Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (62)

62

Сигналът от хеликоптера на ФБР достига до лаптопа ми с удивително качество. Погледът отвисоко показва междущатска магистрала I-95 и се движи на юг-югоизток от Роуд Айлънд към Норт Стонингтън, Кънектикът. Магистрала на две нива, с две платна в посока югозапад плюс аварийна лента.

На границата, точно под табелите ДОБРЕ ДОШЛИ В КЪНЕКТИКЪТ и НОРТ СТОНИНГТЪН, колите на щатската полиция са изградили блокада, като са се подредили перпендикулярно на платната за движение. Доколкото екранът ми позволява да видя, подкрепленията предхождат блокадата може би на повече от километър, или както изисква протоколът за блокада на пътищата.

Пътят е задръстен от колона коли. Полицаи и агенти от ФБР осветяват предните и задните седалки на колите с фенерчета на пропускателния пункт, а от време на време отварят багажниците и ги преглеждат или отклоняват някоя кола за подробно претърсване, проверяват регистрационния номер и записват идентификационния номер, отбелязан от вътрешната страна на предната врата. След като са освободени, колите трябва да извършат необичайна маневра покрай колоната от превозни средства, а след това да поемат по аварийната лента, преди да продължат към Кънектикът, без да се чувстват особено „добре дошли“ в щата на конституцията.

Магистралата е задръстена, докъдето ми стига погледът, независимо че е късно — почти полунощ по източно време. Несъмнено шофьорите мислят, че това е съботна проверка за алкохол, и се оказва точно това за двама от тях, колите им са конфискувани, а тях закарват в ареста на Норт Стонингтън.

Хеликоптерът се движи по продължение на магистралата, следи за превозни средства, които се опитват да обърнат, и чак сега забелязвам, че има и втори хеликоптер.

Букс ми изрежда имена, регистрационни номера и идентификационни номера, а аз ги проверявам за криминални прояви и откраднати превозни средства. Не мисля, че субектът ни би карал откраднат автомобил. Криминално минало? Не мога да кажа. Очевидно не бих се изненадала, ако има такова, но нещо ме кара да мисля, че досието му е чисто. Той е толкова педантичен.

Въздържам очакванията си за тази операция, но нека погледнем обективно — тази вечер имаме реални шансове. При вида на всяка кола, която предизвиква по-голям интерес в екипа ни, чийто багажник отварят или дори само я карат да отбие към аварийната лента, косъмчетата по тила ми настръхват.

А това се случва доста често, тъй като повечето коли са подложени на обострено внимание от страна на щатските полицаи и агентите на ФБР. Повечето шофьори са мъже, болшинството са от бялата раса, а ние не сме стеснили чак толкова кръга с описанието „среден ръст, нормално телосложение“, нито знаем каква е косата му.

Въпреки всичко накрая пускат всички тези коли да преминат.

Не греша за това. Той се отправя към нова част на страната, извършва две убийства и се връща у дома. Данните не лъжат. Освен това няма начин да не живее в Средния запад. Няма. Според модела на поведение трябва да се придържа към големите магистрали.

Не бъркам. Той шофира и кара обратно към Средния запад.

Може да е поел по различен маршрут. Както каза полицейският началник, има стокилометрова граница. Но той не ни очаква, защо тогава да не тръгне по междущатска магистрала I-95? Разбира се, че би го направил.

Първите деветдесет минути минават бавно и в крайна сметка без особен резултат. След това нещата стават по-динамични, тъй като броят на превозните средства намалява. С наближаването на два часа през нощта колоните по магистралата се скъсяват. Няма толкова желаещи да минават границата с Кънектикът в този час.

След като един миниван „Додж“ преминава през блокадата, следва период, в който платното на магистралата в югозападна посока остава празно. Междущатски път I-95 е празен.

— Къде е той, по дяволите? — раздразнено мърмори Букс. — Това беше толкова логично.

— Знам — съгласявам се с него. — Мислех си, че сме го пипнали. Дали има вероятност да е тръгнал обратно, щом е видял блокадата?

— Никаква. Има щатска полиция още на първата отбивка на аварийната лента. Ако някоя кола беше опитала да завие и да пресече осевата линия, щяха да я забележат. Бяхме подсигурили всичко. Мамка му!

— Може да е решил първо да поотпочине — казвам. — Да стане рано утре.

Букс не отговаря веднага. Раздразнен е или съсредоточен. По-вероятно второто. Букс не позволява емоциите да му влияят много. Винаги е залагал повече на рационалното, отколкото на емоционалното.

— Предполагам, че има вероятност да е бил в някоя от онези коли — казвам. — Не забравяй с кого си имаме работа.

— Може. Може. Въпреки че нямаше много регистрационни номера от Средния запад.

Така е. Все пак това не ме спира да отворя базата данни и да започна да прехвърлям отново всички имена и регистрационни номера в нея.

— Ще продължим да проверяваме поне до зазоряване — уведомява той. — Не можем да продължаваме вечно. Нека определим изгрев-слънце за краен срок, а след това ще помислим отново. Как ти звучи?

— Аз съм на линия — отвръщам бодро. Въпреки това някъде дълбоко у мен се спотайва чувството, че сме го изпуснали. Изплетохме паяжина, но той някак съумя да се изплъзне от нея. Някъде по пътя се почувствах твърде запленена от собствения си анализ, убедена, че той ще следва модела, който определих въз основа на данните.

Пропуснах нещо и затова той ще го извърши отново другата седмица, в друга част на страната, още две безпомощни жертви.