Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (80)

80

Деветдесет минути след като получих обаждането от Алън Парк, Мичиган, се намирам в малък десетместен самолет с Букс и екипа ни за бързо реагиране. Букс говори по телефона със специалния агент на работната група в Детройт, който е на смяна, и дава нареждания. Аз гледам през прозореца, а умът ми се щура в различни посоки до момента, в който мъжът срещу мен, с когото преди малко са ме запознали, но вече не мога да си спомня името му, прекъсва размишленията ми.

— Значи, не следва определен модел при избора на жертвите си?

— Няма модел — отговарям. — Мъже и жени. Бели, чернокожи, мексиканци, азиатци. Няма деца, но възрастовата граница се движи от двайсет до седемдесет и седем. Всичките са от различни социални прослойки. Счетоводител и адвокат, лекар, продавач на обувки, портиер, магазинер от бакалия. Единственото общо между жертвите е, че живеят сами.

— Нищо друго не ги свързва?

Поклащам глава.

— Не открихме нищо друго. А пробвахме всичко. Направихме кръстосани анализи според градовете, в които са отраснали, училищата, които са посещавали, клубове, в които са членували, религиозна принадлежност, социални медии, които ползват, всичко. Не — повтарям и въздъхвам дълбоко. — Всички те са нормални, обикновени хора без особени характеристики.

Букс приключва телефонния си разговор и поглежда към мен.

— Всички жертви от тази вечер са жени — съобщава. — Шест жени. Четирите вече са идентифицирани, още работят по останалите две. Изглежда, има отрязани крайници, прободни рани и вероятно огнестрелни рани, но това ще се изясни след аутопсиите.

— Това се различава от методите му на поведение, нали? — пита един от агентите на борда.

— Различава се — потвърждавам. — Шест жертви наведнъж определено е нещо различно. Методът на убийствата е различен. Фактът, че могат да съберат толкова информация от местопрестъплението, че пожарът не е бил опустошителен, също е нещо ново. Всичко е различно.

— Нарушава дисциплината си — обяснява Букс. — Губи емоционален самоконтрол.

— Вече не му е нужна такава дисциплина — възразявам. — Вече е наясно, че знаем какво върши. Не са му нужни предишните прецизни методи на убиване, които маскират смъртта като естествена, защото знае, че няма да се заблудим. Честно казано, дори се чудя защо си е направил труда да предизвика пожар.

— Иска непременно да отгатнем, че е той. — Букс се замисля върху това и кима. — Изпраща ни послание. Казва: „Не се страхувам от ФБР. Всъщност още нищо не сте видели“.

Потрепервам от тази мисъл, сякаш това не е бил основният ми страх от мига, в който медиите подхванаха историята и я публикуваха.

— Сега ще сбърка — обажда се друг агент. — Щом започва да излиза от рутината, ще направи погрешна стъпка.

Може. Това е в тяхната компетенция, не в моята. Аз не съм толкова убедена. В момента не съм сигурна дори дали ме интересува. Точно сега искам едно-единствено нещо.

Искам субектът да се появи на футболния мач между „Викинги“ и „Лайънс“ тази неделя.