Джеймс Патерсън, Дейвид Елис
Невидим (2)

2

Дошла съм при Кретена. Не че го изричам, но това имам предвид.

— Еми Докъри за господин Дикинсън, моля.

Никога не съм виждала жената, която седи от другата страна на бюрото пред кабинета на Дикинсън. На табелката с името й пише „Лидия“ и има вид на Лидия: с късо подстригана кестенява коса, очила с черни рогови рамки и превзета копринена блуза. Сигурно твори сонети в свободното си време. Вероятно има три котки и обича индийска храна, само че предпочита да я нарича гурме кухня.

Не е редно да съм толкова ехидна, но фактът, че има нови хора, че нещо се е променило, откакто си тръгнах, ме ядосва и ме кара да се чувствам чужда в службата, в която се трудих предано в продължение на почти девет години.

— Имате ли уговорена среща с директора, госпожице… Докъри?

Лидия вдига поглед към мен и се усмихна самодоволно. Знае, че нямам уговорка. Наясно е, тъй като й се обадиха от фоайето, за да попитат дали имам право на достъп. Напомня ми, че съм стигнала дотук по милост.

— С директора? — преструвам се на объркана аз. Имате предвид изпълнителния заместник-директор на отдела за компютърни престъпления?

Добре, понякога съм кучка. Но тя започна първа.

Изчаквам Лидия да си изпълни фасоните, защото нямаше да съм тук в този момент, ако Кретена не се беше съгласил да ме приеме.

Той ме кара да чакам, което е напълно в стила му, но двайсет минути по-късно съм в кабинета на Кретена. Ламперия от тъмно дърво по стените, снимки трофеи, дипломи, все неща за повдигане на егото. Кретена има невероятно високо мнение за себе си без абсолютно никакво покритие.

Джулиъс Дикинсън, мъжът с неизменен тен, кичур коса, преметнат върху плешивината, излишните му пет кила и лицемерна усмивка, ми прави жест да седна.

— Еми — изрича той с дълбоко и фалшиво съчувствие, но с блеснал поглед. Вече се опитва да ме вбеси.

— Не отговори на нито един от имейлите ми — заговарям аз и сядам.

— Така е, не отговорих — отвръща той, без дори да се опитва да оправдае проявената грубост. И не е нужно. Той е шефът. Аз съм просто служител. По дяволите, в момента вече не съм дори и това; аз съм служител в неплатен отпуск, чиято кариера виси на косъм, чиято кариера може да бъде съсипана от мъжа, който стои срещу мен.

— Поне прочете ли ги? — питам.

Дикинсън изважда кърпичка от чекмеджето и почиства стъклата на очилата си.

— Дотолкова, та да разбера, че имаш предвид серия от пожари — казва той. — Пожари, които според теб са дело на престъпен гений, съумял да ги маскира като несвързани помежду си.

В основни линии, да.

— Това, което прочетох и цялата му пълнота добавя с кисела нотка, — беше скорошна статия в „Пеория Таймс“, местния вестник на градче в Аризона. Той вдига копие от статията и започна да го чете. — „Осем месеца след смъртта на сестра си при битов пожар Еми Докъри продължава войнствената си мисия да убеди полицейското управление в Пеория, че смъртта на Марта Докъри не се дължи на нещастен случай, а на убийство“. О, има и още: „Доктор Мартин Лейзърби, заместник-началник на отдела по съдебна медицина в окръг Марикона, твърди, че всички доказателства, събрани от криминалистите, подкрепят тезата за смърт вследствие на случайно възникнал пожар“. А тази част ми е любима, изказване на началника на местната полиция: „Тя работи във ФБР — казва той. — Щом е толкова убедена, че става въпрос за убийство, защо не накара собствената си агенция да разследва случая?“.

Не отговарям. Статията беше пълен боклук; взеха страната на полицията и дори не оповестиха доказателството ми.

— Това ме кара да имам съмнения относно теб, Еми. — Той събира длани и се съсредоточава, сякаш ще порицава хлапе. — Подложи ли се на лечение, Еми? Имаш сериозна нужда от помощ. С радост ще те приемем отново при нас, разбира се, но само в случай че видим подобрение в състоянието ти.

Едва успява да потисне усмивката си при тези думи. Двамата с него си имаме стари разправии; той беше този, който ме изправи пред дисциплинарната комисия с обвинения за непристойно поведение, вследствие на което бях отстранена извинявам се, правно бюрократичният термин е лице в неплатен административен отпуск. Остават още седем седмици до завръщането ми. Дори тогава ще е необходимо да премина през шейсет дневен период на пробация. Ако наскоро в семейството ми нямаше смъртен случай, вероятно щях да бъда уволнена.

Той е наясно с истинската причина, поради която ми бяха повдигнати обвинения. И двамата я знаехме. Точно затова ме предизвиква. Не мога да допусна да се поддам на провокациите му. Той точно към това се стреми. Иска да избухна, за да може да каже на висшестоящите, че не съм готова да се върна.

— Някой обикаля страната и убива хора — казвам. — Редно е това да те разтревожи, независимо дали съм подложена на терапия, или не.

Присвива очи. Не е нужно да предприема каквото и да било; аз съм тази, която иска нещо. Това, значи, е идеята му за тормоз, да стои заинатен пред мен със стиснати устни.

— Концентрирай се върху възстановяването си, Еми. Остави правоохранителните мерки на нас.

Не спира да повтаря името ми. Бих предпочела да ме заплюе и да ме нарича с обидни думи. Той е наясно с това. Прилага ми пасивноагресивната версия на симулираното давене. Не бях сигурна, че ще се съгласи да ме приеме днес без предварителна уговорка. Сега си давам сметка, че вероятно е чакал с нетърпение да ме види, да ми затвори устата, да ми се изсмее право в лицето. Двамата с него имаме стара вражда, както вече споменах. Ето кратката версия: той е свиня.

— Не опира до мен — настоявам. — Става въпрос за човек, който…

— Изпитваш ли гняв в момента, Еми? Имаш ли усещането, че контролираш емоциите си? — Взира се в мен с престорена загриженост. — Защото лицето ти се зачервява. Дланите ти са свити в юмруци. Боя се, че още не успяваш да овладяваш чувствата си. Тук разполагаме с щатни психолози, Еми, в случай че имаш нужда да поговориш с някого.

Звучи като среднощна реклама за пристрастени: „Разполагаме с психолози, които да поговорят с теб. Обади се сега!“.

Осъзнавам, че е безсмислено да продължавам. Беше глупаво от моя страна да дойда. Тъпо беше да се надявам, че ще ме изслуша, ако се появя лично. Бих обречена още, преди да стигна дотук. Изправям се и тръгвам да си ходя.

— Успех с терапията — подвикна той. — Всички те подкрепяме.

Спирам до вратата и се обръщам към него.

— Този тип убива хора из цялата страна — изричам с ръка на дръжката на вратата. — И проблемът не е, че го преследваме, но не успяваме да го хванем. Проблемът е неосъзнаването ни, че трябва да хванем някого. Сякаш за нас той изобщо не съществува.

Никаква реакция от Кретена, освен леко помахване за сбогом със свита длан. Затръшвам вратата след себе си.