Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (4)

4

Сеанс на Греъм

Запис №1

21 август 2012 г.

Добре дошли в моя свят. Можете да ме наричате Греъм, а аз ще бъда ваш домакин.

Вие не ме познавате. Анонимността ми е свидетелство за моя успех. Седя тук и разговарям с вас, без да съм известна личност. Но ще бъда, щом тези записи бъдат представени, когато и да реша да направя това. Тогава ще бъда на първа страница на всеки вестник и списание по света. Ще се пишат книги за мен. Ще ме изучават в Куонтико. Ще има уебстраници, посветени на мен. Ще бъдат заснети филми.

Никога няма да разберете истинската ми самоличност — „Греъм“ може да е или да не е истинското ми име, — така че всичко, което знаете за мен, ще получите от тези аудиофайлове, устния ми дневник. Ще разберете онова, което аз ви позволя. Може да ви разкажа всичко, а може и да си спестя някои неща. Може да ви предам истината или да ви излъжа.

Като начало — малко за мен: притежавах нужната атлетичност, за да се справям със спортовете в гимназията, но тя не беше достатъчна зя по-нататъшно развитие. Получавах добри оценки в училище, но недостатъчно за Бръшляновата лига, така че се наложи да се примиря с щатския университет. Ужасно много мразя лук, независимо от вида му, дали е готвен или суров, треволяк, все едно е. Говоря три езика, въпреки че нивото на френския ми е почти срамно. И все пак мога да кажа „без лук, моля“ или функционален еквивалент на тази фраза на поне единайсет езика, като съвсем наскоро включих в бройката гръцки и албански. Предпочитам попмузика пред класическа, алтернативен рок или хеви метъл, но не признавам това пред приятелите си. Веднъж пробягах полумаратон за един час и трийсет и седем минути. В момента не тренирам редовно. И никога, абсолютно никога не пия светла бира.

Две от нещата, които ви казах току-що, не са истина.

Това обаче е: оставих много трупове зад гърба си. Повече, отколкото можете да повярвате.

Ами ти? Дори не знам кой си ти, човекът, към когото адресирам този разказ: призрачно създание, може би духът на една от жертвите ми? Мъничък демон, кацнал на рамото ми, който нашепва мрачни идеи в ухото ми. Профайлър от ФБР. Разследващ журналист. Или пък обикновен гражданин, които един ден попада на тези аудиофайлове в интернет, докато рови из компютъра си с извратена наслада, лаком за малка хапка, зрънце информация, възможността да надникне в съзнанието на умопобъркан!

Защото, разбира се, вие точно това ще направите — ще се опитате да ме разберете, да ми поставите диагноза. Ще се чувствате свободни да ми отредите място в спретнатата си класация. Ще отдадете поведението ми на майка, която не ми е показвала обич, на променило ме травматично преживяване, на душевно заболяване от Наръчник IV на психичните разстройства.

Но ето какво ще откриете всъщност може да си бъбря с вас в кварталния бар, да подрязвам съседския жив плет или да седя наблизо в самолета от Ню Йорк до Лос Анджелис и изобщо да не ме забележите. О, като се замислите за това в ретроспекция, със сигурност ще доловите нещо нередно у мен. Но в момента, в който седите срещу мен или на съседната седалка, няма да ви направя впечатление. Ще бъда просто част от събраната информация, която е изтрита на мига. Ще ви се видя напълно нормално човешко същество. Знаете ли защо?

Не, не знаете. Но аз знам. Точно затова толкова ме бива в онова, което правя. Никой никога няма да ме залови.

(Край)