Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (39)

39

Вървя безцелно, убивам времето до съдбоносната си среща с Кретена в шест часа. Минавам покрай сградите на Националния архив на Пенсилвания авеню Нортуест. Спомням си, че идвах тук като дете през лятната ваканция. Баща ми беше най-ентусиазиран за разходката из сградата на ФБР, играта на стражари и апаши от собственото му детство, запазени предмети от прочути случаи, в които са били замесени Автомата Кели, Хубавеца Флойд, Нелсън бебешкото лице, чадъри оръжия, колтът на Джон Дилинджър, безброй бележки, свързани с отвличането на бебето на Линдбърг. Марта и майка ми се наслаждаваха на многобройните предложения на „Смитсониън“; музеят на въздуха и космоса им беше любимият.

На мен тук ми харесваше най-много, архивите, документите отпреди векове, идеята за представяне на миналото, за да можем да разберем по-добре и дори да предвидим бъдещето, преплитането на историята, връзката между настоящето и миналото. Когато бях малка, баща ми предричаше, че ще стана археолог, но аз никога не съм искала да се връщам чак толкова назад. Никога не съм се интересувала от йероглифи, пирамиди и кости на динозаври. Това, за което жадувах, бяха цифрите и класифицираните факти. Подреди цифрите, потърси формула и предвиди резултата. Математиката беше първата ми любов. Играех си с числата в съзнанието ми. Един учител ми каза веднъж, че ако събереш цифрите, на което и да е число и получената сума е делима на три, тогава и първоначалното число с делимо на три. Оттогава винаги щом погледна число, и съзнанието ми изниква това уравнение. Адресът Линскот 1535 се превърна в 1+5+3+5=14, което не се дели на три, така че и 1535 не се дели на три. Регистрационен номер KLT 438 стана 4+3+8=15, което се дели на три, значи това се отнася и за 438.

„Нека не свеждаме всичко само до цифри и формули — казваше Марта на близначката си зубрачка. — Трябва да живееш, Еми. Трябва да се срещаш с хора и да ги допускаш до себе си“.

Точно така. Добре, направих това с Букс. Допуснах го до себе си. Но всичко приключи и огънят няма да се разгори отново не защото липсва искра, а защото не съм в състояние да поддържам огъня вечно. Знаех, че рано или късно ще го разочаровам. Това беше неизбежно. Щеше да установи живота си с мен, а после щеше да осъзнае, че не съм тази, за която ме е мислел, че не съм тази, която е искал. Благородният му характер би му попречил да го признае; не би ме оставил, но би бил обречен на посредствен живот, би бил затворник на съпруга, която е по-скоро приятелка или компаньонка, отколкото любовница. Вероятно никога няма да осъзнае от какво съм го спасила, какъв куршум е избегнал. Той никога няма да разбере, че съм му направила услуга, когато приключих нещата между нас.

Дали беше прав за онова, което каза в асансьора? Дали това наистина е кръстоносен поход, бягство от реалността? Това ли е начинът, който съм избрала да се справя със смъртта на Марта? Момиче, израснало с любовта към статистиките, което разчита на тях, изведнъж обръща гръб на фактите и започва да вярва в чудовища в гардеробите?

Може би е време да порасна.

Може би е време да спася кариерата си във ФБР.

Поглеждам часовника си. Пет часът е. По-добре да се връщам. Не искам да закъснявам за срещата си.

Време е да преглътна гордостта си и да се опитам да запазя работата си.

Преди да съм стигнала до Хувър Билдинг, мобилният ми телефон звъни. На дисплея се изписва името Софи Таламас.

— Ти беше права, Еми — изрича тя задъхано. — Беше абсолютно права!