди и дванайсета, нещо, което се различава от началото на убийствения му поход през септември две хиляди и единайсета?

— Нямаме информация за травмираща случка в личния му живот — отвръща Дени. — Родителите на Греъм са починали преди десет години. Не е имал братя и сестри. Няма съпруга или деца. Няма приятелка — поне такава, за която да знаем, — поне преди Мери, разбира се. Няма любими хора. Няма връзки. Няма дори домашен любимец.

Замислям се за миналия август. Нищо особено не изпъква в методите му на убиване в този период. Що се отнася до мен, тогава просто изпращах имейли на Дикинсън и спорех с Полицейското управление в Пеория, Аризона…

— Почакайте — казвам и скачам от стола, като разливам кафето от чашата на Дени. — Почакайте малко. Август, тогава пререканията ми с полицията в Аризона добиха публичност. Тогава вестникът в Пеория пусна статията, в която обсъждат твърденията ми, че смъртта на Марта всъщност е убийство. Тогава отбелязаха, че работя във ФБР.

— Трябва да я е чел — отвръща Дени.

— Разбира се, че я е чел — заявявам. — Той е проследявал всичко. Абсолютно. Значи, прочита това и решава, че ФБР ще започне да му диша във врата.

Истината е, че собствената ми агенция ме беше изхвърлила и отричаше теориите ми, докато Букс не се появи и не помогна да я представя пред директора. Но Греъм не би могъл да знае това. Знаел е само, че ФБР се кани да започне национално разследване.

— Греъм се е почувствал заплашен за пръв път — казвам.

— И реакцията му е била започването на дневник? — учудва се Софи. — Защо? Искал е да обясни пред света какво е сторил, в случай че бъде заловен?

Правя физиономия. Не ми звучи логично. В наши дни сериен убиец като него може да бъде прославен от медиите. Дори и да бъде заловен, всяко новинарско списание или кабелна телевизия с готовност биха му предоставили трибуна под гръмкия надслов „Съзнанието на хищника“.

— Знаете ли какво си мисля? — потупвам с пръсти купчината разпечатки пред себе си. — Мисля, че това е заблуда. Мисля, че някъде в тези страници е скрита лъжа. Нещо, което да ни оттласне, в случай че приближим твърде много. Защо не? Ако ФБР ви следва по петите, не бихте ли подхвърлили бележка с грешна информация?

— Значи, въпросът е къде се крие лъжата в тези разпечатки? — пита Дени.

— Това е много интересен въпрос. — Букс става от масата. — Можеш да размишляваш над него от тайното място, което ще делиш с Мери Лейни.

Температурата в кафенето рязко пада. Софи и Дени се оттеглят. Букс не сяда, затова решавам и аз да се изправя от другата страна на масата.

— Тръгваш утре — заявява Букс. — Между другото, Дени идва с теб.

— Добре, чудесно. Ще продължа с проучванията си и ще ти изпратя имейл с резултата или ще ти се обадя…

— Имейл ме устройва — отвръща той. Дори не ме поглежда. Стиска с длани облегалката на стола, а след това я потупва. — Добре, късмет и бъди…

— О, Букс, хайде де. Знам, че наруших протокола, но не е като да съм застреляла някого, дори не съм те обидила лично. Опитвах се да помогна. Държиш се, сякаш съм те заплюла в лицето.

Букс продължава да не поглежда към мен и клати объркано глава.

— Просто приключих с теб, Еми. Във всяко отношение. Тръгвай и ако измислиш нещо, пиши ми. Няма да те спирам да правиш проучванията си, но вече не те смятам за част от това разследване, нито за част от каквото и да било, свързано с мен. Честно казано, не искам повече да говоря с теб, нито пък да те виждам.

Отдръпвам се. Не бях осъзнала колко много съм го злепоставила. Нито колко прясна е раната.

— Достатъчно ясен ли съм, Еми? Разбрахме ли се?

Помахвам с ръка.

— Хубаво, добре, както кажеш.

Букс кимва и си тръгва.

— Букс — промълвявам. — Ако това изобщо има значение, наистина съжалявам.

Той спира, но не се обръща.

— Няма значение — отвръща. — Вече не.