Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (42)

42

— Еми, влизай — кани ме Дикинсън.

Секретарката му Лидия вече си е тръгнала. Този етаж, на който работят началниците, е почти пуст и тих. Кабинетът на Дикинсън сега ми се вижда по-малък.

За пръв път Дикинсън не се преструва, че прави нещо друго, за да ме накара да чакам, докато преглежда доклад, менюто на някое заведение или говори по телефона, за да подчертае колко съм нищожна. Този път Дикинсън е нетърпелив да ме види, наблюдава ме с дивото изражение на хищник, надушил кръв във водата. Сега му принадлежа. Негова съм. И двамата го знаем. Той е победил.

Приближавам се до стола пред бюрото му, но оставам права.

— Можеш да седнеш, ако желаеш — предлага той.

— Ще остана права.

Той цъка с език.

— Еми, Еми, Еми. Винаги избираш трудния път, макар да има и по-лесен.

И двамата знаем какво има предвид под „по-лесен път“. Разбрах го преди повече от година, когато за пръв път доста фамилиарно лепна ръка над задника ми, докато се надвесваше над рамото ми и се преструваше, че гледа нещо на екрана на компютъра ми. После се появиха завоалираните покани за питие след работа, а най-накрая ме покани да замина с него за уикенда в Манхатън. Спомням си, че не се усетих веднага — бях толкова далеч от мисли за романтична връзка с този човек, та изобщо не ми хрумна, че има предвид любовна забежка; предположих, че е по работа.

— Защо ще ходим в Манхатън? — попитах.

Той ми намигна и ме погледна, сякаш отговорът е очевиден.

— За да се усамотим — отвърна той.

В този момент се разсмях. Беше кратко подсмихване, кикот, нищо повече, но достатъчно да му покаже, че дори мисълта да тръгна с него нанякъде е просто комична.

Когато това се случи, почувствах се малко неудобно. Имах намерение да поговоря с Кретена на следващата сутрин. Така и не се стигна до това. На следващата сутрин бях уведомена, че срещу мен е повдигнато обвинение в сексуален тормоз и непредсказуемо поведение от заместник-директор Джулиъс Дикинсън.

— Кой е по-лесният път? — питам.

Дикинсън ми намига и стомахът ми се преобръща от това. После става от стола си и заобикаля от моята страна на бюрото. Показва ми малко устройство, което прилича на старо уоки-токи с лампички и малка антена.

— Това е така нареченият детектор за подслушвателни устройства — обяснява. Натиска едно копче и то забръмчава, една от лампичките светва, а на екранчето се поява линия, която подскача нагоре-надолу и измерва радиочестотните вълни подобно на сърдечен монитор. — Може да засече всякакви видове подслушвателни устройства, включително такива за телефон, GPS трансмитери, скрити камери. — Размахва го над мен, а след това минава зад гърба ми. Бръмченето не престава, но и не се променя. — Няма записващи устройства — заключава той, а дъхът му гъделичка ухото ми и отмества косата от врата ми. — Сега трябва да те претърся. Вдигни ръце.

— Защо?

— Защото малката ми джаджа не може да засече старомодните записващи устройства с лента. Или пък просто защото искам.

Вдигам ръце. Той ме опипва. Не бърза, проучва извивките на тялото ми така старателно, че и видът на бельото ми да не остане тайна за него. След като е обходил цялото ми тяло, взема смартфона ми — обикновен айфон — оглежда го и ми го подава.

— Много добре — заявява, изключва детектора си и бръмченето замлъква.

— Защо е цялата тази подозрителност? — питам.

— Защо? — Обляга се на бюрото и се взира в мен. — Защото искам да си поговорим, Еми, и то насаме.