Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (3)

3

Изчаквам да изляза от сградата, преди да изпусна парата. Не бих доставила на Дикинсън удовлетворението да ме види ядосана, не бих му дала основание, което да използва срещу мен, когато се опитам да се върна на работа след седем седмици. (Истината е, че вероятно вече съм го направила; би могъл да посочи електронната поща от мен и да украси разговора, който бяхме провели току-що, за да докаже, че съм „жертва на идея фикс“, а освен това съм извършила най-големия грях на анализатора — държа се като оперативен агент, забравям мястото си в йерархията.)

Подкарвам в лентата за обратната посока по I-95 и няколко пъти здраво удрям волана, което не ми помага да се почувствам по-добре, освен това ако не внимавам, мога да свърша с няколко счупени пръста.

— Гадняр! — крясвам. Това ми помага да се чувствам по-добре; застрашавам единствено гласните си струни. — Гадняр! Гадняр!

След изслушването в дисциплинарната комисия Дикинсън има власт над мен; ще бъда в период на пробация и ако направя дори една погрешна стъпка — или Дикинсън каже, че съм сбъркала, с мен е свършено. О, гледах го как се хили самодоволно срещу мен и се преструва, че имам нужди от терапия. И двамата сме наясно какъв е единственият ми дисциплинарен проблем: че избутвах ръката му от коляното си всеки път, щом я сложеше там, отказвах му късните обяди и дори се изсмях на предложението му за пътуване само двамата през почивните дни. Струва ми се, че точно смехът докара нещата до този финал. До следващата сутрин вече беше съчинил някаква история за пред висшестоящите как съм го обиждала и съм ставала все по-агресивна. Прибавете към това епитетите „хаотична“ и „непостоянна“ — думи, които лесно се изричат, но трудно се отхвърлят — и туйто, превръщате се в дисциплинарен проблем.

Гадняр.

Я вземи да се стегнеш, Еми. Реши проблема. Трябва да направя нещо. Не мога да се откажа точно от това. Знам, че случаите са свързани. В същото време съм блокирана. Не мога да избегна оковите на началството, а Кретена ме изолира не защото го заслужавам, а от чиста злоба. В безизходица съм. Какво мога да направя? Какво изобщо бих могла…

Чакай.

Вдигам крака си от педала без конкретна причина — ако не броим това, че вбесявам шофьора на онзи SUV зад мен — докато премислям положението. Не. Не. Това е последното нещо, което би трябвало да правя.

Но да, може да е единственият ми шанс да успея. Значи, трябва да го изпробвам.

Защото ако съм права за този тип, той става все по-добър и по-добър в убиването. А никой дори не подозира за съществуването му.