Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (41)

41

Спирам на работното си място, преди да се кача за срещата си с Дикинсън. Виждам Букс в кабинета надолу по коридора, който му дадоха да ползва за периода на временното си назначеше. Такава е строгата йерархия в Бюрото. Човек, който дори не работи на пълен работен ден, получава кабинет, защото някога е носил титлата специален агент.

Няколкото неща, които Букс донесе, за да се чувства като у дома си — снимка на родителите му, футболна топка с автографи на „Канзас Сити Чийфс“ от 1995 г., сертификата му от Бюрото — са прибрани в кашон, готови да бъдат отнесени в Александрия. Букс изглежда изтощен. Очите му са уморени и подпухнали. Вратовръзката му е разхлабена. Може би се радва, че е приключил с тези ограничения; вероятно се радва, че се връща в книжарницата си.

Тръгвам към кабинета му.

— Държах се малко грубо с теб по-рано — казвам му. — Знам, че направи много, за да стигна дори дотук.

Подсмихва се криво и махва с ръка.

— Има още две убийства — обявявам. — Едно в Небраска и едно в Колорадо през период от два дни. Тръгнал е на път. Същият профил и същият почерк.

Букс клати глава.

— И същите заключения в аутопсиите, обзалагам се, ако се стигне толкова далеч. Смърт поради вдишване на дим, вследствие на случайно възникнал пожар.

Вероятно е прав за това. Не можеш да разрешиш престъпление, ако никой не желае да го обяви за такова.

Той ми кимва.

— Нали знаеш какво казват, че не можеш истински да заслужиш белезите си, ако не стигнеш до нещо такова.

— Какво?

— Подобно разминаване. Нерешен случай.

Точно така. На Букс му се беше случило. Постоянно говореше за това.

— Убиецът на каубойки — казвам.

Прехапва устни и кимва. Седем убийства за период от шест години на юг и югозапад — Тексас, Ню Мексико и Аризона. Всяка от жертвите беше привлекателна жена от заможно семейство. Убиецът отрязвал ръцете и краката им, преди да ги изнасили. Сензационните подробности бяха станали достояние на пресата.

Но не и една от тях: режел пръстите им и ги пъхал в устите им.

Букс се зае с разследването на късен етап, но ми беше споделил, че този случай го съсипва. Работи по него в продължение на години без резултат. Неофициално в средите на ФБР — където обичат да дават имена на операциите си — наричаха субекта Убиеца на каубойки. Последното убийство беше преди около пет години. Оттогава Букс и дума не беше продумал.

— Надяваш се да се е замесил в друго престъпление или пък да е умрял — казва Букс. — Всеки ден се питаш дали е жив и здрав и готов да продължи с деянията си. Дали днес ще убие още някой, още един мъртъв човек, защото не си свършил работата си достатъчно добре?

Всъщност целя да избегна точно това. Не желая субектът ни да се превърне в моята поучителна история. Не искам да се превърне в моя Убиец на каубойки.

Букс избутва стола си и се приближава към мен.

— Каквото и да се случи при Дикинсън, недей да губиш работата си, Еми. Той ще те обижда и унижава и ужасно ще се забавлява от това. Просто го преглътни, става ли? Понеси простотиите му, ако това е цената да останеш в Бюрото. Защото можеш да си по-продуктивна отвътре.

— По-продуктивна…

Слага ръка на рамото ми.

— По-продуктивна в намирането на твоя подпалвач убиец, дечко. Ако наистина смяташ, че този тип съществува и онези неща се случват, тогава недей да слушаш какво ти говори, който и да било. Нито мен, нито Дикинсън, нито някакъв окръжен съдебен лекар. Дори и да се наложи да се справиш съвсем сама, недей да се предаваш.

Погледите ни се срещат за един кратък значим момент, преди всеки от нас да се извърне встрани. Той е прав, разбира се. И аз винаги съм планирала точно това. Нямам никакво намерение да се отказвам от разследването.

Единственият въпрос е какво ще трябва да жертвам, за да продължа.